Ще ви споделя нещо много лично. Най-добре се чувствам сред куки. Усещам се защитена, спокойна, сигурна. Пет от тях са ми любими… Само да не си помислите, че ползвам жаргонната дума за полицай. Щото напоследък се навъдиха едни разбирачи на смисловите гнезда на думите, та за да не ме тълкуват произволно, имам предвид нещо съвсем тривиално – игли за плетене на чорапи (шиш мельо). Ще каже някой: „Що пък плетеш на куки, а не с обръч?“ Имам си и обръчи, но ги ползвам за други плетки – не е ваша работа!
Мисля, че всяка истинска зилотка трябва да може да плете вълнени чорапи с 5 куки. Такова е времето. Разбира се, по дефиниция досега плетях само черни. В униформата на мъжа ми друг цвят не е уместен. А пък тесногръди жени като мен друга разцветка не носят. Както вероятно би подхвърлил някой амбициозен асистент по богословие – в душата черно и чорапите черни. Тези дни обаче ми се наложи да направя изключение в дрескода и да вплета цветна нишка. Имайте търпение, ще разберете след малко защо нарушавам чорапения канон.
На тази мисъл ме наведе моят вдъхновител за много текстове – професор дфн Калин Янакиев (да си жив и здрав, ти си ми музата). Първото, на което попадам като отворя портала на един сайт, дето пише в него моят любимец, не е течението, а кратката му визитка. В нея са изброени осемте му книги, за които и друг път е ставало дума. Толкова обезсърчаващо. Какво бих могла да противопоставя срещу такъв ум. Аз осем манджи не мога да сготвя. Казвала съм ви за гювеча и пилето с картофи. Ама те не са за през поста. Само с една туршийка мога да се похваля, защото никой друг не си играе да изрязва морковчетата на цветчета. И така напълно капитулирала пред авторитета му, реших да послушам многоуважавания академичен ум.
Ето например, в последния си текст http://kultura.bg/web/%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%89%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B2-%D1%81%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B4-%D1%81%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%BE-%D1%81-%D0%BA%D1%80%D0%B8/ той се възмущава от това, че в официалния патриаршески сайт под становището на Синода за събора в Крит липсват имената на митрополитите. Подозрително му се виждало това нещо. И пише: „Докато, следователно, не видим под публикацията на сайта имената на (всички) членове на Св. Синод, заявяващи, че „проведеният Събор на остров Крит не е нито Велик, нито Свят, нито всеправославен“, съмненията за манипулация няма да могат да се разсеят.“
Докато четях това нещо и се вцепених. Мислите си, че се усъмних в Синода ли? Тцъ. Нещата са много по-сложни. Представих си как моят поп си върви между двете църкви на езерото и изведнъж го спира някакъв мирянин и казва: „Аз тебе от някъде те познавам… Чакай, чакай… ти си оня поп, дето говореше по телевизията, нали?“ А мъжът ми ще му отговори: „Точно така.“ И вероятно също ще цитира Калин Янакиев: „Извинявам се…, че бивам понякога канен в медиите по богословски и църковни въпроси.“ Обаче, ако оня мирянин се заинати: „А сега ми докажи, че си този човек. Докато не ти видя името и подписа, съмненията за манипулации остават. Може да ме лъжеш и само да мязаш на попа от телевизията. Плюс това той е слаб, а ти си дебел!“ Ха сега де… Как ще му докаже моичкият, ако няма лична карта в себе си в момента? Е, точно затова реших да вкарам цветни нишки в черните чорапи. И със ситни букви да му извезам името и подписа. „Манипулатор ли ме наричаш? Моля?“ – казва попът, сваля обувката и вдига петичка. А там грееят буквичките В и Д.
Тъкмо се усмихвах блажено колко умно съм го измислила това с чорапите и както винаги черната сянка на съмнението развали всичко. Зилотска работа. И сянката черна даже! Ама си казвам: Чакай малко, текстът хубав, името на Калин Янакиев там стои, обаче електронен подпис няма. Аз откъде да знам, че някой не се представя за Калин Янакиев? И че не се опитва да манипулира митрополитите чрез авторитета на проф. дфн? Снимка няма, а някаква рисунка на глава и рамене. Съмнението за хибридна атака се загнезди в главата ми. И всичко отначало. Уж се възхищавах, пък после пак се върнах на стария зилотски път. Автосугестирам се: Няма страшно! Гледам Янакиев се извинява, (е, наистина леко ехидно, но все пак) че в качеството си на мирянин си позволява да критикува „свещеноначалието“. Та, и аз предварително се извинявам, че дръзвам да критикувам изтъкнатия наш учен, без да съм на неговото мирянско ниво. Някои миряни са по-миряни от другите. А и щото той не е какъв да е миряни, а има 8 книги, както стана дума по-горе, когато споменавах и за туршията.
