Човек греши! Не е болка за умиране! Паднал си, ударил си се… Може и да се обърне в полза. По-добре на земята, но смирен, отколкото с вирната глава. Ето, виж се, не си толкова специален, колкото си мислеше. И ти си като тези, които осъждаш, пред които се големееш. Грехът е като махмурлук – цепи те главата, едва се търпиш в кожата си. Но съществуват и духовни супи, ще се стоплиш с тях и ще се върнеш към нормалното. И ще си обещаеш, че повече няма да се напиваш до безпаметност… Странна дума е тази – безпаметност. Когато грешиш – светът сякаш започва от теб. И се върти бързо, докато накрая те събори.
Христос стои с протегната ръка. С протегнати ръце от Кръста. Това е Църквата. Прегръдката на изпонаранения Всемогъщ Бог, очакваща грешника да се изправи. Нямаш добро CV? Нищо, просто стани! Провалил си се? Той слезе от небето, за да превърне провала ти в тържество. “…Но с милостта на състраданието Ти и чистиш, и осветляваш, и правиш причастници на светлината горещо каещите се, като щедро ги приобщаваш към Твоето Божество. И което е чудно и за ангелите, и за човешките умове, много пъти им говориш като на Твои близки приятели…” (шеста молитва преди причастие). Ето каква перспектива има за човека. Каква чест му е оказана! Какво ти е нужно, пребито от падане и търкалящо се из всемира дребосъче? Само покаяние и любов към Въплътилата се Истина. Нищо повече!
Мислите, че този текст е за утеха? Не, не е за това. Той е за безчестието!
Може ли дълбочината на прошката да бъде напълнена с празни приказки? Не бързайте да ми отговорите с не. Само пияните са скорострелни в говоренето. Празнословието е евтин грим. То е червено топче за носа. Широка усмивка. Синя перука. Ще ти отнеме сълзите. Ще те разсее. Ще те черпи едно малко… А после ще ти предложи да надхитриш Христос!
Ще кажете, че е тъпо, не можеш да излъжеш Всезнаещия! Да, но можеш да измамиш себе си! Да препиеш със себе си! И тогава прошка няма да ти е нужна. Ти си си достатъчен. Това, разбира се, не става в един ден. Днес ще изпоркаш една бира, утре една водка, след това бира с водка… Не съм пиян, не съм пияница. Почваш да се хилиш на хората, да се гавриш с тях, не ти пука. Свиква се! Вие мене уважавате ли ме?! И с греха е така!
Аз се кая, Христе, само ме изчакай, че имам да купя две бутилки от магазина! Нещо да искаш да Ти взема? Не, аз тая ракия съм я предвидил за едни гости. Имам контрол, не се бой, знам си мярата. Приятели сме, ок? Ей, ама много ме обича Тоя Спасител, бе! Между нас казано, любимец съм Му…
Пияниците не знаят, че имат проблем! Или пък се съкрушават, но чашата ги тегли обратно. И много лъжат. Дават празни обещания! Самодоволните също! Миражите им ги отвличат от Христовата прегръдка. Тя остава в съзнанието им като клише! Философстват за това с празни слова. Дори ридаят над масите! Но всъщност са абсолютно безсрамни!
За това ми е думата. За безсрамието в греха, което обезчестява човека. Превръща Истината в халюцинация. В повод за брътвеж. В тайно говорене зад гърба Й! Отнася се с хълцащо извинение, в което няма капка искреност. Христос си е там, всичко е наред, просто трябва да изчака да дойде подходящия момент. Спасителят – на постоянен standby режим. И какво ще ми направите, ако си взема още едно голямо? Мъ?
Алкохоликът може да спре някога, но… Абе, трудно е! За духовния алкохолик е двойно по-трудно!
Освинвали ли сте се някога пред икона на Господа? Гледаш Го с премрежен поглед и вярваш, че ти служи за параван. Накрая и наздраве можеш да Му кажеш!
България погива! Честно, един професор го каза по телевизията! Щом и професорите са разбрали очевидното, представете си! И я убиват не европейците, не руснаците, не американците, не политиците, не мафиотите, не масоните, не муфлоните… Убива я безсрамието! Духовното безсрамие! То бавно ни превръща в безчестни същества, които не отиват никъде след паденията си! Шляят се насам и натам. Внимават да не ги сгази някой летящ автомобил, докато се въргалят по шосето на живота.
България не може да съществува, ако в нея Истината не е нужна на никого. Ако е загасен компютър. Брошка на ревера. Ако е лъщящ ръкавел. Огърлица на врата на престореното покаяние.
Проблемът не е в паденията. А в доволството от състоянието на пълзене. В оцеляването за сметка на живеенето.
Иначе, привидно купонът ще продължи. Прекалено налюркани сме, за да спрем. Някъде към полунощ ще разберем, че Истината си е тръгнала от нас? Кога? Не сме и забелязали…
Не сме и забелязали кога сме умрели…