Казват ми: „Не се заяждай с хората, защото пак ще те нарекат ненормален.“ Добре, няма да се заяждам. „Особено лошо е да противоречиш на умниците от този свят през Страстната седмица.“ Това се казва истински грях! Обещавам да внимавам и да не влизам в територии, запазени само за „културния елит“, в които простолюдни свещеници като мен не трябва да престъпват.

Когато ме плюят лично, никога не съм се обаждал – все едно дали е пост или не. Когато ме тъпчат – също. Но ако някоя лелка възпее колко трогателно е да бъде тъпкан и плют Христос – отново ли трябва да трая, понеже е Страстната седмица?! Разбирате ли какво питам? Вижте тук. Извинявам се, че пускам линк към това богохулство точно през тази седмица, но и не смятам, че трябва да бъде скрито. Доста е показателно, не само за авторката си, но и за храбрите й колеги и застъпници на творчеството й. Гордостта винаги започва оттам да хулиш ближния си, после хулиш клира и накрая казваш, че си по-умен от всички, а кулминацията е хулата срещу Самия Бог.

В цитирания текст се разказва за филм на Скорсезе за католически свещеници, които се отричат от Христос и стъпкват иконата му, за да спасят от смърт едни измъчвани хора. До края на живота си някои от въпросните бивши свещеници остават езически жреци. Съжалявам, неспособен съм да преразказвам изводите, които са направени по-нататък в текста от авторката му. Те са ода, възхваляваща „хуманизма“ на отпадането. Някой би казал: „А ти не би ли отпаднал?“ Аз не ставам за нищо, но не съм критерий. Не съм меродавен. Светиите обаче са! Мъчениците са! И когато отпадащите са се каели, именно изповедниците на вярата са били тези, които са ставали критерий за завръщането обратно в Църквата.

Мислех да противопоставя на филмовите герои образа на майката света София, която насърчава децата си да отидат на мъки, но не и да се отрекат от Господа. На светицата, която гледа как убиват рожбите й една по една по особено жесток начин. Точно така, както гледа онзи католически свещеник от филма как измъчват отрекли се от Бога селяни. Света София умира на гроба на децата си от мъка и радост. Филмовите герои продължават да живеят като шинтоисти. Това са два крайни образа, между които и дете би различило кое е любов към Господа и кое не. Или и на света София авторката на текста ще напише: „Може ли да се опази вярата, ако се предаде човека? Христос би ли приел такава вяра?“ Би ли приел Христос майката, която предава децата си на смърт заради Него? Отговорът е: Не просто би приел, но е и прославил!

И ако следваме логиката на Теодора Димова, знаете ли колко животи биха били спасени в Ирак, Сирия, Египет…, ако християните бяха предали вярата си и приели това, което им предлага ДАЕШ? Дори и главорезите от Ислямска държава дават тази опция – вяра срещу живот. Свещениците можеха да станат ходжи, а не да ги взривяват в храмовете им, заедно с енориашите. Можеха да живеят добре според шериата до края на дните си и да твърдят, че носят Христос в сърцето си. Даже „съвестта им щеше да е спокойна, защото ще са спасили мнозина“. Звучи малко зловещо, ако разменим разсъжденията за филма с реалността, нали?

Но тук има нещо много по-голямо. Нещо много по-страшно. Докато четях текста на „съвестта на нацията“, си спомних иконата, която се изнася по време на Последованието на Жениха. Иконата на страдащия Христос. И си помислих: Кой ще заплаче за Теб, Пресладки Иисусе? Кой ще Те съжали? Днешните Ти ученици ли? Онзи, някогашният, поне Те предаде с целувка. Сегашните възпяват тези, които Те тъпчат с крака. Превръщат поруганието в „голямо изкуство“. Не бих прочел текста на Димова въобще, ако той не беше скандализирал доста хора около мен, които ме помолиха да го коментирам като свещеник.

Господ казва в Евангелието: „И тъй, всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен“ (Мат. 10:32-33). А на друго място: „първа от всички заповеди е: „слушай, Израилю! Господ, Бог наш, е един Господ, и възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила“. Тази е първа заповед. Втора, подобна ней, е: „възлюби ближния си като себе си“ (Марк 12:29-31). Опитът да се наруши първата заповед, за да се изпълни втората, не е нищо повече от човешко мъдруване на лъжехуманисти, но не и на християни!

Страстната седмица е. Сега Христос пред очите ни отива на Кръста. Послушайте гласа на „интелектуалния елит“, който задава мисловните линии на деня. Грабвайте пуканки. Вземете си Coca-Cola Zero (без калории), сложете си розовите 3D очила и сядайте да гледате. Филмът не е за изпускане. Коментарите на Теодора Димова – също. Не се възмущавайте. Радвайте се, защото тя е изтъкната наша… и т.н. И никога при никакви обстоятелства не й казвайте, че има тежък духовен проблем. Важен е човекът. А Христос все ще се оправи някак си, нали е Бог… Нали така пише тя: „Аз дойдох на този свят, за да ме тъпчете, затова понесох кръста – за да облекча болката ви.“

Мълчанието ни, когато някой богохулства, когато възпява лъжехуманизма на крака, който тъпче Христос, е много по-оглушително от всички думи, които бихме могли да изприказваме…

Има ли кой да заплаче за Тебе, Пресладки Иисусе?