Мъгла

Някъде към края на ноември или началото на декември на езерото пада мъгла. И с малки изключения не се вдига до пролетта. Така у хората, които идват рядко, се появява известно раздвояване. Лятното цъкане с език: „Брей, вие тук живеете като в Рая!“, се превръща в: „Абе, вие тук как не развивате депресии?“. Понякога мъглата е толкова гъста, че не можеш да видиш нищо дори на 5 метра от теб. Сутрините приличат на декор от филм за крал Артур и храбрите рицари от кръглата маса. Крачиш, а наоколо никой. Само натрапващото се смущение защо още не чуваш стъпките на коня на сър Ланселот.

Така веднъж отивах рано-рано за служба… Замислен за мои си неща и малко сънен, си пробивах път през британската действителност, за да стигна до храма Господен. Изведнъж пред мен изникна силует. Разбира се, не беше на рицар. Мъглата на този свят ражда само прозаичности. Изсред нея изплува озъбеният силует на куче… Агресивен млад доберман на няколко месеца от разцвета на силите си… Не ме хареса и започна да се заяжда. Сещате се, че в главата ми сюжетът премина от героичен във филм на ужасите. Добре че след няколко секунди мъглата изхвърли и собственика на кучето. Той внесе нов неочакван обрат и хорърът мутира в диалог от скучна българска лента от 80-те:

– Стойте спокойно, не ви познава и затова лае! – извика той. През това време кроткият и добродушен домашен любимец продължаваше да се приближава. Не просто лаеше, а направо откачаше.

Обикновено се старая да запазя спокойствие и да не реагирам. Този път обаче не успях. Представих си как звъня по апартаментите на хората и им казвам: „Добър ден, аз съм енорийският ви свещеник, бихте ли ме запознали с кучето си, за да не се нахвърли върху мен при някоя нежелана среща!“ Разбира се, не казах това. В такива моменти се опирам на възпитанието. То може да ви спести доста главоболия в тежки моменти, ако нямате смирение (като мен). Затова само подхвърлих:

– А допускате ли, че може да не ми е приятно вашето куче да се нахвърля върху мен. Не е ли редно да го държите на каишка? Ами ако бях дете? Или ако ме беше ухапало…

И все пак, дори и тези думи бяха грешка. В мъглата не е добре да разчиташ на съвест… Нито дори на възпитание… Разбрах какво имат предвид когато казват, че кучетата са като собствениците си. Получих думи в пълен унисон с агресивния тон на „любимеца“:

– Нали не те ухапа, к’во ме интересува? И къде си тръгнал да ходиш по тая пътека? Тя е за разходка на кучета…

Почувствах се морално победен… И замълчах. Да, наистина, не ме ухапа. Какво да кажа… Че това е пътят, който води към храма. Че съм тръгнал да служа Литургия, да се срещна със Самия Бог, за да Му се моля за паството си. Че (в крайна сметка) в тази държава има правила. Че има още и неписани правила на човешката нормалност. Нима имаше смисъл? Понякога мъглата е като черна дупка. Минавайки през нея можеш да се натъкнеш на други вселени…

Разказвам тази история не за да се оплаквам, а защото в нея има огромна метафора. Колкото и дълга да изглежда зимата, неминуемо ще дойде пролет. Нещата ще се променят и езерото пак ще заприлича на кътче от Рая. Наоколо ще се разхождат майки с деца или просто отмарящи хора от квартала. Пък и във всички сезони повечето от тях се усмихват при среща и казват: „Добър ден, отче!“. А после разменят по някоя приятелска дума… Защото важното е какво е времето вътре в душата! Ако сам не поискаш, там може и да не запролети никога.

Можеш да си живееш в един непрестанен януари. Да се почувстваш уютно в мъглата, която не ти позволява да видиш другия, крачките му, посоката му, желанията му, самото му съществуване. Можеш да престанеш да виждаш дори самия храм Господен. И пътя към него да разбираш само като възможност за „любимецът“ да се разходи… А ако някой ти се изпречи на пътя, със сигурност е виновен за осъждане. Сигурен съм, че този човек се е прибрал вкъщи и е разказал на някого колко противни са поповете. Не знам на кого… Може би на кучето… Шегуваме се с отците, че човек без подвиг не може. И ако откажем да се подвизаваме за Господа, ще се наложи да го правим заради някоя животинка и нейните физиологични нужди. „Виж го – казват – по-добро е от човек!“ Да, по-добро е… поне с това, че ти се покорява и рядко ти противоречи.

Трябва да пожелаем да се виждаме един друг. Да надскочим себе си и егоистичната си любов. До поставим друг критерий, освен: моите неща, моите разбирания, моите удобства, моето добро. И ако това наистина стане, няма да има нужда да се чака няколко месеца, за да изгрее слънцето. Бог ще се зарадва на нашето обръщане и ще изпрати благодатта си, за да превърне вътрешността ни в пролет. Трябва да желаем тази пролет. Дори всичко в нас да говори, че мъглата си е чудесно място, и че извън нея няма нищо.

Всеки разумен човек ще забележи, че този свят произвежда най-вече смог. Ако погледнеш един град отгоре, ще се уплашиш в какво живеем… Или пък не? Помните ли „1984“? Как казваха: „войната е мир“ и т.н. И ние все повече заживяваме в една такава реалност. Например: „Мъглата е чистота, а слънцето е лошо, понеже грее и осветява неща, които не искаме да видим.“ Или още по-буквално: „Грехът е правда, правдата е грях; злото е добро, доброто е зло.“

Един приятел, който живее далеч от София, скоро беше дошъл по някаква работа. Минал през целия център и се шашнал. Попита ме: „И вие тук си мислите, че живеете?“

Сега и аз питам: Нима мъглата е живот?