Пейката

Пейката от заглавката горе… Толкова много неща казва. На нея човек сяда за малко. Един час, два часа, три, четири… Цял ден да седи дори, пак накрая трябва да стане. Тя е само за отдих, да разберем колко е хубаво да седим на нея и да си говорим с приятелите. Сядаме със съзнанието, че ще станем, но въпреки това сядаме с удоволствие. Краят е съвсем близко.

Нямам нещо сложно за казване, само това, че целият ни живот на земята тук е като присядване за малко. Тук сме за съвсем мъничко. Вчера си бил дете, утре си старец. Идваме в тоя свят за толкова кратко време, че е много важно с кого седим на пейката и какво си говорим. Да, животът ни е изпит, изпитателен срок, подготовка, борба, но въпреки това го обичаме толкова много и така бързо ни се струва, че преминава, сякаш е едно временно кратичко посядване на пейката.

На тази пейка човек може да се почувства като в рая. Защото се намира пред църквата, влезли сме вътре, помолили сме Бога, изповядали сме греховете си, разтоварили сме торбата с цимент, дето си носим на гърба, излизаме навън олекнали и тя ни чака, за да поседим върху нея. Ето в тоя миг душата ти е като новородена, окъпана, изцерена – затова и тези мигове са сякаш от друго измерение, от друг свят. Мигове в рая още тук на тази земя.

Няма рецепта, няма алгоритъм. Има път, има пътечка, удоволствие е да вървиш по нея. И за всекиго тя си е различна, защото всичко около нас се изменя всеки ден постоянно като в Зоната на Сталкера. Затова просто си вървиш по нея и се вслушваш в себе си, оттам ще дочуеш накъде да продължиш, наляво ли, надясно ли… Сърчицето винаги знае правилната посока. И да се объркаш, не е страшно. Нали си жив, нали осъзнаваш, че си се объркал? Значи твоя си е свободата да решиш в бъркотия ли ще живееш или на чисто, светло и проветриво… Като пред църквата върху пейката. Минутите са малко, не се бави прекалено.

Можеш да седнеш на някакво нечовешко място, на върха на някоя планина, където е зверски студ и няма какво да се диша, можеш да седнеш в някой самолет на десетина километра над земята, да си сложиш слушалките и да си пуснеш музика, можеш да седнеш в подземието на някой клуб, където има предимно шум, а мозъкът ти омеква от различни химически причинители, можеш да седнеш за малко и в градския транспорт – нито едно от тия места за седене не е като голямата, велика пейка.

Това е толкова просто действие. Не е като да се чудиш откъде да изкараш пари, нито е гледане на напрегнат филм. Сядаш върху нея, поглеждаш дърветата наоколо, ориентираш се кой сезон от годината е, поемаш си въздух дълбоко, издишаш. Ти си жив.