Измервателни уреди за Сърцето

Как можем да определим неопределимото? Как можем да опишем неописуемото? Възможно ли е изобщо някой да смее да поставя под съмнение думите на такъв ерудит и светило като онзи проф. в католишкия портал с гръмкото име „Култура“?

Преди време зяпах предаването „Професорско каре“ с интерес, защото там се обсъждаха теми, които вълнуват всички ни – вярата, смъртта, любовта… Нормалните неща от всекидневието ни бяха подлагани на задълбочен анализ и Калин Янакиев говореше увлекателно, вдъхновено. Тогава не смеех и да си помислям, че аз, обикновеният филолог, средностатистически представител на охлоса, а не на демоса, нито дори на лаоса, някой ден ще поставя под съмнение твърдение на този човек. Но ето, че такива дни настъпиха и днес намирам всичките му тези за фалшиви и платени. Аз – безименният и безгласният. Него – великия, сюблимния, говорителя на елита.

Честно да ви кажа, не разбирам в какво точно ме обвиняват такива като професора и такива като от сайта „Двери“, за който пишех много години, когато ме наричат „зилот“. Все едно ми викат „пилот“ – не, не съм такъв и не знам защо така ме наричат. Защо преди не толкова далечно време аз и те бяхме на едно мнение, а през последната година мненията ни се разминаха? В какво се промених? Или в какво се промениха те? Мислех си, че Спиров и Антонов могат да ми бъдат приятели – оказа се илюзия, от различни черги сме. На всички нива – те са интелигентските деца, а аз съм селянинът с колелото. Спиров дори в прав текст заяви, че се радва, че работи за ченге от ДС… Оказа се, че високата техническа интелигентност не е равна на морал, каквато мисъл ми бе хрумвала преди.

Сега съм на 42 години. През 2000 бях на 26, тогава за първи път отидох на Изповед и взех Причастие. Тогава четях книги от дякон Андрей Кураев и отец Серафим Роуз, за да си изясня какво е Православието. (Кураев впоследствие пропадна поради някакви свои причини, никой не е застрахован от пропадане…) Преди това бях разтърсен от Достоевски, но той не беше достатъчен, за да стигна до истинското разбиране, той просто се беше спуснал в дълбините на човека и точно тази безкрайна дълбочина на мрака ме изплаши. После ме изплашиха и книгите на Никола Николов, защото дори само 1 процент от тях да са истина, е достатъчно, за да се ужасиш. Дори 0,0001 процентче да е истина, пак е жестоко. Разяснението ми е отговор на обвинението в неофитство и невежество.

17 години, през които аз се лутах наляво и надясно, нагоре и надолу, но живеех с вярата, опитвах се да следвам Христос, колкото и нескопосано да го правех, колкото и да се спъвах, знаех посоката и се опитвах да не се отклонявам от курса. Това, че съм лош християнин, е отделен въпрос. Те и демоните вярват в Христос, знаят, че Го има, треперят от Него, но си остават демони. Слаб и малодушен съм, маловерен и глупав, но тая борба си е моята и се надявам да ме помилва Господ. Аз на вас не ви се бъркам във вашата лична борба. Аз говоря за вярата си често, защото се надявам разказите ми да помогнат на някого.

И като последен в редицата, от последните чинове най-отзад, където седят тройкаджиите и хулиганите, понякога вдигам ръка и надавам глас – казвам какво мисля и за ситуацията наоколо, защото проповедта не е привилегия единствено на духовниците и професорите, защото и моите думи може да имат някаква стойност пред Бога.

И днес смятам, че отново трябва да кажа мнението си, тъй като не е минала и година, откакто се промениха много неща, а все повече са глупостите, написани от хора, които преди смятах за умни и авторитетни. Разделянето на свои и чужди, православни и католици и протестанти според професор Янакиев е твърде странно, защото по-близки му били едни католишки и протестантски автори пред други православни доносници. Но ние не спорим дали Пешо и Гошо са по-добри момчета от Исмаил и Мехмед. Може и да са по-добри, може и да са по-лоши, може Пешо и Гошо да лъжат, крадат и убиват, въпреки че са кръстени в православна църква като малки, а в същото време Исмаил и Мехмед да са кротки, услужливи, добри хора, които се молят по пет пъти на ден върху килимче с лице към Мека. Това няма нищо общо с Църквата. Това няма нищо общо с Истината, която ни завеща Христос.

