Преп. Пахомий Велики – 15 май
Има един епизод от житието на св. Пахомий Велики, който много ме вълнува. „Когато преподобният навършил двадесет години, бил взет във войската. По това време император Константин водел война. Пахомий със своите другари тръгнал на път. Привечер стигнали до град Еснa (в Египет). Тук били оставени под стража в сградата на тъмницата. Скоро дошли християни със запаси от хляб и всякакви храни и усърдно молели пътниците да подкрепят силите си. Когато след това Пахомий попитал защо тези хора се грижат за тях, без изобщо да ги познават – му отговорили, че те са християни и постъпват така заради своя Бог. Това оказало силно въздействие върху впечатлителната душа на Пахомий.
На другия ден той и спътниците му продължили пътя си към град Антиной (на десния бряг на река Нил). Тук много от младите войници се предавали на всякакви чувствени удоволствия. Те искали да съблазнят и Пахомий, но той застанал над съблазните и настойчиво отклонявал другарите си от злото.
По това време император Константин извоювал победа над враговете си и дал заповед да разпуснат войската. Заедно с другите и Пахомий се освободил от необходимостта да участва в похода. Сега за него дошло време да стане християнин. Той пламенно желаел вярно да служи на Христа Бога, да пази себе си чист от всяка сквернота на плътта и духа и според силите си да прави добро на ближния си. Обет за съвършена вярност на Христа дал още когато бил затворен в тъмницата в град Есна, поразен от милосърдието на християните…“
И тъй, св. Пахомий видял добрите дела на тези християни и прославил техния Небесен Отец (Мат. 5:16). А после успял да направи разлика между тях и езичниците, които срещнал в другия град. Спомням си как, като прочетох за живота на преп. Серафим Саровски и св. Серафим Соболев, с цялата си душа поисках да бъда като тях. Сега се питам, дали някой като гледа нашия (моя) живот на християни, прославя Бога? Иска ли някой да ни подражава?… Или пък се подиграват с Църквата заради лошите ни дела и така хулят Добрия Бог?
Мислех да не пиша тази проповед, защото се срамувам от примерите, които трябва да дам. Обидно ми е дори да поглеждам в онова място в сърцето ми, където те се трупат с години. Но все някога трябва да се погледнем в огледалото, защото и днес има хора като младия свети Пахомий – очакващи да бъдат впечатлени. Какво ще стане с тях, ако влязат в някой православен форум? Ще намерят ли милост и думи, които да нахранят душата? Или и там владее същият език, който е характерен за най-просташките изяви на хибридната интернет политика? Ще намерят ли смирение, неосъждане, търпение? Право да ви кажа – най-високомерните хора, които познавам лично или задочно, са все християни. Е, разбира се, че познавам и чудни православни, но те са тихи и винаги са изтикани някъде в ъгъла. Примерът им е трудно забележим от пръв поглед. Но обещавам да напиша за тях един ден, защото го заслужават и защото не са много.
Сигурно ви се е случвало да попаднете в непозната енория. Какво ви посреща там? Вероятно същото, което и във вашата, но там ви дразни, защото хората са ви чужди, не ги виждате всяка неделя. „Не сядай на първия ред – тука са местата на презвитерите. Недей и на втория – там са запазени за настоятелите. Не се запътвай и към третия – там са за бабите. Ааа…, и не си дръж краката кръстосани под стола – неприлично е.“ С голямо усилие накарах един мой приятел от детството ми да се изповяда и причасти. Помолих го да ми се обади и да ми каже как е минало. Като ми звънна, каза: „Радвам се, че се причастих, но се чувствам като след хокеен мач – толкова много ме блъскаха, защото не съм бил застанал където трябва.“ Беше му накипяло. Такива хора може и да не се върнат повече в Църквата, за да бъдат блъскани. Или натикани най-отзад, че предните редове са за „ВИП християните“…
Когато си тръгнах от последната светска медия, в която работех, си мислех, че ми предстои нещо различно. Знаете какви хора са журналистите – не са известни с много морален живот. Оцених бившите си колеги реално, когато оглавих за кратко една църковна медия. Чак тогава разбрах, че те са били свестни хора. И ако в някои неща грешат, имат оправданието, че не претендират да вършат Христов труд. Просто изкарват хляба. Не са проповедници, а обикновени бачкатори. Но горко на онези, които имат себе си за носители на благовестието, а добродетелите им не са по-големи от тези на светските им колеги. Включвам и себе си тук. Избягах с писъци от „високия пост“ и ми трябваше дълго време да се възстановя от проявите на „църковност“, с които ме сблъска.
