Един човек живееше на брега на дълбокото синьо море. Имаше той две имения. Едното имение бе разположено навътре в сушата, навръх висока планина, която не се виждаше от брега. Той знаеше за него от дедите си — че там, в поднебесните висоти, има наследство от прадеди огромен дворец, изпълнен с безчетни богатства. Но за да влезе в него и да го наследи навеки, той трябваше да бъде изпитан и известно време, съвсем за кратко, да се занимава с риболов, с което да покаже смирение, трудолюбие и търпение. За това му бе дадено малко имот — едно корабче, с което да се носи по вълните на дълбокото синьо море и да упражнява занятието си, докле се свършат дните на изпитанието. Кога беше малък, го предупреждаваха: «Недей се дели от брега. Ако навлезеш в морето, брегът да е винаги пред очите ти. Иначе ще загубиш посоката! Ще умреш от жалка смърт сред немилостивите вълни на дълбокото синьо море!»
Ала този човек се възгордя. Той не искаше да се труди смирено. В сърцето му се зароди съмнение. Нямайки пред телесните си очи двореца, той реши, че не съществува никакъв дворец с богатства, но старите люде го лъжат, за да се ползуват от труда му. Тогава той презря съветите им и като събра цялото си внимание върху корабчето, започна да го укрепява, да го украсява, да го благоустройва тъй, сякаш върху него щеше да остане цяла вечност. Сърцето му се прилепи към този малък имот, изпълни се с алчност, користолюбие, завист, похот и всички останали неудържими злини. И той реши да подири щастието в откритото море. «Щом старците ми пречат да плувам навътре, значи там има големи богатства» — реши той и вдигна платната.
Минаваха дни, години… Корабчето му все плаваше напред и все напред, ала в същото време прогниваше все повече и повече. Ала гордият човек не забелязваше това. Започнаха да се отварят дупки. Постепенно те растяха. Човекът обаче и от туй не се вразуми, та да се върне. Той ги пооправяше колкото може, за да продължи плаването си — но не към спасителния бряг, а все по-навътре в далечното синьо море без дъно. Колкото повече се отдалечаваше от брега, толкова повече му се струваше, че напуснатия от него бащин бряг, там в далечината, не е нищо друго освен привидение. Един ден брегът съвсем се стопи от погледа му. Около него — безкрайна морска шир. Само вода. И той реши, че никога не е съществувала сушата, че тя е измислена от малодушни люде, които не са имали смелостта да се борят с вълните на великото море. И забрави дните на детството и тихата бащина стряха на изгубения бряг. Но изгубвайки от очи сушата, той изгуби и посоката. «Нищо», махна той с ръка, «всички посоки сега са правилни. Море широко — пътища много. Те всички водят към една цел». Но каква бе целта, не помнеше.
Минаваха дните. Изнизваха се годините. Старостта неусетно притисна плещите на злощастния моряк. Мъка заседна в душата му. С тревога той взе да си припомня младостта, обещаните богатства в неведомия дворец горе, навръх далечната планина. Но той отново махна с ръка. Детски приказки. И ето, един ден дъното на корабчето му се проломи и горчивата вода на морската бездна погълна злочестия пътник без път.
Такава е жалката участ на жалкия плътски човек. Той има душа, в която като в дворец е скрито безсмъртно богатство. Но той отдава всички свои дни на плътта, за която знае (и не вярва), че ще потъне като продънен кораб в бездната-земя. И на тая своя гниеща плът отдава той всичкия си ум, всички свои дарования, всички свои сили. В нея полага всичката си надежда — безнадеждният плътски човек. В сегашния свят всичко е устроено тъй, че да благоденствува жалкият плътски човек — негова е философията, негова е науката, негова е културата, негова е цялата земя. За духовния човек тук място няма. Отживелица е той, непоносимо напомняне за брега. Жалката картина на мореплаватели, твърдящи, че никога не е съществувала суша и друг начин на живот, е закономерно следствие от отдалечаването от сушата — от духовното битие, от извора на Живота — от Създателя Бога. Има път за завръщане. Колцина обаче го търсят? И колцина го намират? Времето нататък е късо. Обръщай, брате, корабчето си към сушата, защото се задава черна буря и ако нямаш надежден бряг, ще те погълне горчивата бездна на падението, скрито зад примамливите хоризонти на далечното синьо море, и ти навеки ще погинеш. Бързай, пътнико, към гостоприемния, към свидния роден бряг. Там те чака твоят Отец. Светилниците в двореца са запалени, турена е вечеря за окъснелия, но завърнал се син!
Петко Т. Хинов
2003 г. От сборника „Златни есенни листа“