Някогашната Ниневия и сегашната България

Свети пророк Наум – 1 декември, Неделя на Йерихонския слепец

Като позавърших тази проповед я дадох на жена ми да я види. Може би рефлекс от миналото, когато аз бях млад репортер, а тя – редактор. Прочете я и въздъхна. Попитах: „Какво мислиш?“ „Супер е, – отговаря ми – остава само да я защитиш в Богословски факултет.“ „Защо пък в Богословския?“ – недоразбрах. „Ми, защото – вика ми – никой друг няма да я разбере.“ Не се предадох веднага. Казвам: „Виж колко стройно е написано. Всяко изречение следва от предишното.“ „Без съмнение – подхвърли усмихнато. – Единственият проблем е, че никой няма да я прочете. Иначе, за хубаво – хубаво е, но каква полза…“

Разказвам това, за да се знае, че е втори вариант на проповедта и ако текстът не се е получил, то и аз като Адам мога да кажа, че жената е виновна. Нали помните, че когато Адам съгрешил не пожелал да се покае, а вместо това казал на Господа: „Жената, която ми даде Ти – тя ми даде от дървото, и аз ядох.” (Бит.3:12 ). Затова и бил изгонен от рая…

Всъщност, разказвам го, за да видите какъв проблем имам… Какъв проблем имаме с говоренето всички ние, служителите на Бог Слово. Често нашите думи са силни, но не попадат в сърцето, а именно то е целта. „Предпочитам да кажа пет думи разбрани, за да поуча и други, отколкото хиляди думи на език непознат.“ – казва великият апостол на народите – Павел (1 Кор. 14:19). Може би проблемът е, че зад сложните изрази добре се прикрива несъпричастността. Силата на Павловите думи не е в риторическите похвати. Макар и той самият да е блестящ оратор. А в това, че е имал голяма любов. Неразбираема любов… Христова любов!

На 1 декември се чества паметта на свети пророк Наум. Той живял около 700 години преди Рождество Христово. По Божия повеля предсказал разрушаването на Ниневия заради големите беззакония на нейните жители… Има голяма поука в историята на Ниневия. Това бил главният град на асирийците. Намирал се на източния бряг на р. Тигър в Месопотамия. Бил един от най-многолюдните и богати градове на древния свят, а жителите му – известни с греховния си живот. И ето, Бог изпратил пророк Йона в този град, за да им проповядва покаяние. В началото пророкът отказал да изпълни Божията воля, поради което с него се случили разни чудни неща… Те обаче няма да са обект на този разказ. Достатъчно е да се каже, че в крайна сметка Йона отишъл в Ниневия и гръмогласно започнал да говори, че след четиридесет дни градът ще бъде разрушен, ако жителите му не се покаят. Ниневийците повярвали на думите на пророка. Уплашили се и започнали да се каят за греховете си. Възрастни и деца се облекли във вретища. Сам царят слязъл от престола си. Съблякъл разкошното си царско облекло, облякъл се в прости дрехи и наложил на себе си и на жителите строг пост. Цели три дни всички се молели със съкрушение и смирение. Каели се за греховете си и обещавали да се поправят. И Бог видял тяхната скръб, смилил се и по неизказаната Си благост ги опростил.

Повече от век по-късно ниневийците забравили за случилото се и отново се отдали на развратен живот. И отново Бог им изпратил пророк – свети Наум, който да ги предупреди, че грехът води до гибел. Този път обаче жителите на града не пожелали да се покаят. И пророчеството му се сбъднало дословно. Ниневия била разрушена до основи и разграбена от врагове. А разливането на р. Тигър довършило опустошението. Сега едва може да се познае мястото, където някога се намирал великият град, особено след последните събития в този район.

