Удивително е колко много си приличат по характер двете събития и показателно е кои хора наричаха (и продължават да го правят) събранието в Крит с лъжливото определение “велик и свят събор” и днес по същия начин ни обясняват колко безобидна е конвенцията и как ние се плашим от сянката си. Едни и същи хора са това.
Мотивацията на нас, които сме срещу приемането на ИК, и политиците, които се обявиха срещу нея, е може би различна. У доста от тях проговаря популизмът. Навярно тайно броят гласовете предварително и само се правят на опозиция, за да могат после да рекат “ние казахме ли ви” и да извличат политически дивиденти. Това е най-мръсната страна на политиката, да се маскира, да лукавства. Те знаят какъв ще е крайният резултат от гласуването, защото дисциплината им на гласуване през последните три управления на ББ беше доста добре дресирана и притегната. Така че пак ще стане това, което са им наредили началниците. Иначе обаче театърът се играе.
Богословската страна на въпроса беше изяснена в множество текстове, така че няма да обяснявам кои са нашите мотиви. Прави чест на Явор Дачков, че от самото начало на казуса всеки ден публикува в Гласове мненията на много български и чужди общественици, които обясняват на най-различен език – висок и по-достъпен – че цялата тази история, превърната в истерия от онези непостижими мислители, защитниците и на критското събрание, всъщност е част от големия план за подмяна на ценностите. Няма никаква нужда да дообяснявам, че една конвенция против домашното насилие може да звучи по съвсем друг начин, ако наистина си поставяше за цел това, което заявява.
Удивен съм колко хлъзгав може да бъде езикът на непостижимите мислители. Как техните мисловни конструкции излизат от техните глави и се опитват да станат общовалидни и меродавни! Като някакви паяци, плетящи мрежи и чакащи мухите да попаднат в тях. Но те не си дават сметка, че в едни такива мигове на откровение всичко лъсва. Събранието в Крит и ИК са вододели, след тях който има поне малко останала способност да разсъждава, взима решение на чия страна да бъде. Едната река тече в едната посока, другата в противоположната. Няма къде да се срещнем повече, няма къде да се пресечем. Казахме си чао. С много хора след онзи юни на 2016. Сега те същите ще трябва да препотвърдят лоялността си към хранилката, към центъра си, като заявят правилни позиции по подлостта на покварата, задаваща се на хоризонта.
Още повече се удивлявам от факта, че защитниците на събранието в Крит и на ИК са така убедени в правотата си, това е психологически феномен, те не оставят и милиметър съмнение в своя фанатизъм, за секунда не допускат идеята, че може да грешат, защото иначе целият им пясъчен замък ще се разпадне в миг. Въздушната им кула ще бъде издухана от вятъра. И са се заинатили като магаре на мост. Великата и свята конвенция трябва да бъде набита насила в нашите тъпи глави! После ще сме им благодарни и ръце ще им целуваме, задето са ни “освободили”…
Но за вододела исках да кажа нещо много важно, заради което изобщо подхванах темата. Не го приемайте като осъждане, а само като напомняне. Миговете на откровение са мигове на изпит. Ако си стоите тихо и кротко някъде встрани и чакате бурята да отмине, това си е за ваша сметка. Ако си мислите, че е поредната буря в чаша вода, пак не сте познали. Голяма е, много голяма. Ако си трайкате и смятате, че не ви засягат тия възвишени и далечни въпроси, ставате съучастници на утрешното си нещастие.
Безучастието и равнодушието не са добродетел. Не са смирение. И не става дума да заявявате на глас какъв е изборът ви. Битката е вътре, много е лична. И въпросите са много прости. Да – да, не – не. Моля се пораженията от пропагандата на онова голямо, сложно и многоумно зло да са по-малки.