Постът е време на усилено покаяние и на вглеждане в себе си. И ето, ние пристъпваме към тайнството Изповед, но много често се случва да не знаем какво точно да кажем. Затова оставяме и там да тече обичайният ход на ежедневните ни мисли: „Пуша цигари, понякога пия по една-две ракии повече, случва се вкъщи да се спречкаме, заглеждам се по съседа (съседката)…“ „Само това ли е?“ – пита свещеникът. „А какво друго?“ – казваме ние? И наистина – какво друго? Има ли нещо друго, което да кажем на дошлия да приеме греховете ни Христос? Има ли нещо друго, което да направим за себе си? Нима духовният ни взор е толкова плитък, че да се плъзга само по повърхността и никога да не ни носи мир? Защото истинската изповед би трябвало да донесе онази утеха на благодатта Христова, за която постоянно говорим, но познаваме само от книгите. Затова реших за обща наша полза да дам пример с една изповед, от която да се научим на истинско покаяние. Вярвам, че ако погледнем честно на нея, ще намерим доста от себе си и дори ще има какво да прибавим. Като чете написаното по-долу, човек може да си помисли, че то е излязло изпод ръката на някой голям грешник. Но всъщност негов автор е един от най-великите праведници, живели някога – преподобният Ефрем Сирин. Такъв е парадоксът на духовния живот – праведниците оплакват себе си като големи грешници, а ние, грешните, не намираме почти нищо порочно в себе си. „Не съм крал, не съм убивал, нищо лошо не съм правил…“ – нали така твърдим?! Затова на Страшния съд всички ще бъдат изненадани. Светиите от своята праведност, а тези, които считат себе си за праведни – от изобличението. И тъй, има на какво да се поучим от св. Ефрем, за когото казват, че да плаче е същото както за другите да дишат. Написаното от него е достъпно за всички. Той се кае не само пред Господа и духовника си, но и пред хората от всички времена, които биха искали да го чуят и да заплачат заедно с него.

„…Уви, за мен, Господи! Твоята благодат ме влече към живота, а аз предпочитам по-скоро смъртта. Ти полагаш грижа за това, да стана равночестен на ангелите, но поради своята повреденост, аз сам себе си унижавам. Умножиха се греховете ни, Господи, и непрестанно се умножават, и няма предел тяхното множество…

…След като придобих познание на истината, аз станах убиец и оскърбител, влизам в свада за дребни неща, завистлив съм и жесток към съседите, храня в себе си зли мисли, немилостив съм към бедните, гневлив съм, препирлив, опърничав, ленив, раздразнителен, обичам хубави дрехи. И до днес в мен има още скверни помисли, избухливост, самолюбие, чревоугодие, сластолюбие, тщеславие, гордост, зложелателство, осъждане, тайноядство, униние, съперничество, негодувание. Не съм нищо, а мисля за себе си високо. Непрестанно лъжа, а се гневя на лъжците. Осквернявам Божия храм с блудни помисли, а строго съдя блудниците. Осъждам падащите и сам непрестанно падам. Осъждам злословещите и крадците, а сам съм крадец и злословя. Ходя с вдигната глава, макар че целият съм нечист. В църквата и на трапезата искам да бъда на първо място. Виждам послушници и се големея. Срещам монаси и се превъзнасям. Домогвам се да изглеждам приятен на жените, величествен пред чуждите, смислен и благоразумен за своите, най-съвършен за благоразумните. С благочестивите се отнасям като най-мъдър, неразумните пренебрегвам като безсловесни.

Ако съм оскърбен – отмъщавам, ако съм почитан – презирам почитащите, ако поискат от мене нещо по право – започвам да се оплаквам, а който ми казва истината – него считам за враг. Когато съм изобличаван – се гневя, ако не ме ласкаят – съм недоволен. Не искам да почета достойния, а сам, бидейки недостоен – търся почести. Не искам да затруднявам себе си, ако някой не ми услужи – му се гневя.

Не искам да отивам с тези, които се трудят, а ако някой не ми помогне в нещо – го злословя. Не зная кога братът ми се намира в нужда, защото съм горделив, а ако е здрав – го търся. Ненавиждам болния, а ако сам съм болен – искам да ме обичат. По-висшите пренебрегвам, нисшите презирам. Ако удържа себе си от неразумно пожелание – тщеславя се. Ако преуспявам в бдението – падам в мрежата на непокорството и прекословието. Ако се въздържа в храна – потъвам в надменност и високомерие. Ако съм бодър в молитвата – бивам победен от раздразнителност и гняв. Ако видя добродетел в някого – не се спирам с внимание. Презрях всичко приятно в света, но не се отказвам от пожелаването му. Ако видя жена – се оживявам. По външност съм смиреномъдър, а в душата си – високоумен. Видимо съм нестяжателен, а мислено страдам от много привързаности. И защо да се разпростирам? Видимо аз се отрекох от света, а на дело отново мисля за светското.

По време на богослужение се занимавам с разговори, вглеждам се в помисли и суетни спомени. На трапезата се впускам в празнословие, изпитвам алчност към подаръци, вземам участие в чужди падения, предавам се на гибелно съперничество. Такъв е моят живот, толкова зло противопоставям на своето спасение. И моето високомерие, моето тщеславие не позволяват да мисля за раните си, за да се излекувам. Ето моите доблестни подвизи. С такова множество грехове се опълчва врагът срещу мене. И при всичко това аз, окаяният, се домогвам до святост. Живея в грехове, а искам да ме почитат като праведник.

Едно е оправданието ми за всичко това: дяволът ме кара да го върша. Но това оправдание не помогна на Адам. Уверени сме, че дяволът е подучил и Каин, но и той не избегна осъждането. Какво ще правя, ако ме посети Господ?! Никакво оправдание нямам за моето нерадение. Боя се да не бъда и аз в числото на тези, които Павел нарича „съсъди на гнева“ (Рим. 9:22), които ще бъдат подхвърлени на еднаква участ с дявола и които Бог, заради тяхното пренебрежение, ги е предал на срамни страсти (Рим 1:26). Опасявам се да не бъде произнесено и над мен същото определение…“

Цитатът е от „Псалтир на св. Ефрем Сирин“