Първите плодове на лошото дърво

Някога умниците на този свят съветвали светите мъченици да принесат наужким жертва на идолите, за да спасят живота си. Но Божиите угодници знаели, че “наужким” не съществува. Че не може да се поклониш на измислен бог и да останеш християнин. Това е вечният избор, пред който мнозина стоят и днес.

Сред хората, които трябва да гласуват Истанбулската конвенция, има и християни, на които казват същите думи: “Ти гласувай, пък после пак си бъди какъвто искаш.” Някога предлагали на мъчениците пари, за да се отрекат от Господа. Но те знаели, че душата е по-скъпа от целия свят. Същата драма виждам и в някои медии, които ожесточено и фанатично хулят църквата. Вероятно по поръчка. Вероятно заради реклами. Заради кликове за някой лев, с който да платят заплати на работниците си. Както казваше Ахмед Доган – за една усмивка дори.

Всичко на този свят отминава. И това сега ще отмине. Каквото и да стане обаче, изборите на човека остават, записани в книгата на живота и в собственото му сърце. Казаха се много тежки думи, ужасни богохулства, от уж интелигентни хора. Богохулства, увити в розовия шал на абстрактния хуманизъм, в който Христос изобщо не присъства. Богохулства, агресивно скрити зад нищо незначещи лозунги за ненасилие. И това не може да няма последствия. Просто не е възможно. Светът така функционира. Дори и тези, които не вярват изобщо в Бога, знаят това.

Освен общата вина за приемането или неприемането на Конвенцията, съществуват и лични вини. Големият въпрос е дали има потенциал съвестта на тези, които хулят Църквата, на тези, които тиражират хулите, и на тези, които като мишки ще се скрият от своето християнство, въпреки високия си пост? Има ли потенциал тяхното покаяние? Страхувам се, че моят отговор е НЕ!

Стана приказка с един такъв човек наскоро. Неговата съвест вече са многото четения. Лошите коментари не го притесняват – и те са кликове. Не е важно, че се хули Христос. Важно е броячът на сайта да се върти. Той износва рекламата. Този човек няма да се покае… Няма. Няма. Няма…

Такова е следствието от мнимото или подкупено идолопоклонство. То заглушава вътрешния глас на човека. За да успокои съвестта си, той дори се самоубеждава, че е прав. Дава си примери. Погребва вътре в себе си живите на небесата светии, за да не го изобличават с примера си. И накрая потъва в собственото си добруване. Добруване, което не е нищо друго, освен едно страшно очакване.

Не мога да спра да мисля за това. И сърцето ми се къса от жал как се поругава човешкият живот и как безболезнено той се отдалечава от своя Творец, за да се хвърли в обятията на врага си, който желае да го измъчва до безкрай. Трагедията на последните дни не е само в онова, което ще последва от джендър идеологията, но и това, което следва от нейната защита, която се оказа толкова драстично богохулна.

Всяко дърво си личи по плодовете. Конвенцията започна да дава вече своите. И горко на онези, които подобно на древните римски управители, са обещали някога на някого да приемат антихристиянски закони на всяка цена.

Прекалено много се говори за този измислен скандал около отлъчването от Църквата. И около мнението на Светия Синод. Но как никой не може да разбере, че страшно е не когато Църквата говори, а когато тя млъкне. И понеже е нечута, започне да отправя своите думи към Бога. Как никой не разбра това от двадесет века история? “Не знаят, не разбират, в тъма ходят; всички земни основи се клатят.” (Пс. 81:5) Смеят се. Чак страх да те хване от този смях…