„И сега вече по същество“, както казва самият той. Цялата му защита на събора в Крит и неговия документ за Отношението на Православната Църква към останалия християнски свят се крепи на твърдението, че от доста години никой не изповядва вече теорията за клоновете. Да ги преведа тия клонове на езика на домакините – уж християнството отначало било единно, пък после се разклонило на Православие, католицизъм, протестантство и т.н. Бедата е, че дори и проф. дфн сам не е сигурен от колко години никой не изповядва тази теория. В събота, в предаването на Горан Благоев „Вяра и общество“, говореше за 30 години. Ден по-късно, в цитираната по-горе негова статия, годините вече са „поне 40“.
И преди да е станало ясно, че никой никога не е мислил така, искам да цитирам митрополит Йеротей Влахос, който след завръщането си от събора в Крит описа дейността си там.
„…Въпреки това, съвсем искрено искам да кажа, че всред мненията, изложени на Събора, много ясно откроих един релативизъм, защото от това, което се говореше и дискутираше, се разпространяваше активно съдържанието на теорията на клоните, въпреки че не беше наречена така, т.е., проличаваше възгледът, че е имало разцепление на християнството, че християнството се е разкъсало, както „се скъсало расото на някой клирик” (!) и че всички се стремят към неговото единство; теорията на вместимостта, т.е., че всички християни имат един общ белег – кръщението, което е валидно за всички, т.е., кръщелното богословие; и накрая, теорията за един лишен от богословско съдържание морализъм и за едно лишено от богословско съдържание пастирско обгрижване на съвременния човек.“
Обърках се. В първия момент си казвам: Кой знае по-добре – митрополитът, който бе един от главните герои на този събор или българският църковно-медиен експерт? Обаче нашият човек е написал осем книги. То верно, че и митрополит Йеротей Влахос не изрязва на цветчета морковчета за туршия, обаче в „Култура“ колонка има ли си? Няма! Значи е по-зле в богословски план даже от Теодора Димова. А тя е… супер си е жената, да не я намесвам, ама много искам да обменим плетки и да разгледаме някое списание „Бурда“ с онези готините кройки, седнали на пейка пред библиотеката в родния ми Димитровград, който тя галено сравни с Припят. Защо направих това лирично отклонение ли? За да се сетите що съм зилотка. Не съм виновна – чернобилската, пардон, димитровградската радиация ме е направила такава.
Но да се върна на проф. дфн и неговата статия. От известно време той се опитва да ни убеди колко консервативен християнин е, и че вярва, че Православната Църква е единствената Църква. Има го и в текста му. В този смисъл намирам известно израстване от времето, когато твърдеше, че католиците не са еретици, което не беше чак толкова отдавна – има-няма 5 месеца. http://kultura.bg/web/%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%BA%D0%BE-%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%BE-%D0%BE%D0%B1%D1%8F%D1%81%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5/
Но и тук ми направи впечатление едно изречение: „…нима намиращите се извън Православната църква – да, единствената Църква – не са за БПЦ все пак, макар и „други“, но „християни“?“ Ето тук е въпросът, уважаеми проф. дфн: Възможно ли е да има християни извън Църквата?
Свещеномъченик Иларион Троицки пише: „Без Църквата няма християнство; остава само християнско учение, което само по себе си не може да обнови падналия Адам.“ И ако той не е достатъчен, (извинявам се, че светията е руснак, знам колко г-н Янакиев се дразни от руснаци) ще си позволя да цитирам отново митрополит Йеротей Влахос: „Отците на Пето-Шестия вселенски събор наричат Арий „нечестив”, защото въвел „инобожие или многобожие”; наричат Македоний „гнусен” и го отхвърлили, заедно с предишните „врагове на истината”, като раб, който дръзнал безочливо да изрази неразумно мнение за своя Господ; наричат Аполинарий „тайноводител на злобата”; наричат Несторий „безумен”; наричат Евтихий „празномъдруващ” и т.н. И в тези случаи използват глаголите „отхвърляме“, „осъждаме“, „изхвърлила“, „да бъде изключен и заличен“ и т.н. А накрая пише, че ако някой не пази предадената вяра, не приема догматите на благочестието, не вярва, нито проповядва по този начин, а се опитва да върви против тях, „такъв нека бъде анатема по силата на по-рано изложеното определение от споменатите по-горе свети и блажени отци, и нека бъде изключен и заличен от християнския именник, като чужденец“.“
Това, което Църквата би трябвало да очаква от еретиците, уважаеми г-н професоре, не е единство, а покаяние. Отхвърляне на заблужденията, които Съборите са осъдили и завръщане в светоотческата вяра.