Мисля, че паралелът от Ниневия към съвременното състояние на България е много лесен. Защото проповедта на пророците не е заключена някъде между 9-ти и 7-ми век преди Рождество Христово. Думите от Свещеното Писание са Божии. И затова са винаги свежи, винаги актуални, винаги адекватни към действителността. Стига, разбира се, човек да иска да се вслуша в тях. „Покайте се, защото се приближи царството небесно“. С тези думи започва проповедта на Господ Иисус Христос (Мат. 4:17). И още нещо важно казва Спасителят. Той упреква неразкаялите се и неповярвали в Него фарисеи с думите: „Ниневийци ще се изправят на съд с тоя род и ще го осъдят, защото те се покаяха от проповедта на Йона, а ето, тук има повече от Йона“ (Мат. 12:41).

Не разбрали религиозните буквояди сред юдеите какво „повече“ има тук. Не познали Господа и Го разпнали. Защо не Го познали ли? Отговоря апостол Йоан Богослов: „Поради това, че светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши.“ (Йоан 3:19).

Ами ние? У нас има още „повече“ (вж. Евр 11 гл.). Всъщност, на нас ни е дадено не „повече“, а всичко. Ние сме наследници на онова, което целият старозаветен народ е очаквал. Ние знаем, че вместо нас Христос е пролял Кръвта Си на Голгота и ни е изкупил чрез нея. Ние знаем, че Христос е Възкръснал, победил е напълно смъртта и е отворил Царството Небесно за всички ни. Ние сме примирени с Бога. При нас е изпратен Утешителят Свети Дух и за нас е отворена Църквата. Отворена е като неспиращ извор на благодат в светите Тайнства. Ние знаем всичко това, както се казва по дефиниция, в Конституцията пише, че го знаем. И какво следва от това?

Любовта изисква отговор. Ние имаме проблем с този отговор.

Обичаме да слушаме проповеди. Проповеди за радост и проповеди за високо богословие. Проповеди за това, че ще ни вземат в Царството Божие. Една само проповед вкаменява лицата ни във възмутена гримаса – думите за покаяние. Проповедта за това, че сме се провалили. Нашата православност все повече настоява да се превърне в менте. В Християнство без покаяние. В Пасха без Кръст, както добре беше казал един отец. Впрочем за тези му думи, че не може да съществува Възкресение без Разпятие, Царство Небесно без разкаяние, някои казват за книгите му: „Не препоръчвам да се чете, много е депресиращ.“ Стремежът към вътрешна промяна ни депресира. Това е тежката диагноза на нашата църковност. И причината за всичките ни бедствия.

Защо е станало така ли? Добре казва апостолът, защото в мрака ни е уютно. В мрака изглеждаме симпатични… И сме готови да воюваме за този мрак, стига да успеем да го опазим, да не разобличи светлината делата ни, защото те са лоши. Покаянието не е тежко, но има една особеност. Изисква да нанесеш удар по егоизма си, да признаеш несъвършенството си, а ние сме толкова съвършени, нали?

В неделя се чете Евангелския откъс за Йерихонския слепец (Лука 18:35-43). Той викал след минаващия покрай него Христос: „Помилуй ме!“ Хората му казвали: „Стига си викал.“ Но той още по-силно: „Помилуй ме.“ И вярата му не била подведена. Христос го изцелил. Прогледнал. Някои отци казват, че когато Божията благодат попадне в сърцето, тя най-напред отваря очите ти за това – да видиш греховете си. Защото ако ги видиш, ще можеш да се разкаеш за тях и да се спасиш. Но ако беше станало обратно? Ако Христос беше отишъл при слепеца? Ако му беше казал: „Искаш ли да прогледнеш?“ А той каже: „Не, добре съм си, изкарвам пари така и се храня. Иди си, не разрушавай света ми!“ Ужас, нали?!

Винаги съм се питал в какво точно се състои нашето православие. В умните гримаси, които правим, когато говорим за вярата си? В научните титли, които тикаме в носа на всеки недоразбрал за тях? В менторския тон? В църковната политика? В уж духовната кариера и отличия? В усещането за праведност и превъзходство над застаналия до нас митар или фарисей? В лъскавите дрехи? В хубавите костюми? В прославеното име? В интригите и доносите уж в името на добри „църковни“ каузи? В желанието другите да ни служат, понеже сме специални? В либералната толерантност, която обича всички, а най-много греха?… Сами може да изброите още много… Често си играем на православие, вместо да го живеем. Богословстваме без капчица духовен опит. Говорим за неща, за които си нямаме и представа и то с гротескна сериозност. Без да сме пролели и една сълза. Без да сме изгубили нито една битка. Разбирате ли? Не говоря, че не сме спечелили битка. А че дори не сме изгубили. Всичко това е мрак. Тъжен мрак. Уютен мрак. Преддверие на погибелта.

