Мислех да напиша тези неща за Въведение Богородично. Но после си казах: Защо пък трябва да има конкретен празничен повод, за да говорим за влизането ни в храма? Нима това не е ежедневен въпрос на живот и смърт?… Стига, разбира се, да ти пука за другите!

По същество това не е проповед, а просто разпиляна болка във вид на думи. Ако някой сметне, че ще му послужи, нека се наведе и си събере колкото му трябва. Ако пък изобщо не му трябва, нека приеме правото ми на участие в онази измишльотина, която малко маниерно наричаме демокрация. Най-напред написах, че докато ми позволяват да говоря, ще го правя. Но после го изтрих, защото не е вярно. Дори разказах на някои приятели, че пиша всеки текст като последен. „Пиша това и край!…” Все повече ми се мълчи. Все повече усещам жизнената необходимост на притихването и молитвата. Но после любовта към дълга, който имам, ме отвежда отново пред компютъра… Разпънат между тези противоречиви чувства, които ме владеят от дълго време, попаднах „случайно“ на един текст, който най-напред ме стопли, после ме просълзи от умиление и накрая ме разплака от скръб. Този текст всъщност е писмо, в което един блогър разказва живота си на любимия си фронтмен Еди Ведър. Предполагам, че някои ще кажат, че свещениците не трябва да се впечатляват от такива неща. Други пък изобщо не знаят кой е Еди. За да ви обясня, ще трябва да ви припомня историята на моето поколение…

Сещам се за времето, в което учех журналистика. Не знам какви знания придобих тогава от лекциите, но по кръчмите след тях получих доста. Сприятелих се с един от нашите преподаватели. Тогава ние сме били на по 20, а той на около 30 години. Нищо работа… Събирахме се на по бира и си говорехме за смисъла на живота и граничещите с него неща. Струваше ми се, че всички преподаватели са такива – загрижени за младите хора, умеещи да се понизят, за да дадат по прост начин важни отговори и да предизвикат още по-важни въпроси. Години след това учех богословие. Четох много текстове на съвременни и полусъвременни философи и теолози… Големи претенции… Но не усетих и сянка от онази съпричастност. Нито пък срещнах преподавател, на когото да му пука дотолкова, че да ти каже преди изпит: „Как си, копеле?“ Мъжка работа… Както и да е…

Та, веднъж този настоящ професор, а тогава доктор с обещаващо бъдеще, който ми преподаваше нещо от журналистиката, се взря в мен, докато отпивах глътка бира и ми каза:

– Ти си аутсайдер.

– Моля? – не разбрах аз.

– Питам дали знаеш, че си аутсайдер?

В първия момент ми се стори като обида. Но всъщност си беше обикновената прозорливост на по-голям приятел.

– Животът е пред теб – обясни ми той. – Но където и да отидеш, с каквото и да се захванеш, ти ще си останеш аутсайдер. Просто манталитетът ти е такъв. Няма да се примири със света.

– Това лошо ли е – попитах с боязън, бях млад и още не ме беше страх да показвам страха си пред другите.

– И лошо, и добро – отвърна. – Но със сигурност е истинско.

Оттогава минаха още 20 години. Често се сещам колко е бил прав. Но не заради себе си разказвам тази случка. Думите на този преподавател характеризират цялото ни поколение. То е аутсайдерско. Дори само с 5 години по-големите или по-малките от нас не попадат в тази рамка. Чувал съм да казват, че няма нужда да питаш неудачниците на колко години са, защото в момента със сигурност са на 40. Разбира се, това е само метафора. Но все пак многозначителна метафора.

Неслучайно и Николай Фенерски написа романа „1994“ – годината на нашето влизане в казармата. Ние инстинктивно искаме да говорим за битките си със света, защото само това имаме – раните, получени от този неимоверно превъзхождащ ни по сила противник. Както и нежеланието (неспособността) да сключим примирие с него.

Трудно е да се обясни защо станахме такива. Може би защото промяната ни свари в апогея на пубертета и ни предаде своята непримиримост и обърканост. Или пък защото 90-те бяха времето, в което се появи последната безкомпромисна спрямо света музика. Сякаш бунтарството си вземаше последно сбогом с публиката, умирайки трагично пред очите й. А ние слушахме и си обещавахме никога да не се предадем. За тези, които не знаят – Еди Ведър беше вокал на Pearl Jam – една от тези групи. Нямате представа колко важни бяха те за нас. Благодарение на тях оцеляхме.