Мога да давам още много примери за това, че църковните хора не само не се различават от светските, но и често ги надминават по светскост, по високомерие, по желание за прослава, по клюки, интриги, завист, суета, желание за власт… Няма да го направя. Неудобно ми е. Споделих сега само най-меките ни прояви, защото целта не е да осъждам или да изобличавам. Целта е да нарисувам огледало.
Някой ще каже: „Ама хората в Църквата не са ангели. Нали тя е лечебница за болни?“ На мен обаче ми писна от това оправдание. Всичките си глупости покриваме с него! Не копнея да виждам праведници, а каещи се грешници. Именно те липсват. Като Църквата е болница, защо не се лекуваме? Защото уж сме грешници, но само когато някой ни изобличи, ама иначе се усещаме като праведници. И всички се имаме за голяма работа. За нещо повече от другите. Ако знаехме, че сме потънали в грехове, щяхме да сме тихи, смирени, плахи, срамежливи, приятни… Щяхме да търсим начин да покрием стореното от нас. Но стигаме до там, че вече хулим самото покаяние.
Четох един отец да пише, че изповедта била измислена само за монаси. И това го казва човек, който трябва да вцърковява хората. Говори само за любов. Каква е тая любов, без да искаш да се изправиш от тинята? Ако обичаш Христа, няма ли да се каеш? И ако не се каеш, по какво се разбира, че Го обичаш? Покаянието не е норма. То е необходимост за чувствителната душа, която страда, че е оскърбила Любимия. На нас ни дай да приказваме само розови приказки. Даже и като свещеници често сме такива. Същите сме като политиците. Мажем очите на хората с розово масло, защото те искат да слушат само хубави думи, за да ни харесват. И да викат: „Рави, рави…“ Само че ние, ако станахме свещеници, за да ни харесват миряните, значи е трябвало да влезем в някоя партия. Там се борят за симпатия, за да се задържат по-дълго на поста. „У човеци ли сега търся благоволение, или у Бога? Или на човеци искам да угаждам? Ако бях още угаждал на човеци, не щях да бъда Христов раб.“ (Гал. 1:10).
Но има и по-страшно. Често срещам християни, които са смесили в едно качествата на жителите на град Есна и град Антиной. И се опитват да представят тази каша за благочестие. Така вярата в това, че християните трябва да бъдат целомъдрени, се е превърнала във фанатизъм в очите на самите вярващи. Кой днес иска да е девственик? Сигурно сте чували, че вече не живеем в Средновековието… Нямало проблем да подкрепяме гей парадите. По-добре било да изневерим на Христовите заповеди, отколкото да попаднем в положението на политическа некоректност, казват. Молитвата и поклоните често изглеждат като фанатизъм. Днес богословието не се ражда от сълзите, а се прецежда през капките алкохол, останали в изпитите чаши в някоя кръчма или след някоя конференция. А поклони се правят само на фондации, които могат да спонсорират една или друга научно-богословска теза…
Спомням си как започваше една от книгите на архимандрит Серафим Алексиев. Той разказваше за някакъв западен храм, където много миряни идвали след службата направо за кафе, но свещеникът бил доволен. Тогава това ми се стори шокиращо. Сега го виждам постоянно. Понякога храмът е възможност и за социални контакти. Например, спокойно замества пенсионерския клуб. Или става място за запознанства. А намериш ли си там добър спътник в живота, за какво ти е да ходиш вече в него, освен понякога за кафе с познати… В Църквата човек може и чисто по светски да направи кариера. Но тази тема е толкова болезнена, че не ми се иска да продължавам да разсъждавам по нея… И ако някой като свети Пахомий попита защо тези хора са толкова осветскостени, ще има само един отговор – те не обичат своя Бог достатъчно. Не могат да направят за Него дори усилието да изкарат една цяла служба в храма, а идват направо за кафето или с комерсиална цел. Харесва им да говорят празни приказки, вместо да говорят с Бога. А какви са тези празни приказки ли? Как какви? Разбира се, че за любов…
Какъв е изходът от всичко това ли? Не знам. Тоест, знам, но св. Игнатий Брянчанинов казва, че отстъплението е предвидено от Господа и нищо не може да се направи. И все пак, трябва да си говорим и да се укрепяваме един друг. От антинойци да станем есняни. Да бъде видно в делата ни, че познаваме Христос, и че това се отразява реално на живота ни, а не само на устата ни. Като започнем, разбира се, от честната оценка за себе си. Ако се виждахме какво представляваме, щяхме да спестим голяма част от греховете, които правим. На останалото ще ни научи свети Пахомий. Неговите думи не се отнасят само за монасите му.
