Неделя на Митаря и Фарисея – Лука 18:10-14

 

Какво стана с фарисея ли? Онзи, дето се хвалеше колко е благочестив и благодареше, че не е като митаря? Ами нищо – жив и здрав си е! Шества си през историята и като в някакъв нискобюджетен фантастичен филм се преселва в различен гостоприемник – от човек в човек. Мутира с времето като щам на грип и става все по-резистентен към духовни антибиотици. Въпреки новозаветната епоха, той все така, както и преди, не разбира как се придобива благодатта. И дори няма намерение да я търси. Защото си мисли, че е неин носител по презумпция.

С времето фарисеят, разбира се, придоби научни титли. В някои случаи даже се представя за вярващ. По-точно за църковен християнин. Но презрението му към обикновения митар се оказва недостатъчно. Обект на неговото големеене може да са всички инакомислещи, даже и самият Свети Синод. Например, да казва за онези митари-архиереите, че като им сложат владишка корона – ум не им пониква. Той винаги ще си остане по-умен от тях! И затова не само може, а трябва да ги назидава! Евангелският фарисей само би завидял на такава дързост.

Ученият нов фарисей може и въобще да не е вярващ (както казах има различни щамове). Това, че не е църковен даже му помага да се присмива на вярващите. Например, как са се уплашили от джендърите, молят се, ръсят с вода, а джендърите накрая се скривали като верблюди под юрганите им. Смешно ли ви е? Много ясно, че е тъпо, ама на фарисея си му е смешно. Радва се на умотворението си, даже „амин“ вика накрая. Толкова е възторжен от себе си. Да, наистина, спрямо евангелския фарисей, този е истинска гротеска.

Всъщност, фарисеят може и въобще да не е учен. Може да е обикновено момче или момиче, скоро станало от гърнето и реализирало мечтата си да работи като журналист/ка. Учеността за него вече не е важна. Общата култура – също. Единствено важна е високата самооценка. Затова заявява, че не разбира от разните му там църковни канони и догми, но това не било нужно, за да обясни на Църквата какво и как да мисли. Пък ако Църквата продължи да не му/й угажда, ще си върне кръщелното ритуално (едва ли знае къде, но това не е голяма пречка). Главното е да каже, че благодари на Господа, задето не е като Неговата Църква, дето не постъпвала морално, според критериите на този свят.

А може фарисеят да ненавижда и Самия Бог и Той да му се вижда като митар. Гордостта винаги води накрая дотам – до богохулство. Да благодариш, че не си като Този Бог, а си като себе си – писател и прочут пияница. Па да обясниш после, че щом крокодилите си сменят пола спрямо температурата, значи и ние можем да си го сменяме по свободна воля…

Има и съвсем прозаичен вариант. Просто фарисеят да бачка като такъв. Посочват му митар и той намира веднага медия, в която да каже, че не е като чичките в рокли и само защото не е като тях, няма да се моли всеки ден те да умрат!

Може също да заработваш като съдържател на фарисейница. Това е като духовна кръчма, в която се събират фарисеите, за да благодарят, че не са като който там е нарочен за митар. Защото днешните фарисеи рядко ходят по църквите. Медиите са техните църкви – всеки ден в различна „катедрала“ проповядват. А ако случайно някой реши да не ги пуска вече до „амвона“ – организират малък, но креслив протест, понеже фарисеите са единствените специалисти на света. Само те знаят какво, как и кога да се мисли. И ако не си като тях – значи си обикновен митар. А митарите нямат право на трибуна, особено в условията на демокрация. А ако са попове-митари – съвсем. Защото живеем в светска държава (това, че живеем в светска държава е най-популярният рефрен през последните дни, след „Ой, шушо, Шушана, моя единствена…“).

Собствениците на фарисейница знаете ли как се казват? И аз не знам, но ми хрумва само „мадам“. Когато правех първите си стъпки като журналист, един стар и известен колега ми каза: „Нашата професия, моето момче, е духовна проституция, защото ние вече забравихме да търсим истината и запушихме устата на съвестта си.“ Сега, като поопознах някои собственици и изобщо шефове на фарисейници, се изкушавам да ги попитам дали се чувстват като маман? Едно обаче съм сигурен – вече не им е кофти. И бардакът си върви с пълна сила. Важно е реклами да има.

Ако не успееш да си намериш медийна трибуна – о, нямаш грижи. Социалните мрежи са безкрайна възможност да сочиш с пръст някой, който не е като теб, да похулиш родените му или неродени деца, жена му или покойните му роднини. Някои „християнски“ фейсбук групи са по-вулгарни и от футболни форуми. И всичко това не от друго, ами от благочестие. Фарисейско благочестие.

Всичко това мислех да опиша много по-подробно, но си дадох сметка, че може би няма нужда. Фарисеят няма да се покае. Каквото и да му кажеш – няма да се покае. Споменавам различните му мутации само мимоходом (това не са всички), за да разберем колко по-лоши сме станали от преди. Как даже фарисеят от едно време вече изглежда по-добре възпитан от сегашния. И колко търпеливи сме станали ние към греха.