Така неусетно стигаме до най-болния въпрос за ССЦ (Световния съвет на църквите, в който БПЦ не членува). Професорът пише: „За никакво безпринципно „съединение“ с тези „други християни“, следователно, в Критския документ не става и дума. Още повече, че в този същия документ – нека това се знае от всеки, който четейки „Становището“ на БПЦ би могъл да остане с противоположното убеждение – ясно е заявено (в т. 18): „Православната църква вярна на своята еклезиология… като участва в организацията на ССЦ, по никакъв начин не приема идеята за „равенство на изповеданията“ и по никакъв начин не може да приеме единството на Църквата като някакъв компромис между изповеданията. И в този смисъл единството, което се търси… не може да бъде плод само на богословски съглашения, но и на единството на вярата, която се пази и живее в тайнствата на Православната църква (курс. мой – К.Я.).“
В такъв случай възниква въпрос: Като не признава никаква равнопоставеност, за какво й е на Православната Църква да участва в ССЦ? Някой веднага ще каже: „За да свидетелства за истината.“ Практиката показва, че за толкова години никой не се е обърнал към Църквата след подобни свидетелства в ССЦ, но пък свети Серафим Софийски пише: „Преди икуменизма в православните страни нямаше такава протестантска пропаганда, тъй като нямаше такова дружеско общуване на православните с протестантите, което се утвърждава на икуменическите конференции и което налага на православните представители „моралното задължение“ да не възпрепятствуват протестантската пропаганда в православните страни. В това се състои голямото зло на икуменизма. „Всяко дърво се познава по своя плод“ – казва Господ (Лук. 6:44). Ако тази дружба е във вреда на св. Православна Църква, то ясно е, че такава дружба произлиза от нейните врагове.“
Подобна мисъл намираме и в митрополит Йеротей Влахос: „Участието на Православната Църква в Световния съвет на църквите, като негов член, а не като наблюдател, представлява проблем. Защото не мога да си помисля св. Атанасий Велики и св. Василий Велики да участват в един съвет на арианите, евномианите, македонианите от тяхното време. Нито мога да си представя св. Григорий Палама да участва в един съвет с Варлаам, Акиндин, Григора и техните поддръжници за решаването на различни социални проблеми от тяхното време.“
Изобщо не става ясно защо бленуваното „единство“ с така наречените „други християни“ трябва да става именно чрез ССЦ и неговите икуменически тежнения. Нима икуменизмът е довел някога някого до покаяние? Не! Но пък доста хора покрай него почнаха да бъркат любовта с любовчийството, започнаха да участват в общи молитви и богослужения и други забранени от каноните неща. И да ожесточават сърцата си. В този смисъл свети Серафим пише още: „Не с инославните трябва да се обединява Православната Църква, което е дело неосъществимо, утопично и крайно вредно, даже гибелно за нея. Православните християни трябва да се обединяват едни с други според заповедта на Христа.“ Именно за такова обединение като гледам не ратува г-н Янакиев. От месеци той не спира да говори за мрачните зилоти и не любезичи с такива като мен така, както с „другите християни“. Това са парадоксите на времето. Мразиш своите, обичаш чуждите!
Затова и позицията на Светия Синод на БПЦ по тоя документ е достойна, защото е разсъдлива, а не любовчийска и човекоугодническа. Ама казват: „Защо нашите не отидоха на събора? Ето, митрополит Йеротей мисли като тях, ама отиде!“ Отговорът е прост: Той като беше там някой чу ли го? Гласът на достойния архиерей, защитник на Православната вяра и може би най-яркия богослов на нашето време, остана като глас в пустиня. Някои го презряха и осмяха. Добре е, че БПЦ-БП не легитимира с присъствието си очевидно зле подготвените документи.
И за сведение на някои хора, най-внимателно изучих документите, докато плетях чорапите. Така че, спрете вече с тая опорна точка, че който подкрепя нашите митрополити, не е запознат с документите.
Прочетох какво съм написала сега и се притесних. Ами аз нямам електронен подпис. Мога да кача в блога с името си това, което надрасках набързо, но нямам как да го подпиша. Така възниква въпросът това аз ли го написах, или не? И ако съм го написала аз – как да го докажа? От друга страна ме обзе още по-дълбок философски въпрос? А какво е Аз? И то съществува ли, след като не може да бъде доказано с електронен подпис? Нещо повече. Ако все пак съществува, това Аз либерално ли е или е консервативно? И как да разбера дали всъщност не съм някаква странна неличност, дълбокомислен хибрид между Бай Ганю и Иречек? За Дугин и Решетников няма да отварям дума. Реших да не си задавам никакви въпроси повече, защото усетих, че изкуквам. Потърсих нещо топло и познато. Инстинктивно намерих куките и отново започнах да плета… Чорапи с инициали и за мене.
П.П. Ако си помислите, че на този клип има католически монаси, които току-що са прочели документите на Критския събор… вероятно не е това. Нещо друго е, нямам представа какво.
(Следва)