Малко преди да почине преподобният имал откровение от Бога, че след смъртта му моралът на монасите в обителите му постепенно ще западне и самите манастири накрая ще запустеят (малко преди смъртта му в манастирите на св. Пахомий имало около 14 000 монаси). Облян в сълзи, великият наставник дълго се молил на Господ да не дава такава участ на обителите и скоро чул от Бога обещание, че духовното му потомство няма да изчезне вовеки. И наистина, основаните от Пахомий обители след време били разрушени, но духът и манастирските правила на преподобния надживели материалните сгради. Тези правила са в основата на общежитийния монашески живот въобще и до ден днешен. Така праведният живот на един човек може да действа благотворно на хиляди други, независимо от мястото или времето. А добрият пример на неизвестните есняни дал преизобилен плод на цялата Църква.
Когато след видението братята се събрали да изслушат обичайното наставление на своя старец, преподобният Пахомий им говорил така: „Докато в нас има дихание за живот, братя мои, да се подвизаваме мъжествено за спасението на душите си, та когато не остане повече време, да не съжаляваме, че не сме направили това. Да се трудим във вършенето на всяко добро и внимателно да избягваме даже и най-малкото докосване на нещо грешно. Ах, братя мои! Ако имаме предвид обещанията, които Бог е дал на ревностните подвижници и страшните мъки, които очакват нерадивите и безгрижни монаси, особено тези, които, знаейки доброто, не са искали да го следват; то не е възможно в това да не намерим подтик – да употребим всичките си сили, за да достигнем святост по заповедите, които ни е дал Господ Иисус Христос.
Братя мои, да се трудим с цялото си усърдие и с всичките си сили, които имаме. Да се разгаряме за това с паметта за смъртта, която е силна да ни откъсне от земята, да заглуши в сърцето любовта към този век и да ни устреми нагоре – към Бога на всичко. Да се утвърждаваме в тази памет всяка вечер, когато отиваме да спим. Нека вашата душа, разсъждавайки сама със себе си, да се обръща към тялото и към всеки негов член и да казва: О, нозе, които сега имате свобода да ходите, бъдете винаги готови да вървите само по пътищата на Божията воля, докато дойде смъртта и ви направи неподвижни. О, ръце, ще дойде време, когато ще се вцепените, но преди да е дошло, възползвайте се от дните, и докато е във ваша власт, непрестанно се устремявайте към вършене на добро, и неуморно се издигайте в молитви към Бога. О, тяло, преди да бъдем разделени и ти да се превърнеш в прах, да се потрудим заедно в служение на Бога, нашия Създател, както ни задължава дългът на естеството, не жали себе си, не се уморявай, простирайки се често пред лицето на Бога, давай ми изобилни сълзи, преклони се под благото Христово иго, помагай ми да вървя към Него и да изпълнявам всяко служение на Него с радост, не търси покой, не се предавай на леност, за да не хвърлиш и мен заедно със себе си в безкрайния вечен огън. Ако сега ме послушаш, заедно с мен ще споделиш вечното наследство; а ако бъдеш непокорно, то горко ми, защото, поради тесния съюз, в който се намираме, твоята погибел при всички случаи ще повлече след себе си и моята; и ние заедно ще се мъчим непоносимо във вечните векове.
Ако така се въодушевявате всеки ден, братя мои, то ще видите как Бог скоро ще започне да обитава във вас като в Свой храм; а с Него вие не само няма да се боите от никакви вражески козни, но винаги ще бъдете просвещавани от Светия Дух, Който, по-добре от хиляди наставници, ще ви поведе по незаблудния път на спасението и ще ви даде духовно знание, което не може да ви предаде никаква човешка мъдрост.“