«Съгрѣя се у менъ сърдцето,
и въ поучението ми огънь ще се разгори»

Пс. 38:4

1.

Кога е било моето първо утро? Кой ме е огрял изпървом? Радост моя, Слънце мое, Господи мой Иисусе Христе! Без Тебе нищо не съм аз, нищо не е животът ми, нищо не е и смъртта ми — нищо! А Тебе аз зова най-вече — Светлина!

Разтуптя се сърцето ми, кога си спомних за първите свeти думи, що ме огряха! „Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота「. Угасни, слънце! Скрий се, луна! Изгаснете, звезди! Тук е По-Големият и от слънцето, и от луната, и от звездите и цялата вселена. Кой ще се сравни с Господа Бога нашего?

Грейни, Слънце, в душата ми! Направи я светла-светла, изгони от всяко нейно кътче мрака… и тя да огрява и радва околните, а не да ги наскърбява с греховете си.

Мракът на смъртта — това е грехът. Светлината на света — това е Христос. Грехът няма образ и лик — гнусен е той и безобразен, не е Твое нещо и нищо Твое не се допира до него! Нищо, което от Твоите ръце е излязло, Господи, не е недостойно за похвала, за радост, за прослава на Тебе! Ти цял си радост, цял си похвала, цял си светлина! Живот — сладка река от Христова светлина. Пой, пой душата ми страдна. Да бъде светлина. Да се свие и изчезне мракът! Да грее душата ми в смирение, в послушание, в надежда, във вечна тихост и мълчание пред Тебе… Но как да мълча, как да не лея слова, когато зная — Ти, Христе мой, си цял Светлина!

От тая мисъл, че има такава Светлина във вселената; че тая Светлина е приела плът човешка, за да спаси нас, слугите на тъмнината — сърцето ми примира от щастие, от сладост, от упование и огорчение от самия мене, че тъй дълго съм се балтавел в мрака, в нечистотата, в безумно уповаване на себе си и на човешка помощ. А сега — нищо на тоя свят не ми е нужно, щом Ти си с мене! Бликни, Светлино моя, блесни, Радосте моя, озари душата ми, изпълни я с искри от любов, от жажда за Тебе!

2.

Върни ми, Дево, мойте детски дни: върни ми ги не с техните игри, не с палавите детски щуротии — върни ми тяхното тихосърдечие, тяхната смиреност, тяхното девство. Ти всичко можеш, Майчице Пресвята — върни ми топлата одежда на девството, да ме съгрее, като листопад — тревите, и мравчиците тихи посред тях.

3.

Господи мой, Слънце мое — светни, огрей ме, засияй! Не искам да ходя в тъмнина, но под светлия Ти лик. Разсей тъмата ми, Слънце истинно! Разпилей тъгата ми, Тишина от вечността! Душата ми нивга не се е стремила към покоя тук, ала боя се и от смъртта — грешен съм аз. Бедна е душата ми, убога и дрипава е тя!

Какво е човек, та го помниш, или син човеческий, та го посещаваш? Зрънце от най-дребните: а Ти си го поставил по-горе от Ангелите, сподобил си го с Твоя светъл лик — на вселената да бъде светлик. О, Господи, Светлино моя, Светилниче, Светличе, светозарний Облаче! Ти си цял — светлина! Няма нищо по-добро от светлината Твоя, Слънце на вселената — възхвалявам, възпявам, превъзнасям Твоята светлина, Христе! Грейни, мило Слънце, на моята мрачна душа! Стопли нищожното Твое създание, Христе! Сладост на Ангелите си — услади душата ми с ангелската светлина на девството. Тича сърцето ми подире Ти — не ме оставяй без Себе Си! Блага светлина, блажена, тихоструйна, святосвидна светлина, светлина на светлините, река, бездна от светлина — туй си Ти, Господи!

4.

Пъкълът е мрачен огън. Огънят на похотта е пъкъл. Христе Иисусе, отврати ме от тоя пъкъл, от тоя огън. Мразовит е животът на тоя свят без Тебе, топлик и южна ласка на душата. Огнищата на душите човечески хладнеят към Тебе, а за беда и зло горят за Твоя и нашия враг.

Вечний Отче! Мислите ми стори да са светли, та да не се отдалеча от Тебе ни за миг. Прося, умолявам Те, валям се пред мислените Ти нозе — всякак ме умий и обнови, и просвети ме! Светни, светни в сърцето ми, Христе. Мрак е там и срамотия… Ти, едничка Светлино. От самото Твое име блика, струи светлина небесна.