Професорът е смесил в текста си понятия от различен порядък. Говори за предпочитаните си писатели, защото в тях е открил хубави (тоест външно красиви) прозрения за Бога, демек, тези хора са станали близки и на сърцето му, приятели. И се дистанцира от нас, „зилотите“, понеже ние сме били „антизападници“, „путинофили“, дистанцира се от решенията на нашия Свети Синод, от отделни православни архиереи заради връзките им с ДС… Чудно как обаче мнението му е идентично с това на други паяци от ДС, тоест, не се гнуси от тях, когато днес относно събора в Крит са на едни позиции, тия на икуменизма. Той поставя въпроса в това измерение, не аз.

Господин Янакиев ми заприличва от ден на ден все повече на човек, за когото няма канони и догми, установени от истински велики събори и православни светци, участници в тези събори. И сякаш той сам иска да твори догми, да създава „канони – манони“ (по В. Гущерова), защото професорската му ерудиция, дългогодишният му опит в християнския подвиг, в молитвата, в поста му дават това право, нали така? Може би професорът е по-голям от тези светци и тези събори, които наричат католиците еретици? Защо тая дума му се струва толкова обидна, че това е все едно да кажеш на някого, че е комунист, когато той наистина е такъв? Ако наречем прасето прасе обида ли е? Обида е ако наречем човека прасе. Еретик за професора е обида, а не би трябвало, нали той е православен? Или да наречеш някого православен вече също е обида? Объркахте ли се? Аз още не съм.

Господин Янакиев сякаш страда, че принадлежи към българския народ, който е толкова провинциален и така отдалечен от висотата на онези саксонски и келтски умове, които споменава – Честъртън, К. С. Луис… Чел съм и двамата автори, леко скучновати са ми, твърде далечни и схематични, Достоевски примерно ми е много по-близък по настроение, но какво да се прави, на вкус и цвет товарищ нет, а и професорът отдавна ме е нарекъл метафизичен русофил – все едно да ме нарече американофил, че харесвам отец Серафим Роуз или сириофил задето харесвам свети Ефрем. Може би западните автори карат проф. Янакиев да се чувства като космополит, гражданин на света, а ние, местните дребнави зилотчета, го караме да се усеща долнопробно? Това са заядливи въпроси, породени от професорската глупост да се смесват несмесваеми неща, вода и олио.

Едно е да говориш за човешки качества, съвсем друго да говориш за Христос и Църквата Му. В тази Църква са установени граници и правила. И щом в Бога сме братя с някой негодник, него Бог ще си го съди, мене също, не се смятам за повече от него, негодника, защото не знам какво има в сърцето си, но знам каква кал има в моето. Проф. Янакиев обаче с текста си се моли като оня, дето вика благодаря ти, Господи, че не съм като тоя тука нещастник… доносник, зилот, идиот и представител на охлоса. Благодаря ти, Господи, сигурно казва, че си ми пратил К. С. Луис и Г. К. Честъртън. Ами нека си стои при тях професорът, дано имат добри позиции пред Бога, че и да се застъпят за него с молитвите си. А аз ще се помоля на светиите, които професорът никъде не споменава нито веднъж. Дано те се застъпят за изстрадалата ми душа. А ако превъзмогна човешката си слабост, може и за професора да се помоля.

Да наричаш свои някакви далечни писатели, а чужди хората, с които приемаш Тялото и Кръвта от Чашата – не го разбирам. И кой си ти да раздаваш присъди и да измерваш човешките същества? Разполагаш ли с уред за измерване? Знаеш ли колко струва човека срещу теб? Наглост е да си мислиш, че знаеш.

Църквата е Православието, инославието слави други неща, а не Бога, но професорът е над тези елементарни мисловни конструкции, той е в космоса, докато ние мравките пълзим долу някъде и се занимаваме с разни дребни мравешки неща като разделяне на свои и чужди. Не, професоре, не ние разделяме, а Господ ще си ни раздели, както си му е редът. А еретикът си е еретик и иначе той не може да бъде назован, това също не съм си го измислил сам.

В края на текста си въпреки всичко, ще се одързостя и ще сторя несторимото и ще помисля немислимото, каня господина професора (във винителен падеж, и ние знаем сложни работи за предикативността) да заеме колонка в нашия сайт. И без друго е почнал да става аутсайдер, спуснал се е вече по наклонената плоскост, така че няма конфликт, да си списва и да се радва на живота, поканата е официална, не се шегувам.