Най-лошото обаче не е това, че ние като християни не проповядваме както трябва. Нито дори това, че делата ни никак не се различават от тези на езичниците. Най-лошото е, че свикнахме да живеем и без проповедта. Или по-точно, превърнахме я в елитарна част от забавленията си. А също и в удобна патерица за онова, което смятаме за истински важно – а именно политиката. Един евродепутат наскоро каза, че каноните трябва да се променят, когато политическата обстановка го налага. Изразът е шокиращ. Но той просто каза на глас това, което мнозина днес мислят… И си заживяхме с обичайния, паднал светски морал, който постоянно търси да се изяви. Сякаш, че Христос никога не е идвал, не се е разпъвал, не е възкръсвал. Също като в Ниневия.

Какъв е изходът? Как да избегнем последствията от греха, заплашващи да превземат всички сфери от нашия духовен и социален живот? Ясно е – трябва да направим това, което ниневийците сторили първия, а не втория път. Някой ще каже, че това са просто приказки, че тия неща нямат ефект, че покаянието не може да спасява държави. На такъв човек ще отговоря: „Ти не познаваш историята на собствената си страна.” България е имала свети управници, които са знаели силата на благочестието, които са разбирали какво точно се е случило с Ниневия. Някога маджарите разбили войските на цар Симеон и го обградили в крепостта Дръстър. Това е един от най-тежките моменти в историята ни изобщо. Как се спасила България ли? Старият владетел – св. Борис-Михаил излязъл от манастира и заповядал на народа тридневен пост и покаяние. И след това разбил маджарите. Онова, което не могъл да извърши великият пълководец Симеон, направило го покаянието. То спасило България.

Трябва да постъпим като йерихонския слепец, да викаме след Христа: „Помилуй ме!” и когато той попита „Какво искаш да ти сторя?” Ние да речем: „Господи, искам да прогледам. Искам да живея в светлина, а не в мрак. Искам да прогледам за греховете си, за да се променя. Искам да прогледам за другия, за проблемите, за очакванията му. Искам да прогледам за Твоя закон, за да го изпълнявам.”Тогава Христос и на нас ще каже: „Прогледай! Твоята вяра те спаси.”

Е, може би нашите политици няма да се облекат във вретище. Може би никой от „елита” няма да го направи. НО НАШЕТО ПОКАЯНИЕ МОЖЕ ДА ПОБЕДИ ТЯХНАТА НАГЛОСТ. Ако управниците не искат да чуят думите ни, значи е време да ги насочим в друга посока – към Единствения Владетел – Бога. И към Неговите угодници – светия княз Борис, който пръв се отказа от земното царство, за да наследи небесното; свети патриарх Евтимий, който положи душата си за своето паство, и който оплаквайки ни подобно на пророк Йеремия ни повери на Светата Троица сега и во веки; просветителите ни в Христа Климент и Наум Охридски Чудотворци, които ни преподадоха чистата вяра и в края на живота си имаха само едно въжделение – не земната слава на учители, а следите по лицето, които оставя Адамовият спасителен плач; светия архиерей Симеон Самоковски, който смени епископския си омофор с робски затворнически вериги, за да сподели участта на народа си и чрез мъченичество да благоугоди на Бога…

В Молитвеника има Покаен канон и Молебен канон към Пресвета Богородица. Няколко страници, прочетени от повече хора във време на пост и изпитания, няколко сподавени въздишки: „Помилуй ни, Боже, помилуй ни!” или „Пресвета Богородице, спаси ни!”, могат да променят всичко. Стига да искаме…

По молитвите на светия славен пророк Наум, на светия равноапостолен наш отец Наум Охридски Чудотворец и на всички български светии, Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ни! Амин!