Мир! Мир! Хиляди пъти… Мир!… Сигурно за последните няколко години не съм чул тази дума толкова пъти, изричана от толкова много хора, колкото през последните няколко дни. И колкото повече се повтаряше, толкова по-враждебна ставаше ситуацията. Толкова по-висок ставаше тонът. Толкова по-заплашителна ставаше любовта към мира. Може би не случайно военният парад и общата молитва за мир бяха в един ден на един и същ булевард. Човек неволно си спомня възклицанието на пророк Иеремия: „Мир! Мир!“, а мир няма.“

Наистина, кой нормален човек не би искал да има мир. Всички сме толкова изморени от глобалните и индивидуални войни, които водим. От раните, които си нанасяме. От сълзите. От болките. От безизходиците. Каква по-голяма мечта от мира? Нали и самата Църква се моли за мир. Какво тогава му е лошото да се обединят много религии и заедно да се помолят за същото? Е, да, каноните го забраняват. Но не е ли мирът повече от каноните? От правилата? От догматите? От закона? Няма ли начин мирът да бъде изпросен някак си зад гърба на отците? Та нали времето днес се е променило? Не може ли да се помолим зад гърба на апостолите? И в крайна сметка зад гърба на Самия Христос? Той не би се разсърдил! Нали го правим от любов? А Бог е любов!… Но мир няма! Може би големият ни проблем е в това, че ние имаме неправилно разбиране за любовта. Неправилно разбиране за мира. И за това все не ги намираме…

В един свой много хубав текст, наречен „На ангела на Лаодикийската църква“, приснопаметният архимандрит Лазар Абашидзе пише: „Днес дори много от християните мислят, че онзи „мир в целия свят“, „световен мир“, лозунгите „мир, труд, май“, „дружба и мир между народите“, които така често чуваме от комунисти и икуменисти, и нашият Христов „мир на всички“, нашите молитви „за мира на целия свят“ и за „единението на всички“ – са едно и също въжделение и в същността си са еднакви понятия. Мнозина започват да мислят, че идеалите и търсенията на днешния „прогресивен свят“, неговият хуманистичен дух и целеустременост, а така също „духовните“ идеали и въжделения, целите и надеждите на християните, синовете на Църквата, са две напълно съгласни помежду си и все по-сближаващи се течения на човешката висша нравствена, душевна и разумна дейност, и те непременно ще се съединят и ще се срещнат като родни братя. Но „мирът“ в разбирането на света и „мирът“ в християнското разбиране са крайно противоположни по смисъл и значение.“

Докато пишел знаменития си труд, озаглавен „Нашата надежда“, архимандрит Серафим Алексиев си навлякъл гнева на комунистическата власт. Това станало заради тълкуванието му на седмото блаженство: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии.“ (Мат. 5:9) Не се понравило мнението на духовника, че светът не познава истински мир, а само временни примирия. Че без Христос мирът е невъзможен. Отец Серафим пише: „Не е случайно, дето благодатният небесен мир бе възвестен заедно с раждането на Иисус Христос. Не друг, а Божият Син донесе истинския мир на земята. Той е великият небесен миротворец, защото дойде, за да примири човеците с Бога. Той е, според израза на св. апостол Павел, „нашият мир, Който направи от двата народа (израилския и езическия) един и разруши преградата, що беше посред… и като дойде, благовести мир на… далечни и близки“ (Еф. 2:14-17). Той казваше на Своите ученици в последната Си беседа с тях: „Мир вам оставям, Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава“ (Иоан 14:27). С това Той подчерта, че Неговият мир е много по-съвършен от обикновения земен мир.“

Отец Серафим подробно обяснява, че миротворството е постижимо, само ако е основано на смирение и самоотричане. И завършва разсъжденията си по темата, разказвайки ни, че не всеки мир е богоугоден. Че мирът на света и мирът на Църквата са напълно различни: „Но при всички ли случаи трябва безусловно да се отстъпва, за да се запази мирът? Не! Има моменти, когато неотстъпчивостта е по-богоугодна от един криво разбиран мир.

Ако трябва да отстъпиш от вярата си, за да имаш мир с ближните си, ти не си истински миролюбец. Ти трябва да предпочиташ вярата пред мира. Твоето неуклонно следване пътя на вярата ще те постави в мир с Бога. А това е най-важното. Ако ти пък отстъпиш от вярата си, за да имаш уж мир с човеците, ти ще влезеш в конфликт с Бога, от което следва, че и твоят мир с човеците няма да бъде нито богоугоден, нито траен. Защото какъв истински мир в душата ти и с ближните ти може да съществува вън от Бога и Неговия закон? И разбойниците от една банда живеят в мир помежду си. Но това ли трябва да е идеалът на християнския мир?

