Езерото е голяма утеха. Понякога беседваме…
Застанах за момент на моста да го погледам и да си кажем нещичко… Или да помълчим… Пред мен минаха някакви хора. Облегнаха се на парапета. Единият спокойно и равнодушно се изплю във водата. Подхвърли през зъби някакви отегчени и нищо незначещи думи. После пак се изплю и бавно отмина с цялата компания. И знаете ли какво? От това езерото не стана по-малко красиво.
Виждал съм да хвърлят камъни в него. В началото се образуват малки, а след това по-големи кръгове, които за секунди изчезват. Сякаш че да не са били. И езерото отново е спокойно. Слънцето се отразява в огледалото му. Езерото и Слънцето са приятели. Срещат се и се разделят. Всеки ден. Уж срещите им са еднакви, но всъщност са различни. Уж мислиш, че ги разбираш. Уж ти се струва, че всичко си видял. Но не е вярно. Виждаш само повърхността. Не знаеш доколко надълбоко са влезли лъчите…
Езерото ревниво крие своите тайни. Казват за него, че в началото е било кариера. Някакви работници искали да съберат чакъл. Искали да вземат камъни. Такова им било послушанието от големците на този свят. Но станало друго. Вместо камъни – бликнала вода. И потопила всичко. Един багер бил все още долу. Там и останал. Представям си го със заплашително вдигната нагоре лопата. И все пак под водата. На места тя достига 30 метра. Много е дълбоко.
Друг пък искал да измие скъпоценната си „Жигула“. Паркирал я до езерото, но забравил да дръпне ръчната спирачка. И докато пълнел кофите с вода, колата бавно пред очите му изчезнала. Не знам дали е вярно. Хората говорят… Хората говорят всякакви неща.
Същественото е невидимо за очите. Блоковете също се отразяват във водата. Не точно те. Сенките им. Сенките на хиляди животи забравят за себе си. Но езерото ги поема върху повърхността си и ги запомня. Може би за миг. Може би завинаги… Няма откъде да знаеш това. Езерна тайна…
Когато плюещите отминаха, отнякъде се появи семейство патици. И за няколко секунди изигра съчетание по синхронно плуване. Винаги съм се чудел как патиците оцеляват на мъглите, леда и зимния студ. И на посегателствата над тях от бедните роми. Животът е по-силен от всички злини. И винаги побеждава. И е толкова хубаво, ако човек има силите да погледне през перилата и да се огледа.
Преди време копаеха за метрото. Страхувахме се, че езерото постепенно ще се излее в дупката и ще изчезне. Но и това отмина. Водата намаля, но после се върна! Само лятно време, рано сутрин, когато е тихо и се разхождаш покрай езерото, можеш да чуеш как минават мотрисите под краката ти. Аууууу… Сякаш влакчетата викат с гласа на бързащите хора, които са под постоянен стрес. После всичко утихва. Става равно. Спокойно. Като водата.
Гледаш изгряващото Слънце и знаеш, че ще има нов ден. Че пак ще дойдат майки с колички, за да се разходят. Че някой също като мен ще пресече моста, за да стигне до храма. За да сподели трепетния ми зов: “Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги, и вовеки веков.” И така ще бъде до края на света… Знам ли… Така ще бъде, докато Бог каже. Светският човек би се уплашил от тези думи. Но, всъщност, те са най-сигурното нещо на света. Докато Бог каже…
Професионалният писател би ме поучил, че не трябва да обяснявам. Но аз не съм писател, а свещеник. Затова ще споделя това, което мисля – езерото е като сърцето…