Едно време имах една идеалистична представа, че с възрастта човек омеква, поумнява, помъдрява, смирява се, намира себе си, успокоява се, приготвя се и се издига. Простих се с нея, както и с няколко други подобни. Днес ми е особено тъжно, когато видя човек на почтена възраст, който има акъла на безсловесно. Значи всичките ти години са минали всуе? Значи нищо от това, което си преживял, което те е сполетяло, не ти е било за полза?

Не съдя човека, за когото ви говоря. Само казвам, че това е една от най-тъжните гледки в цялата Вселена. Бог му дал здраве и сили да доживее до 104. Доста повече години от своите връстници, а и от повечето хора той е пребивавал тук. Доста повече време е имал за важните неща. Накрая обаче решил да извърши законно самоубийство в Швейцария и пропътувал хилядите километри от другия край на планетата, за да го направи. И това не е старческа сенилност.

Това е демон. Който му взима душата приживе. Какво по-тъжно от това този дядо след самоубийството си и убийството, което ще извършат онези, които ще му помагат и ги вкарва в грях заедно със себе си – тогава да не може вече нищо да направи за спасението си?

Тази твърдоглавост човешка просто не мога да я проумея. И затова написах всички тези думи.

Толкова упоритост в нещастието… Тъжно…