Има несъгласия и конфликти, които са по за предпочитане от някои видове мир, изграден на фалшива основа. За да ни покаже превъзходството на вероизповедта над човекоугодническия мир, Иисус Христос говори: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч; защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка ѝ, и снаха от свекърва ѝ“ (Мат. 10:34-35). Такова разлъчване настъпва, когато един вярва в Бога, а друг не вярва в Него, когато единият иска да Му служи, а другият пречи… неправилен е всеки мир, за чието поддържане са пожертвувани вярата и вечното спасение на душата. Разбира се, средствата на борещите се за своята вяра са мирни. Християнинът не е бунтар. Той обича враговете си и се моли за тях.

Ако искат от тебе да отстъпиш от евангелската нравственост, или от повелите на съвестта, или от изискванията на дълга, за да има мир, и в такъв случай ти не бива да погазваш толкова високи и вечни ценности зарад земни цели. Защото мирът, изграден не върху Божия закон и не върху повелите на съвестта, не може да бъде друг, освен мир земен, временен, обусловен от интересите на момента. Но такъв мир е неугоден на Бога. Св. Димитрий Ростовски говори: ”Този миротворец, който съветва за мир, противен на Божия закон, е окаян, а не блажен”.

Чудни мисли по този повод е изрекъл св. Григорий Богослов. „Да не помислят някои, казва той, че всеки мир трябва да се цени високо, защото аз знам, че има прекрасно разногласие, както и пагубно съгласие. Трябва да се обича добрият мир, който има добра цел и съединява с Бога. Когато обаче се касае за явно нечестие, тогава човек трябва да излезе по-скоро срещу огъня, отколкото да се приобщава с лукавия квас и да се съюзява със заразените“.

Онези, които се стремят към безчестен, изгоднически за себе си мир, в чието име са готови да пожертват всичко ценно и свято, приличат на Пилат и Ирод, двама типични служители на егоистичните интереси. Те били във вражда помежду си. Помирило ги това, че и двамата погазили съвестите си, потъпкали светата божествена истина, отрекли Христа и Го предали на мъки, съд и смърт. Но колко е позорно да сключиш мир с врага си върху гроба на поруганата истина. Като разказва как Пилат пратил Христа при Ирод и как Ирод, след като унизил и подиграл Спасителя, пак Го върнал назад при Пилат, евангелистът свидетелства: „И него ден Пилат и Ирод станаха приятели помежду си, понеже по-рано враждуваха един против други“ (Лука 23:12). Жалко помиряване, постигнато с цената на отказването от правдата, истината и съвестта!

И тъй, обобщавайки, ще кажем: блажени са не онези човеци, които, за да имат мир с хората, от които очакват известни облаги за себе си, жертват честта си, Божия закон и самия Бог! Не! Блажени са онези, които жертват земните си облаги и лични свои интереси, за да запазят богоугодния мир в съжителството си с ближните, с цел да им помогнат да познаят божествената истина и да спасят душите си.“

Разсъждавайки върху разликите между Христовия мир и мира на света, отец Лазар Абашидзе продължава: „Господ казва: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава“ (Иоан. 14:27). И още: „Мислите, че дойдох мир да дам на земята? Не, казвам ви, а – раздяла“ (Лук. 12:51). „Не мислете, че дойдох мир да донеса на земята; не мир дойдох да донеса, а меч; защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка ѝ, и снаха от свекърва ѝ. И врагове на човека са неговите домашни. Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене“ (Мат. 10:34-37). „Това ви казах, за да имате в Мене мир. В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света” (Иоан. 16:33). „Мирът“ на света подразбира съединяване и побратимяване на всички хора безразборно – за какво разделение тогава говори Господ? Защо меч? Защо „домашните“ са врагове на човека? Какво означава тогава „мир Христов“? Как тогава ще има „мир за всички“? Отговорът на тоя въпрос е наистина многозначителен!