Недосегаема и свята Светлина! Иисусе Христе, просвети ме!

5.

Гледам заника и тихите облаци на запад. Озарени от млечнорижа светлина, те правят купола небесен неземно хубав.

Христе Боже, Облаче, осеняващ верните! Колко хубаво е да се положи човек в облака на уповаването на Тебе — там не пристъпя зъл враг, там не припарва звяр и отровна гад, там не се примъква коварство, злоба или срамотия. Тихо е, тихо е там. Вдигни ме, Облаче светъл, над Твойта земя — към светлите простори, дето нищо кално, нищо скверно не достига. Да не се допира вече душата ми до земното!

Сбогом поля, сбогом гори и реки… аз не желая друга хубост, освен Неговата.

Прикътай ме, Облаче зарист; обистри ума ми от земните мътилки; осияй ме, просияй през мен, разсияй в мрака ми, Цвят живодатен! Блажен е помнещият Тебе, защото Ти винаги грееш в сърцето му!

Озари мрачните души, които Тебе хулят, гонят и отхвърлят.

Озари враждуващите против Тебе, та да зърнат Твоята светлина и да се опомнят.

Озари губещите надежда, мислещите, че тънък лед се е пропукал под нозе-им: да усетят колко твърда е земята, на която стоят — Твоята вяра, надежда и любов.

Озари страдащите, изоставените от всички, разкъсаните от земна печал и горест: да се стоплят приледените им сърца и да сетят, колко благ е Господ.

Озари потъващите в срамострастия, да огорчей душата им, да се пробуди от тъмното опиянение, да изтръпне от ужас пред вечността, която ги очаква, да изчезне от взора им мамещия пламък на сластта, и да се влюбят в Твоята хубост, Светлино бездънна!

Облаче вечний, дигни на ръце безпомощното Твое създание! Жадувам Твоя покой — дай ми да изпълня онуй, за което си ме извикал да живея на тая мразовита, грешна земя.

6.

Само една искрица Твоя светлина ми стига — само едничка ми дай!

Не искам да ходя в деня и нощта на тоя свят — те ми дотегнаха.

Нека Твоята светлина ме закриля и от деня, и от нощта на тоя свят — те двойно ме мамят.

Твойта светлина да ме води. Тя да ме въздига от униние, от злоба, от сладострастие, от бездушие, от несъчувствие. Тя да прониже сърцето ми с жалост към ближните и безжалост към мене. Дай ми да се прежаля, Светлино моя! Да забравя себе си, да изчезна от себе си! Дай ми да живея за Тебе и за брата моего. Там има път към спасение. Сам съм без надежда.

7.

Твоята светлина ме привлече — помня, Христе, как сладостно ме привлече — преди толкоз години. А ето, аз още не съм пристъпил да изпълня това, що обещах пред Тебе! Господи, врагът закри от лицето ми Твоята светлина — и аз потънах в страшното онова, от което бягаше душата ми: във всемрака на греха. Дето и да се обърна — страшно, ужасно, непоносимо тегло и мрак. Тоя свят е мрак, мрак, мрак! Милостиве, не отхвърляй самоомрачилия се червей! Там горе, в царството на вечната светлина, приюти и мене, злия и лукавия — че макар и тъмен и недостоен, аз любя Твоята светлина.

Дай ми сили да върша делата на светлината, да бъда син на светлината, Твой раб и син! Погреби спомена за всяко сторено досега от мене зло, изличи от Твоята книга грехописанията на душата ми с Твоята светлина, Светлино моя единствена! Зъл бяс ме преби и остави край пътя, омрачи светлината на истината в мене, отне ми едничкия живот, лиши ме от Тебе, Христе мой — не ме отминавай, Път, Истина и Живот мой! Ти едничък имаш лек за раните ми. На Твоето име уповавам, Тебе възлагам всичката си немощна, но искрена надежда. Светни, светни, Бели Гълъбе, Дух на истината и светлината! Не се погнусявай от омрачения ми лик — светни да просветлея и аз, та със светло сърце да послужа Тебе, Пресвета и Пресветла Троице, сега и во веки! Амин.

8.

Страда душата ми, Боже! Гледам далнините, осеяни с праотечески кости, и тъга сковава мислите ми.

Тегли ме теглото на мойте деди към тях. Де са те сега? Помени ги, Господи, в царството си!

Аз живея повече с мъртвите; тяхната тиха тъга е по-близо до сърцето ми, плачът на техните кости — до костите ми, които при тях ще лежат. Мъртвите ми говорят по-мъдро от живите.

