Къде са твоите череши?

Задушница

Една от най-болезнените характеристики на нашето време е почти пълната загуба на авторитети. Не казвам, че са изчезнали сервилността или угодничеството. О, съвсем не! Те ще съществуват до самия край на света. Изпитвал съм го и върху себе си. Усещал съм как едни и същи хора имат различно отношение, в зависимост от това в коя част на вълната си. Когато стигнеш до върха, се появяват странни и неочаквани ласкатели, които по мистериозен начин изчезват, когато слизаш надолу. Макар че, дори и тук, понякога наглостта измества обичайното лицемерие. И вече дори не си даваш труд да се подмазваш.

Но аз нямах предвид това. Страхувам се, че невидимо губим искреното уважение към таланта, любовта, жертвата, грижата, вярата, която хората около нас проявяват или са проявили далеч преди нас. Изчезват благодарността и благоговението пред другия. Послушанието към Божията подредба, ако щете. Към това, че Сам Господ е устроил да почиташ майка си и баща си, по-възрастните, по-опитните. И е дал тази заповед не за друго, а за да не забравяш онова, което си получил от тях. Ние обаче най-често виждаме другия човек с очите на потребител. И в този пазарен принцип обектът за консумация винаги може да бъде сменен. Не просто сменен, но дори и пренебрегнат, подценен, преименуван. Всички подлежим на замяна, на забрава. Така, както лесно се сменят партии и политически принадлежности – така се сменят и авторитетите. При това с чувство за пълна невинност. Дори и да сме били близки. Даже и роднини…

През последните дни някой констатира, че ние ще бъдем забравени много скоро след смъртта си. И ще бъдем забравени много по-бързо, отколкото други са били забравяни преди. Това е една от най-страшните диагнози на нашето общество. Не мога да преценя дали изобщо не звучи като оксиморон това словосъчетание – забравящи християни.

Свети Нектарий Оптински казвал: „Чедо, ние обичаме с любов, която не се изменя. Вашата любов е еднодневка, а нашата и след хиляда години ще бъде все същата.“ Любовта-еднодневка е капризна и непостоянна. И в крайна сметка неин основен критерий е погледът към самия себе си. Егоцентризмът и неговата непостоянност е единствената й мяра за добро и зло. Всичко това води до тежка загуба на памет. Ние сме безпаметни християни, които живеят в хаос от мисли и думи. Наистина, опитваме се да имаме благочестието на предишните поколения. Дори претендираме, че сме го надраснали. Облекли сме претенциозността си в лъскави думи. Но в крайна сметка законът на духовното ни безредие важи и за нас. Забравяйки, ние самите ще бъдем забравени.

И тук трябва да кажем слава Богу за това, че Преданието на Църквата ни е завещало такива дни като Задушница, които волю-неволю да обръщат погледа ни към тези преди нас. Да ни накарат да си спомним за дребните детайли от живота им, в които те далеч са ни превъзхождали. По време на Задушница човек става честен, защото гледа през булото на смъртта. И то по парадоксален начин очиства взора му. Всички ние, сегашните и предишните поколения, живеем в чудото на Петдесетницата. И тя ни обединява в една Църква. Църква, която има памет. И в която нищо не започва от нас. Основният ни дълг като християни не е модернизирането на Христовото Тяло, според простащината на модите и идеологиите, които идват и си отиват, а правилното запазване на паметта и живото Предание. А също и усещането за това доколко ние се намираме в него.

Да си призная, много ми липсват древните житиеписци. Техните разкази винаги започват с нещо такова: „Аз, многогрешният, който не съм достоен дори да погледна към праведника…, се одързостих, доколкото ми е възможно, да разкажа за обща поука, това, което видях…“ Днес никой не говори така. Отдавна се отнасяме към светците критично. Като истински протестантски учени! Направо ми се гади от едно изречение, което напоследък повтарят до втръсване: „Светците са били най-обикновени хора. Те не са имали никакви свръхспособности…“ Паметта на Църквата обаче ни разказва друго. Свети Серафим Софийски обичал да повтаря едни думи на преп. Иоан Касиан: „Кроткият човек е чудо на чудесата.“ Не е обикновен този, който е придобил Христовите добродетели. Който е кротък, смирен, плачлив и разкаян. Такъв човек добива Божията благодат и става подобен на Бога и затова сянката му започва да лекува, както при апостол Петър. Или реално мести планини, като свети Марк Атински. Но ако приемем, че тези хора са обикновени, какви сме ние с нашите грехове? Авраам казал на богатия: „Чедо, между нас и вас зее голяма пропаст.“ (Лука 16:25-26) Тези думи са предизвикателство за нас.

