Нали блог произлиза от weblog, тоест нещо като интернет дневник, та да разкажа за тоя изминал ден като в дневник, да ви е по-весела седмицата.
Отивам в събота на село Фазаново, което се намира недалече от Царево. Пътувам до Приморско на стоп, никога не чакам повече от десет минути, върви ми. После се качвам на колелото с двигателя, който му монтирах, и с тази тротинетка допърпорвам 16 километра до селото. Това се налага да го правя, понеже останах без книжка за един кратък период от време, но това е една друга срамна история.
И в неделя сутринта си мисля, че съм се успал за Литургията, часовникът не е издал звук, а го бях навил. И гледам минава 9. Станах бързо, облякох се и газ в прохладата накъм Царево. А църквата в квартал Василико си стои все така кацнала на хълма над морето и все така огряна от слънцето като през лятото.
Влизам в храма, а там тъкмо се чете родословието на Христос по плът от Матей. Значи още е в началото, зарадвах се, а беше 9,45. И последва “Оглашени, изидите” и цялата останала литургия, и се прочете кратко житие на свети Йоан Кронщадски, и разбрах, че съм се родил там, където и той, наблизо, край град Архангелск. И докато върви службата през ума ми минава, че всичко е толкова хубаво, че съм дошъл на време, нищо, че после на връщане ще бутам колелото с моторче няколко километра. Така си го помислих не по мое предположение, а като знание, като сигурност, знаех си го и нямах никакви причини да го зная, технически си беше в изправност.
След службата пием чай отвън. Отец Стоян винаги се грижи да ни е уютно. Чаят ни сгрява, но ние вече сме сгрети.
И тръгвам обратно. След Царево зареждам с бензин. И сипвам вътре масло, нали е двутактова машина. Сипал съм повече явно, понеже на завоя след Лозенец към Фазаново почва да се дави и да кашля. Но да беше само това, щях да му намеря колая. Обаче и задната гума издъхна много набързо, настъпила е някой трън край банкета сигурно. И слизам и почвам да бутам без никаква изненада. А пред мен табелка, на която пише, че ми предстоят още 7 километра.
Слънцето пече, въздухът е чист, а аз вървя. И като вървя така, не мога ли да казвам молитви? Мога. И почвам. Вторият светия, с когото се срещнах на този ден, беше свети Серафим Саровски, отчето ми даде няколко иконки да занеса на негов приятел, даде ми и за мен. И аз вървя и казвам молитви. Хубаво беше. Много хубаво. Вървя и съчинявам молитви и с мои думи. Или казвам такива, които знам. Седем километра чиста радост. Попитах наум – защо ми беше това знание, че ще бутам колелото на връщане. И после разбрах за какво ми е било. И така. Това е.