Не съм много опитен издател на книги, десетина да съм издал досега. И все още се уча в движение. Книгоиздаването и разпространението са отделни учебни дисциплини. Няма и да привеждам конкретни статистики, защото не това е целта. От втората книга на отец Владимир също не остана нищо, стигна до читателите си. Но имаше проблем.
Още с излизането дочух някакви мнения, че тази негова книга нямало да бъде толкова добра като първата му. Все едно сравняваме дини на пазара. Това са две отделни книги. И всяка има своята цел. Най-малкото, те се различават и жанрово, едното е книга с проповеди, а другото са есета.
За заглавието с отеца стигнахме заедно до решението. Не знам откъде изскочи предложението, от него или от мен или от трето място. Това не е важно. Ако днес ме питат как да се казва книгата, не бих го променил. От една страна. Но от друга страна бих се замислил сериозно. Защото книгите са за хората. И ако хората се стряскат от заглавие, в което се говори за срещи със смъртта, тогава може би бих се смилил над тях и бих го променил.
Не знам, честно да ви кажа. Не знам. Бързината на продажбите не е важна, не произвеждаме сирене. Ако изричното желание на автора е такова, не бих казал копче. Но ако ме попитат мен лично дали заради възприемането на заглавието от широката публика бих го променил – може би щях да потърся много дълго и внимателно друго заглавие, в което думата смърт я няма.
Но и това не е важно. Друго ме притеснява и заради друго отварям дума сега. Всички ние някой ден няма да сме тук. Всички нас ни чака един момент. Както сме се родили, така ни предстои и да умрем. Някой ще го оспори ли? Всички светии ни съветват да помним смъртта. Помненето на смъртта те кара да осмислиш ситуацията, да я оцениш правилно от гледна точка на вечността. Помненето на смъртта дава мъдрост и може би не ти позволява да грешиш чак толкова – за себе си говоря.
Мементо мори. Думата смърт за мен не е стряскаща, нито депресираща, нито опасна. Дума като дума. Навярно говоря така от младостта на своите 43 години. Навярно онези като татко ми, които са над 70, се страхуват все повече. Срещал съм и спокойни старци, за които въпросът не е страшен. Един познат, между другото, протестант, казваше, че и да се страхуваш, и да не се страхуваш, все тая, няма къде да избягаш.
Човек никога не се е наживял достатъчно. Боже, ще ми дадеш ли разум да приема със смирение неизбежното! Мисля, че има рецепта. Чисто човешка. Да, молитва, подвизи, без това няма да стане. Но и още нещо може да се добави. Да живееш всеки ден с осъзнаването, че това ще дойде. Един миг. Чака те. Душата ти ще напусне тялото. По-добре да мислим за него, за да внимаваме, отколкото да замитаме тия мисли под килима. Не сме свикнали да говорим на тая тема, защото душата ни, християнката, чака безсмъртие… Но прекалено силно е свързана с тленното тяло.
Дори онзи писател, който в края на най-големия си роман разсъждава чрез своите герои, че някой ден ние всички пак ще се срещнем, някой ден със същите тези тела ние пак ще бъдем живи и то завинаги, дори той сигурно е изпитвал тоя човешки страх.
И светиите затова са светии. Защото са разрешили за себе си този страх. И мнозина от тях са знаели предварително часа и минутата и са се приготвили. И са си отишли с усмивка на уста. Дай, Боже, да се сподобим с такава съдба. Дай, Боже, душите ни да не се свиват от страх, а да имат надежда за Тебе.