Днес мнозина твърдят, че трябва да сме приятели на Бога. И добре казват. Но истинското приятелство се състои във верността. В почитта. Трябва много да внимаваме да не би просто да се пишем за приятели на Бога, а всъщност изобщо да не ни пука за Него. Меркантилният и натрапникът не са приятели. Сигурно помните купоните от младостта си. Често се случваше в компанията от близки хора да се натресе и някой непоканен нахалник, който е чул, че има пиене и забава без пари. Обикновено такъв човек чувстваше, че едва ли не прави лична услуга на цялата компания с присъствието си и с пиянските си заяждания. Накрая, разбира се, всички заедно го изхвърляха навън, където му е мястото. Има голяма вероятност да стане и с нас така. Просто да се окажем не от дясната страна на Бога, макар и да сме смятали, че сме Му от най-близкия приятелски кръг.

Чуйте това: да обичаш не е обикновено нещо. Обикновено е да приказваш за любов. Обикновено е да си зъл и да прикриваш гордостта си с мазни приказки. Но да си приятел е подвиг. Колко приятели имате? Ама истински? И колко познати за кафета и ракийка? Ние от кои сме? Очакваме от Христос постоянно да ни кани не само на сладкарница или лунапарк, но и да ни заведе на парти в Дома Си, където да ни пои не с жива вода, а с жива бира. А ние, качили крака на масата, само да Му поръчваме, защото нали сме приятели… Вместо това Той ни вика към Голгота. Свети Игнатий Брянчанинов казва: „Богословствай само от Кръста!“ Този, който не е разпънал ветхия си човек, не е влязъл поне в битка с него, не е разбрал колко страшна е тази битка, няма право да говори за приятелство с Бога. Защото най-вероятно все още е с него на „Здравей. – Здрасти“.

В началото се учудвах колко лесно осъжда днешният църковен човек. Но прелестта никога не стои на едно място. Тя преминава от гордост в по-голяма гордост. Днес вече всеки, който е прочел две преведени от гръцки книжки или няколко статийки в интернет, може да прави анализ на живота на светиите, и то в негативен план. А ако самият знае гръцки, направо „почвам да бегам, бате“… Само дето сами не си казваме, че сме бъдещи светии, но очакваме сред „интелигентните“ хора това да стане ясно.

А някога не беше така. Не съм стар, но помня и друго време. Помня, че хората можеха да изглеждат и по друг начин. Църковните хора също изглеждаха по друг начин. Родителите ни изглеждаха по друг начин. Затова утре, след Литургия, идете на гробища. Разходете се между парцелите. Вгледайте се в снимките. Помислете за тези хора – непознатите. А като стигнете до гробовете на близките си, коленичете до тях. Истинските думи от онзи свят се чуват, само като си на колене. Станете пак малки. Позволете си да ви полюлеят, да ви се смеят, да плачат за вас, да се смиряват пред капризите ви, да премълчават обидите ви, да ви изпратят с поглед. И като се изправите, задръжте спомена за тях с въпроса: А ние като тях ли сме? Това, което беше преди, мъртво ли е? Или все още има шанс посятото и напоено със сълзите им да покълне, дополивано от нашите собствени сълзи…

Разбира се, съществува и възможност човек да се поклони на гроба на обичните си. И като се изправи, да си каже: „Животът продължава. Да не изпадаме в излишни сантименталности.“ Какво можеш да му отговориш, като той, все едно, няма да те чуе. Преди да свърши, светът най-напред ще оглушее. И все пак. Харесва ми, че тази Задушница е наречена „Черешова“. Че хората отиват да покажат на мъртъвците си новите плодове, които животът е донесъл. И в този смисъл, щом казваш, че животът продължава, къде са плодовете ти? Къде са твоите „череши“? И внимавай какво си донесъл на близките си, защото някои изглеждат сочни, а всъщност са червиви…