После се сетих, че тази година, на същата тази Неделя на Митаря и Фарисея, се чества и паметта на преподобни Ефрем Сирин. Признавам, че имам голяма любов към този свети отец. И той отведе мислите ми в съвсем друга посока от първоначалната – че историята за митаря и фарисея трябва да се приеме лично. Като такава, която засяга самите нас. Каква полза, ако човек вижда лицемера у другите, но не го вижда у себе си? Тогава той се оприличава на този, от когото се възмущава. Онова, което различава светците от законниците, е тяхното покаяние. Техните сълзи.

По-хубаво е да си говорим за свети Ефрем, отколкото за днешните фарисеи. Ние самите трябва да бъдем като него, а не като тях. Него трябва да изучаваме под микроскоп. Защото в каквото се вгледаш – това и може да те погълне. Да се взрем в смирението, а не в гордостта. В покаянието, а не в превъзнасянето. В сълзите, а не в жестовете на превъзходство. В титлите, които дава Бог, а не в тези, които дават човеците. Тогава единствено ще сме разбрали притчата, която Господ разказва. И само така можем да се опазим от устойчивия фарисейски грип (простете, че непрекъснато повтарям това сравнение, но съм болен и метафората се натрапва от самосебе си).

Свети Григорий Нисийски разказва за свети Ефрем Сирин: „За него да плаче беше същото, каквото за другите да дишат; ден и нощ по лицето му се лееха сълзи, но лицето на Ефрем сияеше от това.“ Сълзите на свети Ефрем са най-доброто тълкувание на Евангелието. Не вярвате ли? Ето вижте как те тълкуват, когато се вгледат във фарисея. Преподобният Ефрем пише: „Спасителят Христос справедливо изобличил фарисеите; Той наричал външното им държание лицемерно. И аз съм твърде достоен за такъв укор. Но когато съвестта ми ме изобличава в това, не ми е приятно, защото за ония, които се показват добродетелни, без да са такива, истината е горчива. Наистина, ако отворя моята външност, вътре ще се окажат червеи; ако сваля боядисаното покривало, ще се види какво има в гроба. Но дори и това да не стане явно тук, на Страшния Съд огънят неизбежно ще ме изпита какъв съм.“

Ето в това се състои разликата – горделивецът не знае, че е горделив. Фарисеят не знае, че е фарисей. Това може да научи само смиреният. В такъв случай той неизбежно се превръща в митар, който моли милост от Господа, като не смее дори да го погледне. Свети Ефрем пише нататък: „Горко ми! Как ще понеса тогава изобличението на беззаконните ми дела и помисли? – Помилвай ме, Боже, по великата си милост и по многото си щедрости изглади беззаконията! Чуй ме по Твоята благост, Владико, и не отхвърляй молбата ми, както не отхвърляш молитвите на всички истинно каещи се.“

Но светците не са просто хора, които имат разкаяние. Те имат много повече – стремеж към съвършенство и болезненост за това, че не са го добили. И още нещо имат– съзнание, че всичко добро идва от Бога. Че без Него ние сме загубени. Затова свети Ефрем продължава мислите си така: „Наистина, и покаянието ми е нечисто! Защото един ден се кая, а два Те преогорчавам. Обаче – изпрати в сърцето ми Твоя страх и утвърди душата ми върху скалата на истинското покаяние! Нека светлината на Твоята благодат да победи тъмнината, що е в мене!“

Знаете ли какъв бил резултатът от такъв тип мислене? Разказват за свети Ефрем, че докато говорел, струите на благодатта били толкова силни у него, че той понякога изнемогвал и молел Бог да ги намали малко. Представяте ли си какви богатства осигуряват покаянието и смирението? Това, за което ние само философстваме външно, онези, които имат сълзи, го притежават в такова преизобилие, че чак не могат да го понесат. Свети Ефрем Сирин бил един непоносимо богат в Господа човек.

Ето защо моето послание е ясно – нека да подражаваме на свети Ефрем Сирин, за да получим и неговото богатство. Докога ще се възхищаваме на хората от този свят и техните прелести? Не искаме ли да сме като светиите? Не искаме ли тяхната награда, та не се каем, а живеем поробени от страстите и похотите на този свят? Но кой съм аз, та да ви убеждавам във всичко това, като сам аз нямам покаяние. Не мене, чуйте великия сред праведниците Ефрем, който говори: „И така, пристъпете, ще се молим, докато има време за това. Тук, докато сме в този живот, винаги можем да умилостивим Бога. Не е трудно да получим прошка, сега е времето да чукаме на вратата на Неговото милосърдие. Да пролеем сълзи, докато още има време за приемане на сълзите, за да не плачем безполезно като отидем в другия живот, защото там сълзите няма да ни се вменят за нищо… Колкото сами желаем, толкова прощава благият Бог. Защото тук Той ни изслушва, ако викаме към Него; тук прощава, ако го молим за това; тук изглажда нашите беззакония, ако сме благопризнателни. Тук има утешение, там – разпит. Като знаем това, възлюбени братя, защо нехаем за нашето спасение? Да не бъде умът ни, братя, прикован тук! Да не бъде сладостна за нас любовта към земното, за да не плачем горчиво там! Защо нехаем и не желаем да се изцелим, докато още има време? Заради малкото сълзи, пролети в това кратко време и заради покаянието, Бог прощава всички грехопадения.“

По молитвите на преподобния и богоносен наш отец Ефрем Сирин, Господи Иисусе Христе, помилуй ни!