Понякога проповедта се напъхва сама в главата ти. Просто я преживяваш с ежедневието. И колкото и да не ти се говори и пише, няма начин да не я споделиш. И да я оставиш само за себе си. Човърка те отвътре някак. Така стана и днес. Събота. Едва ли вече ще е неочаквано, ако ви кажа, че трябваше да ходя на Малашевските гробища. Какво да се прави – животът на свещеника е тясно свързан със смъртта. И това е правилно, защото ако не я познава, как би могъл да бъде вестител и служител на Възкресението?
Стигнах половин час по-рано. Грееше слънце. Крачех без да бързам между парцелите и пийвах кафе от пластмасова чашка. Купих си го от „Параклис“-а, за който вече съм ви разказвал. Някъде преди моста, който свързва не двата свята, а само двете части на гробищата, срещнах един отец. Приятел. Спряхме се до някаква пейка и се заприказвахме. Това също е проповед – седят си двама свещеници насред морето от смърт и си говорят не за светски работи, не за телефони, не за коли, не за обичайните безсмислици, а за пътя на светостта. Беше тихо и приятно. Да, на гробищата също може да бъде приятно. Там живите утихват. Дори бих казал – най-сетне утихват. Виждат бъдещето си – неумолимо и лежащо пред очите им. Егото се плаши, че ще умре и се прибира като настъпен охлюв в къщичката си.
Отецът ми разказваше за стареца Висарион Корколиакос от манастира „Свети Агатон“, някъде край Ламия. Не знаех нищо за този старец. Моят приятел ми предаде накратко житието му, какъв чуден духовник бил и как 15 години след смъртта му намерили тялото му нетленно. Това станало някъде около 2006 година. Едно от духовните чеда на стареца Висарион е игуменът на същия манастир. Той споделял как буквално пред очите му е живял светец и как си давал сметка, че няма неговата смелост, нито неговата воля и сила. Отбелязах си, че задължително като се прибера, трябва да се поровя в интернет и да прочета за старецa. И вас съветвам да го направите.
После се разделихме. Отслужих панихидата и тръгнах обратно към храма в Дружба. Ако искаш да се махнеш от Малашевските гробища, трябва да се качиш на автобус 86. Той минава покрай Битака. Няма софиянец, който да не знае какво има там. На спирката буквално рейсът бива щурмуван от десетки, предимно мургави, продавачи и купувачи на вехтории. Хора, колички, чували… За момент 86 се превръща в част от Битака. Особено в събота. Така стана и сега. Няколко спирки по-натам, пред вратите на автобуса, се появиха контрольори. Четирима души със строга външност, двама от които глобяваха на тротоара дама на средна възраст. Тази гледка предизвика раздвижване в кошера.
– Я… – провикна се някой. – Тия пък да не би да искат да се качат в 86?
Наистина, идеята, че някой може да си е дупчил билет, изглеждаше като тотален абсурд. Контрольорите се спогледаха мрачно и дори не направиха опит да влязат. Вратите се затвориха и продължихме.
– Тия, ако се бяха качили, щяхме да ги бием.- развесели се някой си.
– Да, к’во се правят, че не знаят откъде се връща и накъде отива тоя рейс? – отвърна друг.
– Отива в квартала на богатите! – завърши мисълта ваклата женица с характерен акцент, седяща до мен.
Кошерът се разтресе от смях. Признавам, разсмях се и аз. Досега не бях чувал да наричат гробищата „Квартала на богатите“, ако изобщо ставаше дума за тях, а не за Битака. Така и не се разбра, но тази двусмисленост ми се видя символична.
С нас се случва същото. Живеем в сапунен сериал. Натъпкали сме се в един автобус. Препълнили сме го с чували, колички и други вехтории и се мислим за богати с тях. Направо сме влюбени в съкровищата си. Готови сме да смачкаме хората около себе си, заради джунджуриите, които са осмислили целия ни живот. А той се е превърнал в един безкраен Битак. Няма по-голяма метафора за днешния свят от Битака – прашен, евтин, чалгизиран, оцеляващ, бездуховен, креслив, пиещ бира и извършващ дребна спекула. Всичко е заземено и занулено, за да не ни удари електричеството на Божествената енергия.
И ако някой посмее да се качи в автобуса, (а не да се уплаши като онези контрольори), за да ни напомни, че има духовни закони, които трябва да се спазват, че има норми и изисквания към нас, със сигурност ще го пребием. Най-малкото с думи ще го замеряме, докато го прогоним от автобуса. Ще го смачкаме със словесни камъни. И знаете ли какво? Ако се имаме поне малко за сведущи в съвременното богословие, тези словесни камъни ще бъдат опаковани в евтин розов целофан, на който пише LOVE. Ето в това най-често се състои духовността ни. По-рано писах, че сме измислили богословие на комфорта, олинклузив богословие, но сега ми се струва по-удачно да го нарека биташко.
Забравили сме, че две спирки след Битака е обръщалото на автобуса. Спира, отваря врати и пред теб са портите на смъртта и един мост, който разделя квартала на богатите с Божията благодат от квартала на бедните, които не са се интересували от нея, а от своите ненужности. Идва времето за отговори. Защо сме живели? И изобщо, живели ли сме?
Тук е мястото да ви върна към разказа за игумена на манастира „Свети Агатон“, който най-вероятно от смирение говорел, че пред очите му е бил светец, в лицето на отец Висарион, но той нямал сили да живее по неговия начин. Така и на нас всеки ден Църквата представя пред очите ни някой Божи угодник. Ето, Втората Неделя на поста е посветена на свети Григорий Палама – съзерцателят на нетварната Божествена светлина. Знаете ли защо Бог му е дал това? Разказват, че той толкова много плачел от покаяние и умиление пред Господа, че увредил очите си и накрая на живота си почти ослепял. Изплакал си очите по Христа. Ето това е истинско богословие. И истинска любов. Между тази любов и нашите целофанчета LOVE има един Битак разстояние…