Е, да, отчаянието е страст! Унинието е страст! More passion, more energy! Ама друг път! Разслабено време. Вдишваме и издишваме разслабеността на душите си. Никой не измерва изгорелите газове, които излизат от сърцата. Децата не знаят друго. Не са виждали… Не помнят да е имало друго… Те изобщо не живеят със спомени. Нито с бъдещето. Само с емоционалния смог, който пълзи върху лющещия се асфалт на булевардите, които им построихме… И които не стигат никъде.
Цъкат по екраните. Телефоните трябваше да ги направят щастливи. Радостта е някъде там из тикток клиповете. Само трябва да я намериш. Затова превъртат през пет секунди. И това не е… Това също. Не я намират… Шегувам се. Не я и търсят. Просто инстинкт. Движат палците си. Точно както дядовците им правеха по броениците. От палец до палец понякога има цяла вселена. Молете се, казваме им! Не се молят! Що? Щото са мързеливи! Помните ли тая реклама: “Нямам power, човече! Ти си машина, човече!”
Никой не се моли, ако няма надежда! Имам предвид – истинска, не това да си успешен, да си богат или друга някоя измишльотина. Времето окраде надеждата! Нали? Световният заговор окраде надеждата! Ние какво можехме да направим?! Не бяхме ние… Ние само издишваме! Ние знаем всички отговори!
За отчаянието винаги има причина! За унинието винаги има причина! Вътре в теб! Така им говорим! И сме прави! Е, и? Аз какво да направя (отговарят)? Да се променя, да се покая? Как, ако нямам надежда? Ако обвиня себе си, няма да сгреша. Какво ми дава това, освен болка? Ако послушам света и се похваля, няма да получа утеха. Аз съм премазан от световната безчувственост. Затова мога само да превъртам телефона, очаквайки оттам да изскочи нещо, което вече не очаквам… Някога човек можеше да поговори с човека и да получи утеха. Сега говорят с изкуствен интелект. Защото той е така направен, че поне опитва да разбере твоя език. Машината се оказва по-милостива от ближния. Поне не те подтиска с егото си.
Да, унинието е грях. Отчаянието е грях. Имаше една песен навремето: “… Аз съм в ада без вас, а не мога да се справя без вас… Шокиран от света, който виждам…” Децата не я пеят. Днес няма такива песни. Те само живеят в тях. Без думи, без музика…
Добре, ама пък ние какво да направим? Какво не им дадохме? Купихме компютри, телефони, игри, уредихме забавления, спестихме им труда за много неща! Какво искат? Искат надежда! Надежда нямаме. Такова е времето – разслабено!
Човек може да се отчае по хиляди причини. Но може да се излекува само с надежда. Не можеш да му кажеш нито да ходи в храма, нито да се изповядва, нито да се причастява, ако първо не я е видял в теб! Ако се чувства сам! Разбирате ли, не самотен, а сам!
И защо изобщо говоря само за децата? На Петровден варихме чорба в казан. Пилешка… Дойдоха баби. Една след друга… “Колко струва корбанът?” – питат. Казваме, че не струва нищо. “Как така нищо? Че то на други места струва 4 евро!” Кои други места? Шегуваме се с имена на големи магазини. Те се кокорят и изброяват имена на храмове… Колко струва пилешката супа за душата? За едни приятели питам. Да им съберем…
Слушайте Левски: “Времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме.” Ние сме времето… Ние сме унинието. Нашият стремеж към този свят окраде надеждата от нас, ние я откраднахме от децата и бабите си!
Знаете ли какво е надежда?! Помните ли? Слушайте апостола: “…Наставниче, добре ни е да бъдем тук; да направим три сенника…” (Лука 9:33) Да, после той сгрешил. После се покаял. После казал на Господа, че го обича (и че Господ знае това). После уловил вселената в упованието си, че е хубаво да си с Христа.
Децата (и бабите) не видяха в нас, че ни е добре с Бога (не говоря във финансов или моден план). Не видяха покаянието ни. Не видяха как обичаме Христа. И затова не ги уловихме. Уловиха ги телефоните, те поне им обръщат внимание. Да, унинието е грях! Чий грях?
Понякога човек е унил, защото няма друго! Не го вижда! Не го знае! Камбаните на храма бият, но не за него. Него никой никъде не го вика. Т.е., Христос го вика, но едни 4 евро го прострелват още преди прага.
Един свещеник ми разказваше за юношеските си години: “Мен никой никога не опита да ме утеши. Само св. Серафим. Ходех на гроба му и знаех, че е жив. Така оживях и аз. Така оживя и надеждата ми!” Учудете се от това – мъртвият духовник дал надежда там, където живите не могли!
Можем ли да “обърнем времето”? Да, разбира се! Ако слезем в собствения си ад и се измъкнем от него с покаяние. И ни стане добре от това. Децата ще го забележат. Бабите ще го забележат. Хей… И ще поискат от нашето… Но… За съжаление, ние нямаме грехове. Само децата ни имат… Имат отчаяние, защото не разбират стойността на “благочестивото” ни самодоволство. Имат униние… Ние пък имаме 4 евро. И то на буркан! Няма място за сръдни! Времето е такова!
Ех, деца… Не ни вземайте твърде насериозно. Малко усилия… Животът е бягане с препятствия. Дори ние да сме препятствията… Христос си е там, в храма. Пълен с надежда и благодат! И е хубаво да си с Него! От половин дума ще те разбере! Даже и без дума… То и какво да Му кажеш? Той всичко знае! И го знае по добрия начин!