Мирът Христов е помирението на човека с Бога, което е станало възможно чрез изкуплението с Кръста Господен, чрез страданията и смъртта на Богочовека на Кръста, чрез святото възкресение Христово и чрез носенето от вярващите на своя кръст след разпнатия и възкръснал Христос Спасител. Тоест – чрез вярата и живота в Христа, чрез приобщаването с Христа в тайнствата на Църквата. Както казва апостолът: „Бидейки оправдани с вяра, имаме мир с Бога, чрез Господа нашего Иисуса Христа, чрез Когото с вяра получихме и достъп до тази благодат, в която стоим” (Рим. 5:1-2). „И Божият мир, който надвишава всеки ум, ще запази вашите сърца и мисли в Христа Иисуса“ (Фил. 4:7). Но следването на Христа и носенето на кръста трябва да се разбира преди всичко като отхвърляне на своя вехт човек, на своята страстна, греховна воля. Учението Христово, всички свети заповеди на Спасителя за онзи, който е Негов истински ученик, стават за него кръст, на който той постоянно разпва своя вехт човек със страстите и похотите. За да вземем на раменете си кръста, трябва „преди това да откажем на тялото неговите капризни пожелания… трябва да признаем своята правда за най-люта неправда пред Бога, своя разум – за пълно неразумие, и накрая, предали се на Бога с цялата сила на вярата, предали се на непрестанното изучаване на Евангелието, да се отречем от своята воля.“ (Св. Игнатий Брянчанинов)

„Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Мат. 16:24). Именно чрез кръста и чрез самоотрицанието християнинът се приобщава към Христа, намира в Него съвършеното помирение с Бога и с всички твари. Извън Христовото изкупление няма мир, човек е още под проклятието, във властта на вечната смърт, целият свят враждува с него и той – с целия свят. Не само всичко външно му се противи и не е в мир с него, но и целият му вътрешен състав е в разногласие сам със себе си, във вътрешна борба, в хаос и непостоянство… Отците казвали: „Помири се с Бога и ще се помирят с тебе небето и земята“.

Ето грешката на съвременните хора: без да се помирят с Бога, което е възможно само в Христа и в лоното на Православието, те се опитват да помирят всички разделения и разногласия на погиващия, отпаднал от Бога свят. Наистина: „мирът Христов“ се предлага на всички, но не всички го вместват в себе си, не всички искат да се потрудят за придобиването му. Мирът Христов изисква от нас отделяне от „тоя свят“: „Не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? Който, прочее, поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога“ (Иак. 4:4). Откъсването от света подразбира откъсване от греха и от всичко греховно, от хората, заразени с греха и неразкайващи се в своя грях. Това неизбежно е свързано с разделения, с разногласие, с борба – с „мирните“ отношения. Опитът да се устрои мир на земята, заобикаляйки тези разделения и тази борба, означава, че си затваряме очите пред противостоянието на греха и добродетелта, че игнорираме Божиите заповеди, толерираме безнравствеността, всякаква духовна нечистота и всевъзможни страсти.

Това „миротворчество” се изобличава строго от Свещеното Писание: „Ще простра ръката Си върху жителите на тази земя, казва Господ. Защото от малък до голям всеки от тях се е предал на корист, и пророк и свещеник – всички действат лъжливо; лекуват раните на Моя народ лекомислено, думайки: „Мир! Мир!“, а мир няма. Срамуват ли се те, като вършат гнусотии? Не, никак не се срамят и не се червят. Затова ще паднат между падналите, и във време на Моето посещение ще бъдат съборени, казва Господ” (Иер. 6:12-15).“

И тъй, не можем да постигнем мир крадешком, изхитрявайки Бога и заобикаляйки Неговия закон. Най-доброто ни миротворчество започва от това да се засрамим за своите гнусотии, да започнем да се червим за тях и да се покаем. Покаянието е най-доброто миротворчество. Но същите, които толкова много искаха да се молят за мир на площада в София, най-вероятно биха ви се подиграли жестоко, ако им препоръчате да идат на изповед. Биха ви оскърбили и нарекли с какви ли не думи, ако им кажете, че папата е еретик. Те виждат пътя на апостолите и светите отци като примитивен и ретрограден и дълбоко в себе си го ненавиждат. В книгата на пророк Иеремия пише още: „Тъй казва Господ: Спрете се във вашите пътища, разгледайте и разпитайте за стародавните пътища, де е добрият път, вървете по него, и ще намерите покой за душите си. Но те рекоха: Няма да вървим.“ (Иер. 6:16) Затова и мир няма да има.