По цялата земя българска са техните кости; цялата тая земя е осеяна с техните едри капки пот, кърви и сълзи. Искам да плача, да страдам с мойте деди — не ща да споделям срамния покой на техните потомци. Диря скалите на миналото, оттам да гледам звездите. По скалите блатна вода не стои.

Не съм ли прах, който вятърът ще отвее? Но Твоята светлина блести отвека, Господи! Просияй над мъртвите наши православни деди, що в Тебе вярваха и Тебе се покланяха с дух и с истина, светлината на Твоята сладостна прошка; прости, Владико — Ти едничък си Бог, Който милува и прощава; затуй Твои са всяка слава, чест и величие во веки, амин.

9.

Слез в ада, душо моя, и се ужаси. Там няма светлина: светлината на надеждата и богообщението светлината на порива към Бога светлината на покаянието светлината на прошката светлината на обятията Отечески светлината на завършения добром път към родния Отец светлината на вечното Отечество…

Слез в ада, душо моя, и виж, какво ужасно място си приготви сама със своите дела. Ти бе лицемерна: отвън бе Божия, отвътре — дяволова. А Бог не съди по лице, но по правда. Ужаси се от страховития мрак адски, ужаси се от гнетящия всяка клетчица човешка плач и стон вечен, ужаси се от бездната на бездните, от отчаянието на отчаянията, от смразяващото, от сърцераздирателното, от безнадеждното състояние на осъдените там.

Господи мой — лиши ме от земната светлина, но не ме лишавай от небесната!

По-добре да не виждам Твоето сътворено слънце, нежели да не видя моето несътворено Слънце, Христа Бога! Към Теб зова, Спасителю! Подири погиналото, спаси грешника, който се кае, който няма оправдание, който е цял — рана, смрад, смърт!

По-добре ме лиши от зарята утринна и заника вечерен, но не! — от светлината невечерна. Не залязвай, Слънце мое! Не скривай лика си от моя мрачен взор! Аз съм бездна от грехове — Ти си всебездна от всеопрощение! Аз съм тъмна прашинка във вселената — Ти изпълняш вселената със светлина!

Отче, Сине и Душе Светий — радост на радостите, утешение над утешенията! Защо ми е да живея без Тебе? Защо да падам в грях? Защо да обичам тукашното царство, което вече се разсипва и тлее от зло? Защо да търся житейски утехи, когато зная, че Ти си Светлината на живота!

Светлик на дните ми, дай ми да Те любя както мъчениците — от техните жития аз пия най-чистата, най-святата, най-насищащата светлина на боголюбието. Светилниче на светилата, Ти си моят най-велик и най-съкровен Благодетел! Истино — Ти светиш! Царю — Ти сияеш! Моите думи гаснат от немощ пред Тебе! Прости, прости, прости!…

10.

Тежи и тегне от мрак душата ми, Христе!

Ти, Светилниче на вселената, имаш самовласт да преобразяваш — преобрази и моята душа от мрачен бяс в нелукав и светъл ангел. Аз паднах в гроба на своеволието — възкреси ме чрез светлината на послушанието към Твоята единствено справедлива и праведна воля!

Аз познавам само мрака и делата му, бидейки част от тоз гробовен свят — дай ми познание на светлината Твоя; напой ме със светлото питие на чезненето в Тебе; да няма мен, да има само Теб, Христе!

Човешкото желание е бездна, то е безплоден мрак без Тебе. Осветли всички мои желания, напъти всички мои мисли към благоугождаване на Теб. Изцели ме от унинието, с което мракът пропива своите чада и ме стори син на светлината, Светилниче всесветъл на вселената!

Няма светлина, освен Тебе!

Няма слънце, луна и звезди в тоя змийски свет от хладни утроби и ледни сърца — аз бездруго ще умра, ще стана земна пръст, воняща и непотребна. Защо ми са тия хълми и раздолия, тия светнали подир дъжда от заника цветя — когато и моят заник наближава?

Ти си моето Слънце, Ти единствен съгряваш душата ми с надежда за вечна, незалязваща светлина! Не ми давай да заспя, защото смъртта ме дебне миг по миг! Просвети очите, които сам си създал…

11.

Едничко прибежище си, Христе, на сиромаха без стряха. Тиха стряха има тихата и смирена душа — такава стори и моята горда и безумна душа: кротка, тиха и смирена. Когато всичко на тоя свят се затресе и заруши, в тихостта и смирението имам мир и упование, Боже на тихите и кротките души!