Съхранихме се като личности. Всеки акорд ни помагаше да разберем, че не сме ненормални. Че светът не е всевластен. Има и опозиция… Е… наистина в тази музика има много повече въпроси, отколкото отговори. Но във време на глад човек се храни с това, което има… Важното е, че слушахме за това, че има и други емоции освен припадничавото интелектуалничене и непоклатимата философия на „мира сего“. Нещо повече от самолюбивата посредственост, крепяща се на някой лев или пък на десет латински и пет гръцки думи. Че е възможно човек да облече тялото и душата си в друго, освен в сакото на политическото говорене, че има живот и отвъд него… Че има и друг светоглед. Не го знаехме кой е… напипвахме инстинктивно. Разбирахме, че повечето хора в училищата, университетите и телевизията ни лъжат. Прибирахме се уплашени, пускахме музика и чакахме да дойде следващият ден, в който може би някой ще ни каже Истината. Знаехме, че ако издържим, ще Я намерим (Откъде бихме могли да знаем, че и Тя ни търси).

Ето затова ме стопли писмото на този блогър. Стана ми мило, като си спомних откъде минахме. Почувствах го близък, все едно съм срещнал стар приятел. А после ми стана много мъчно. Защото съвсем явно той не е достигнал (още) до Църквата. Казвам „още“, защото знам, че Христос, Който Сам е Истината, има промисъл за всекиго. Но това не е оправдание за нашата инертност.

Разликата между мен и този човек е, че аз написах писмо много по-рано. И го адресирах до правилния човек – владика Серафим Соболев. И той ми отговори, като ме въведе в Тайнствения живот на Христовото Тяло. Видях в Него, че онова, за което тогава сме предполагали, надминава многократно и най-смелите ни очаквания. Влязох в криптата на светителя объркан, уплашен и уморен и излязох нов човек. Излязох вечен! Разбирате ли?!

Затова ми беше мъчно! Ако този блогър разбере за Христос и за Неговите светии, може би вече няма да пише до Еди Ведър. Защото Еди вече няма какво да му даде…

И тук идва въпросът за проповедта. И за метафората с поколението. Твърдо вярвам, че светът е пълен с млади хора, каквито бяхме ние тогава… Че не всички се интересуват само от чалга и хвърляне на салфетки. Или пък от това да завършат някой престижен университет и да „грабят“ от благата на западноевропейските държави (т.е., пак от чалга и сафетки). Като дойде Въведение Богородично все си говорим, че това е ден на младите хора. Тюхкаме се, че са агресивни и са далеч от вярата… Но ще се намери ли една дума, която да стопли тези, които търсят? Или ще пишат до някоя нова звезда?

В днешно време е възможно човек хиляди пъти да чуе за Църквата и въпреки това да не влезе в нея. Защото думите, които казваме, са същите, които се говорят навсякъде. Втръсналите до болка клишета. В Църквата те не виждат алтернатива. Години и години си бягал от света и накрая целият в кръв стъпваш на църковния праг. А там с шут те посреща същият преял с безсмислената си самоувереност свят: „Падна ли ми,… а ти си мислеше, че ще ми избягаш…“ Ето такава е нашата проповед. И това, което казвам, не са празни думи. Изболял съм си всяка буква от написаното. И знам, че бягството е възможно. Сигурен съм в това, дори и целият БАН и група, намиращи се извън него учени, да твърдят обратното.

