Има едно изречение, което се повтаря в повечето разговори, които водим със своите познати през последните години. Забелязали ли сте колко често си казваме един на друг, че светът около нас някак е станал ненормален, че хората наоколо стават все по-лоши?! Пропаднали политици, алчни концесионери, безмилостни началници, амбициозни колеги… Неверни любови, маршируващи страсти, танцуващи пороци, нахално блудство, претенциозно бездарие и още много… Нищо не е така, както беше някога, казваме… Ето такива най-често са боите, с които рисуваме картината на живота. И едновременно с това (колкото и парадоксално да изглежда), културната среда, която изграждаме, настоява да нарича себе си позитивна. „Положителното мислене” те дебне буквално от всеки ъгъл, за да шамароса печалните ти мисли и да те попита агресивно с начервените си устни: „Ти толерантен ли си?”. Чакай малко, към какво да съм толерантен? Що за шизофренна ситуация е тази, в която живеем? Хем да ме боли от нещо, хем да го одобрявам?! Да ми е тежко от греха, който ме заобикаля и да съм толерантен към него… Нашата сбъркана свобода прилича на луксозна къща с голям зелен двор. Всичко в нея е много хубаво, но недостатъкът й е, че има само една врата, която служи за вход, но не и за изход. Влезеш ли веднъж, няма излизане – можеш да се любуваш на градината само през прозореца, но никога отвън. Свободен си да харесваш греха, свободен си дори да го правиш, но не и да го отричаш. Това е единствената „морална” забрана.   

 

Грехът обаче, не може да носи радост. Както и да се преоблече, както и да се гримира и костюмира, колкото и приятно да се опитва да говори, той сее в сърцето само печал. Стараейки се да избягаме от тази печал, ние пълним дупката, оставена от греха, с още и още грях. Или казано по друг начин, тъпчем празнотата в сърцето със забавления. Тази дума „забавление”, която би била доста неясна за древните, е ключова за нашето време. Без значение дали тя означава ходене на чалготека, битово напиване и преяждане или посрещане на слънцето под звуците на July morning. Това е само временно успокоение. Болкоуспокояващо с краткотрайно действие. Със завръщането вкъщи отново ни награбва самотата. Какъв парадокс само – светът никога не се е забавлявал както сега и никога не е бил по-самотен. Вероятно ще бъдем запомнени като поколението на най-самотните хора.

 

Така се появява и необходимостта от някаква духовност. Нещо, което да ни освободи от тези вътрешни окови, с които сами сме се оковали. Но понеже грехът ни е отровил, ние търсим каква да е духовност. Нещо, което по магичен начин да ни освободи от напрежението. Не Царството Небесно, а някакъв розов облак, който се носи във въздушното пространство и пръска лепкава утеха, напомняща захарния памук, който някога продаваха в пълните с чудовищни маски лунапаркове. Например, прогнозата на някоя астроложка колко успешна ще бъде за родените под знака на Овена настъпващата китайска година на дървената овца. Или феномена еди-кой си, който ще ти прегледа аурата и ще ти продуха замърсените чакри. Или врачките, които срещу съответната сума ще ти обещаят „светло бъдеще”, гадаейки я на кристална топка, я на някоя зърнена култура. Не е никак смешно! Помните ли култовото изречение на една бивша министърка: „Не съм се запознала с всички ужаси, защото се дозирам и ще изпадна в интровертност на духа, а нямам отпуск за медитиране”.  Тогава, когато го каза, всички много се смяха, но то е истински образ на съвременната представа за духовност. Нападне ли те „интровертност на духа” се втурваш в някакво духовно пространство отвъд доброто и злото, във вселенското нищо, без да подозираш, че там маските от лунапарка са истински…

 

Като споменах за смях, се сетих и затова колко страшен би могъл да бъде той. В съседния блок, в един апартамент на долните етажи, през последните години се извършва едно от „чудесата” на съвременните вярвания. Там последователите на един индийски гуру предлагат курсове по йога и антистрес. Как звучи само! Не е като разните му там пости и забрани. Хем е духовно, хем е cool. Дълго време се събираха само млади хора… В началото ги учеха да се смеят, вероятно за да разсеят стреса. Представете си как една група се насилва да се хили с все сила и звуците от този кикот се измъкват през широко отворените прозорци, за да объркат всички живеещи наоколо. Седмици наред. После започна да става все по-страшно. Смехът ставаше по-странен, а хората се прегръщаха и се търкаляха по земята. Някакъв човек с дълга бяла роба биеше на нещо като тъпан, а всички викаха в такт, по-бързо и по-бързо. Накрая вероятно „напреднаха” и започнаха да палят миризливи свещи пред портрета на гуруто и да му носят портокали. Антистресът се превърна в поклонение. Наскоро сложиха щори на прозорците и вече не викат толкова силно, вероятно заради оплакванията на съседите.