Благославям името Ти, задето тъй премъдро си избрал не ситите и едреещите се пред слепоокия свят, а гладните, сиромашинките, гълъбите, петимни за трохици макар, но трохици небесни и светли.

Дай и мене да се свия на кравай под сушинката на Твоята закрила; дай ми като мравка мъничък да стана, за да достигна Твоето царство на мълчаливите и кротките. Отнеми от мене всяко тленно желание, всеки порив за земно доволство! Да бъда зрънце само, Боже, искам, в Твоя лъчист хамбар…

12.

Започвам да разбирам лишилите се от земната светлина заради Теб, Светлино на правдата. Започвам да желая тяхното мрачно леговище повече, от светли и просторнейши палати; в палатите свети угасващото слънце на тоя свят; в пещерите монашески свети светлейшият лик Христов, запален в сърцето на присния молитвеник, на неспящия взирател в небесното, в недостъпното за земнооките и дебелоумите. Крий ме, крий ме от света, Радосте на всички радости, защото в неговата светлина не се побира Твоята светлина — нея светът я счита за мрак, за недостъпна тъмница на „гордия човешки дух「. Твоята свобода те клеветят като мракобесие, Твоята ласка наричат „окови на духа「, Твоята отеческа любов — вековен гнет; Твоя промисъл зоват „подигравка на случайностите「. Скрий и мен, рожба на Твоята всемилост, в тайника на молитвата, та нищо от света да не тревожи повече душата, която иска да се освободи от всички страсти и светски полипи. Да бъде, да бъде!

13.

Между два огъня се люшка душата ми, Боже! — Светлия огън на Твоя дух, и тъмния плам на сегашния свят. Човекът е наръч дърва, в които винаги се хвърля огън — или огън греховен, или огън свят.

Човек не може да не гори — или от любов към Тебе, Светлино пренебесна, или от любов към тлението и неговите дела. Огън е предназначен за човека и той неминуемо трябва да избере. Затуй Те моля отдън душа — дай ми Твоя огън, Твоята светлина да засияе в омрачената моя душа

14. Песен към Божия слепец.

Благословен си ти, слепецо, че не видиш изпълнената със зло светлина на тоя свят. Ти си роден за друго Слънце, тебе Бог е дарил друга надежда, по-светла от надеждата на зрящите! Нека не скърби сърцето ти, нека не мисли то, че не си видял грижовен майчин взор над детското си чело; нека не страда то, че не познаваш що е ден и що е нощ, що е зора и що е заник, що е вечерница златиста и що е сребърна зорница…

Радвай се, слепецо, че твоят взор е вперен в друго небе, защото „очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда「 (II Петр. 3:13). Твойте звезди са дваж по-едри и неизброими от нашите, твойте очи са триж по-остри от нашите, че те не се взират в посърналия земен свет. Твойте небеса са вечни, стига само да си Божий слепец.

Благославяй Господа, честит слепецо, Който избавя душата ти от лютите лъчи на тукашния пек греховен; Който закриля взора ти от блатните отблясъци на тоя свят, от все по-наглия му мрак, — той скоро ще изчезне, сякаш че нивга не е бил… И думай си: „Че милостив е бил към мене Господ, запазил ме е Той от мрака, на човешки език наречен „светлина「, и от гроба, на човешки език зовящ се „живот」. Твоята пещера, слепецо, е сияен чертог в сравнение с бляскавия вертеп на силните и богатите тук. Царувай в нея с радост — човеците не виждат твоето богатство и нивга няма да го зажадуват. Твоето царство, обични слепецо, не е от тоя свят; ти си блажен — не знаеш колко са горчиви и кални вадите, които човеците наричат бистри и пресладки извори. Ако ти знаеше, с какви лъжи наричат хората нещата — ти би поискал не само слепец да си, но и ням, и глух, и сакат…

Затуй пази и охранявай строго твоя мрак, слепецо мой! Бди строго, да не влезе там ни лъч тукашна светлина… да не оскверни твоята свята надежда за светлината вечна при Христа в Неговото пресветло царство. И за мен се помоли, светли, Божий слепецо — моята душа е омрачена от светлината на тоя свят; моята душа е очернена от белотата на тоя свят, моята душа е цяла осквернена от тържествените сажди на земеумците… и нека Бог дари и мене лъч от слепотата твоя, та — изгубил надежда в тукашните изгреви и заници, — да се наситя от трохите на истинската светлина, която само Божиите слепци могат да съзерцават…

(писано в монашеската килия, някъде края на ХХ, началото на ХХІ век)