„…Надминах убиеца Каин – и сам аз станах доброволен
убиец на своята съвест. И моята плът оживя.
Война неразумна повдигнах – аз, Твоят син най-недостоен
– война срещу своята съвест с лукавите мои дела…“
Днес на Повечерието се чете целият Велик покаен канон на св. Андрей Критски. Първата седмица на поста го четохме на части. После се изповядвахме. Молихме се! И днешният ден ще отмине, както и предишните… Всичко отминава като изядена и отопена със залък постна манджа. Но има нещо, което създава усещане за безсмислие… и тъга!
Много често ние не изживяваме покаянието лично. Постоянно срещам хора (поставям себе си на първо място сред тях), които го приемат като необходимо богослужение, като красив художествен текст, като нещо, което ще помогне на другите… Но не като важно за самите нас! Стане ли дума за покаяние, могат да ти дойдат наум поне пет човека, които имат нужда от него. И ти не си сред тях…
А ние? А нашата виновност? О, ние няма да се покаем, защото нямаме нужда! Можем да казваме за себе си: „аз, окаяният, грешният, убогият.“ Това е част от православния етикет. Но тези думи си остават на върха на езика. Не слизат в сърцето. Там има барикада от съвършенство, украсена с шипове от решимост. Остра решимост, която няма да допусне да признаем, че сме сгрешили, наранили, провалили.
„Нека си говори св. Андрей Критски. Хубаво го е казал! Става за четене, за пост в нета! Но не и за лично ползване! Какво? Моля? Аз да съм виновен? Не е справедливо! Ако погледнете честно, ще видите, че съм прав. Съвестта ми е чиста! Просто е сряда на петата седмица на поста. Такъв е Типикът, такава е службата. Но без да ми вменявате вина! И да имам такава, кой няма? А те, а другите? Те не са ли виновни! Мога да ви разкажа за тях! Моето е нищо! Аз сгреших от чувствителност! От добрина. Използват емоционалността ми! Хубаво е казано в канона, че душата на грешника е разюздана телица. Но, ако трябва да сме правдиви, моята е по-скоро любвеобилно коте, което понякога мърка сърдито. Не съм виновен!“ Тежко ли ви звучи? Защо да е тежко? Това са нашите мисли. Чувал съм го и съм го казвал безброй пъти! Тези думи обезсмислят Кръста!!! „Какво като се служи Великият покаен канон?! Да, дълъг е, но няма страшно. На много места го съкращават до поносимост. Така че да не отегчи някого. Да не би пък да се напрегнем и да се препокаем!“
Ще отмине и този опит на отците да ни „натрапят“ покаянието си! Ще отмине и постът! И ще дойде време за радост! Пропускайки Разпятието, ще се зарадваме на Възкресението. И на себе си! Църковните празници идват и си отиват! А честванията на собственото ни величие са всекидневни! Защото сме… „Знаете ли кой принципно съм аз?!“
Хайде на служба! Този текст също не е за нас, а за едни други…
„…Заслужено беше изгонен прадедът Адам от Едема,
пред Твойта едничка повеля не свел благосклонно глава.
А аз пък пострадах, защото в своята гордост голяма,
отхвърлям със дързост безспир животворните Твои слова…“