 

Съвременният свят прави много груба грешка като приема религиозността като източник на още едно по-изтънчено забавление. Духовният живот винаги е общуване. Той прилича на телефон. Ако вземеш слушалката и набереш номер, задължително някой ще ти се обади. И ако този някой не е Бог или Негов служител, горко ти… Попаднал си в ръцете на врага, който иска да те направи нещастен поклонник на лъжата. Затова ап. Йоан говори: „Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света.” (I Йоан 4:1).

 

Всички тези феномени, псевдоучители, гурута, врачки и прочие са проводници и едновременно жертви на едно и също зло, което има за цел да те отдалечи от Бога и истинския смисъл на живота. Те биха могли за кратко да ни дадат здраве, биха могли да уредят нещата ни временно, дори да познаят бъдещето ни (срещу няколко импулса в минута), това обаче няма никакво значение. Дяволът с удоволствие ще даде здраве, стига да получи онова, което търси – душите. В крайна сметка тези хора не решават основния проблем – проблемът с греха. Проблемът с греха е страховит, продължава да стои на дневен ред и да предизвиква болка, непозволяваща да забравиш за него.

 

И ето, през тези празници, подобно на свеж топъл вятър след дълга и мразовита зима, Църквата довява до нас „гласа на викащия в пустинята”, който говори на сърцата ни: „Пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му” (Лука 3:4). Св. Йоан Предтеча застава пред бурните води на живота ни, за да покаже лекарството: „Покайте се, защото се приближи царството небесно.” (Мат. 3:2). Освободете се от греха. Махнете го. Съборете оградата на егото и ще проникне до вас живителна светлина. Грехът е този, който ви усамотява. Той е този, който трови душите… Само че, как да стане? В този свят всеки иска нещо от теб, но кой би поискал греха ти?… Никой не иска чуждото нещастие…  Но Предтечата все така стои пред нас, и след като ни е посочил лекарството, показва и Самия Лекар, като казва:  „Ето Агнецът Божий, Който взема върху Си греха на света.” (Йоан 1:29). Ето Този, Който решава основния проблем на живота ни – проблема с греха. Той иска нашия грях. Защо? Защо е това, някой да иска от нас такова нещо? Отговорът може да бъде само един – от любов! Любов, която надминава всички очаквания.

 

Сам Бог, нашият Създател, не иска вече да сме сами и ни просвещава. Явява се и ни показва това, което е над естеството, това, което е над разума, над възможностите ни. Явява ни Себе Си – Непостижимия. Отваря се небето над Кръщаващия Се Агнец Божий Христос и Небесният Отец говори: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение.” (Мат. 3:17). И Светият Дух слиза във вид на гълъб, за да потвърди това потресаващо Богоявление. Това Божествено откровение трябва да бъде осмислено като валидно за всеки един от нас и да роди желание за нов живот.

 

„Вие сте скъпо купени” (I Кор. 6:20) – говори свети апостол Павел. Изкупени със скъпоценната Кръв на въплътилия се и явил се в света Син Божий. Нашето достойнство е прекалено голямо, за да се оставим в ръцете на нашия враг, в ръцете на феномена, гуруто или врачката. Ние сме по-скъпи от това, по-ценни сме и би трябвало да сме по-амбициозни. Да не се задоволяваме с ужасяващата самота, в която живеем. Ние трябва да се стараем да бъдем храм на Бога (I Кор. 3:16). И наистина, когато човек пожелае да се отърве от греховете си, перспективата е невероятна. Казва Христос: „Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим.” (Йоан 14:23). И Царството Небесно ще започне в начатък още оттук. „Защото царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа.” (Рим. 14:17).