Какво представяме ние? Това, което получих от владика Серафим ли? Подвиг, покаяние, грижа, саможертва, парадокс. Не! Предлагаме хладен академизъм, който е дори по-отблъскващ от светския. Самолюбие. Още с влизането в някой православен форум или с отварянето на някой свръхкултурен вестник, оставаш с впечатление, че вярващият е човек, гушнал егоизма си под ръчичка и ползващ го като бухалка, с която да бие другите. Към това трябва да се прибави и едно пълзящо внушение, че да си благочестив и разбиращ Бога, е работа интелектуална. Че за Него знае само една група посветени „мъдреци“, които гледат снизходително на църковното простолюдие и подобно на папата, когато говорят от катедрите си на голямата работа, казват истината. Вярно, като ги слушаш, оставаш с впечатлението, че Истината е някакво мазно понятие, което все ти се изплъзва от ръцете, подобно на покрит с олио турски пехливанин в схватка с Дан Колов…

Ще прибавим и че от известно време се разбра, че вярата е още и работа, политически коректна. Очакваме хората да възкликнат към нас: „Къде другаде да отидем, вие имате думи за партиен живот?!“ Наистина Христос използваше преди „живот“ думата „вечен“, но да не издребняваме, важното е да върви реформата… И въобще, ако искаш да си православен, ама наистина православен (а не като руснаците), ще трябва да се съгласиш да те обземе мания за преследване. И злият обитател на Кремъл да е виновен за всички твои проблеми, включително и за емоционалните и физиологични разстройства. Ето това сме ние – свят на квадрат, дори на куб! Ако някой толкова самовлюбен „проповедник“ беше седнал с нас на бира, когато бяхме тийнейджъри, щеше яко да си изпати, казвам ви го напълно сериозно.

Знаете ли защо влязох в Църквата? И мнозина като мен. Исках да съм като владика Серафим. Знаете ли защо младите хора не искат да дойдат? Защото не искат да са като нас. Тази мисъл им е направо непоносима. Предпочитат да вярват „по своему“, да живеят индивидуално, но не и да предадат себе си. Не искат да важничат…

Трябва да разберем, че сме ясни какво представляваме, от самолет. Само ние не се виждаме какви сме. В този смисъл, да примигваш в интелектуална нега и да питаш: „Защо да не кажем като за начало едно: „Отче наш“ с протестантите?“, не е проповед, а обикновена детинска неграмотност. Възторгът от новия папа, който е cool и „разбира се е в Църквата“, не е нищо повече от светоугодническа вражда със светиите на Църквата и техния Господ.

Мнозина са тези, които са готови да не ходят на Църква, но не и в мислите си да допуснат невъзможното – тя да се миксира със света и да се превърне във вкусен за либерализма буламач. И ако ние, които сме облечени в расо, сме съблазнили някого с колите си, то либералната интелектуалщина е несравнимо по-страшна, защото се цели във вътрешността на човека, а не в гаража му. А пък, ако успеем да облечем либерализма с расо и го направим игумен на манастир, вероятността светът да го обяви за „Човек на годината“ не е малка. Защото той обича най-много да хвали тия, които хулят църковното учение. И ако някой мисли, че преувеличавам, нека знае, че живее в измислен свят. Защото и аз мога да говоря в безумие – проповедници ли сте, аз съм повече…

Веднъж една журналистка в частен разговор ме попита защо ние, които говорим за вярата, сме така брутални… Можех да попитам дали е подходящо точно тя да ме пита, представителката на най-бруталната професия. Но замълчах… Направило е впечатление дори и на тях!

Какво да направим? Отговорът е прост. Щом говоренето ни създава проблеми, трябва да млъкнем. И да оставим на владика Серафим да говори. Като не помагаме, поне да не пречим. Да запознаем хората със светците… Съвсем буквално: „Пешо, запознайте се, това е св. Иван Рилски.“ И после ние самите да се постараем да изберем на кой от двамата господари ще служим – на света или на Христа, на някоя малка, но силно креслива партия с реформаторски амбиции или на безмълвстващата Църква, която зове към покаяние. И ако изберем второто, веднага да започнем да проповядваме на себе си. И то най-важната проповед – как да се пребориш със своето пишман съвършенство. А също и че в Рая се влиза не с конспект по философия, а със списък на изтритите чрез покаяние грехове.

Ако това не стане, предупреждавам ви, след 5 години ще трябва да разсъждаваме върху писмо до някоя фолк фурия. И тогава наистина хал хабер няма да имам какво ще трябва да правим.

П.П.

Това е линкът към писмото до Еди Ведър, ако сте били млади в началото на 90-те, може и да ви хареса http://www.marianjelev.com/2012/03/%D0%B4%D0%BE-%D0%B5%D0%B4%D0%B8-%D0%B2%D0%B5%D0%B4%D1%8A%D1%80/