Разговор на Степан Игнашев с финландския професор по богословие Ханну Пьоюхьонен, един от основателите на монашеската обител в град Лами, за неговите срещи с преподобния Паисий Светогорец.

– Ханну, казахте, че сте имал щастливата възможност да се срещнете и да разговаряте с преподобния Паисий Светогорец…

– Да, това наистина беше милост Божия.

– Какви бяха основните теми на вашите беседи?

– Много бяха, в това число и изключително лични. Но имаше и такива, които засягат и всички нас. Например, за трудностите, за изпитанията и способността на християнина да не се паникьосва, но да знае, че той не е сам, а с Бога. Отец Паисий, помня, каза веднъж: „Знаете какво правят, когато искат да изстрелят ракета в космоса, нали? Започват обратно броене: „Десет, девет, осем, седем… едно, нула!“ Когато достигнат до нула, ракетата излита. Вие сте стигнали до нулата – сега ще полетите нагоре.“ До нулата всички сме достигали, нали? Много пъти сме проверявали върху себе си това в течение на години: помощ от Бога идва тогава, когато ни се струва окончателно, че всичките ни сили са изчерпани. По някакъв чуден начин обаче помощ пристига и ти разбираш, че силите, които си изразходвал, са точно тези „стъпки“, които е трябвало да направиш, а задачата ти е била, както казва апостолът, „като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене.“ (Фил. 3:13).

– Как се запознахте с отец Паисий?

– Когато за пръв път пристигнах на Света Гора, в буквалния смисъл на думата, бях „измъчван от духовна жажда“ и разпитвах всички към кого мога да се обърна за съвет. И всички като един ми отговаряха: „Идете при стареца Паисий“. Това име тогава, през 1988 г., на Атон, се произнасяше много често. Разбира се, аз много исках да поговоря със стареца, но тук се прояви проклятието на „Вавилонската кула“: знаех гръцки език много лошо. Да, по онова време знаех древногръцки, четях на него, но за пълноценен разговор с отец Паисий езикът на Омир все пак не беше подходящ, както и английският, а още по-малко финландският. И се питах, за какво може да говорим с великия старец, ако не разбираме взаимно езиците си. И ми беше много неудобно с моя лош гръцки да задам на преподобния изключително важни за мен въпроси. Така или иначе, тогава за пръв път на Света Гора научих за преподобния Паисий. И вече през следващата година, когато бях успял да науча новогръцки както трябва, аз отново тръгнах за Атон. Нямах надежда за среща: Петдесетница – бях сигурен, че гостите при стареца ще са стотици. Стигнах до келията му и се оказа, че аз съм единственият му посетител. През този ден се провеждали избори за парламент и всички отишли да гласуват в районите си.

– Поне някаква полза от политиката…

– Да, Петдесетница помогна да го видя. Той беше потопен в молитва, държеше броеница, а аз му разказвах за своя живот и го молех за съвет. Нямаше никаква суета, неразбиране, прибързаност. Не – целият разговор протичаше мирно, спокойно. Въобще, това ме порази веднага: умиротворение и светло спокойствие по време на целия разговор с отец Паисий. Това са тези много кратки моменти в твоя живот, в които ти разбираш по-късно, какво всъщност е истинският живот. Ти живееш с тази светлина и спокойствие и споменът за тях ти помага да помниш за Христос, даже сред суетата и объркването. Бих нарекъл това чувство докосване до светлата вечност. И изпитал веднъж това чувство за докосване до Небесното Отечество, ти никога вече не искаш да го загубиш. А още повече, в присъствието на такива велики хора като преподобния Паисий намираш сам себе си.

– Обяснете го, моля…

– Когато разговаряхме с отец Паисий, а това беше няколко пъти, защото след това вече доста често ходех при него, винаги виждаш любовта, почитта към теб. Разбираш, че старецът наистина вижда в теб Божия образ и почита този образ, тази икона. И постоянния стремеж да ти помогне, да ти послужи – всичко това го имаше в него. Не говоря за битова помощ – да ти предложи кафе, да ти подаде стол или да ти помогне да си пренесеш тежката раница, макар и всичко това да го имаше – говоря за стремежа на истинския християнин да ти помогне по пътя към Бога в рамките на своите сили. А сили в стареца имаше! Силата на неговата любов към ближния ти помагаше да бъдеш самия себе си, да не играеш театър, да не се самозалъгваш. Ще ви кажа честно: рядко у някого съм виждал толкова любов към ближния, както у преподобния.

След нашия разговор, вече сбогувайки се, отец Паисий пристъпи към мен с огромен найлонов чувал за боклук: „Чадър нямам – вземете моля ви този чувал. Да се скриете от дъжда.“ – „Какъв чадър, геронда? Защо ми е този чувал? На небето няма нито един облак.“ – „Точно ти казвам, ще ти потрябва.“ Разделихме се. След 15 минути започна такъв дъжд, какъвто не бях виждал през целия си живот. Може би точно така е изглеждал Всемирният потоп. Впрочем, не съм сигурен. Направих дупка за лицето си в своето „наметало“, подарено ми от стареца, и час и половина така вървях до манастира, където трябваше да пренощувам. Там ме посрещнаха като извънземен: сух, доволен, радостен – и то след тази буря. Това смешно „наметало“ за мен беше своего рода образ на молитвеното и добро застъпничество на светите хора за нас, грешните: в живота може да има бури, урагани, даже страшни бедствия, но истинската молитва винаги ще те пази.

Ето така се запознах с преподобния Паисий. След това още много пъти се срещахме. Но се стараех да го щадя, защото при него наистина идваха хиляди хора и откъсването на стареца от неговото служение ми се струваше неудобно. Често ходех при него за благословението му и за молитви за мен, говорехме по минута-две само. Но няколко пъти, когато условията позволяваха, сме беседвали и по-дълго.

Веднъж духовник ми призна: „Аз не съм в състояние да ти помогна за тази работа. Прости ми. Ти трябва да отидеш при отец Паисий – мисля, че той може да ти помогне.“ А старецът тогава вече беше много болен. Но още като чу началото на моята история и моментално забрави за своята болест и насочи цялото си внимание към мен. Не просто учтиво и вежливо внимание, а в молитва – даже пред очите ми се подмлади. Беше видно, че вътре в него протича най-сериозната работа, даже бих казал – съработничество с Бога по моя въпрос. Това беше и величествено, и страшно. След като се помоли, отец Паисий вдигна очи и ми каза нещо много просто. Но тези прости думи бяха изречени от сърце, от опита му в борбата с греха и, трябва да кажа, че те като бомба взривиха купчината неприятности и изкушения, с които дойдох при стареца. Аз бягах след това от неговата келия към Иверския манастир и крещях с цяло гърло: „Слава Богу! Слава Богу!“ Тогава се надявах никой да не ме види, за да не ме помисли за луд.

– Преподобният винаги ли говореше „галейки по главата“ или…?

– Или. Той можеше да бъде и е бил строг. Не зъл, разбира се, но строг. И това също е било продиктувано от любов към човека. Когато строгостта е била, например, единствената възможност да се спаси човек от отчаяние. Веднъж с приятел се връщахме от Уранополис към Солун и той ми разказа следната история. Загубил в автомобилна катастрофа двама сина: първо загинал единият му син, са след година и другият. Мъката на него и съпругата му била неописуема. Жена му се разболяла тежко, а той самият получил сърдечен пристъп и двамата съпрузи били на ръба на отчаянието. С последни сили приятелят ми тръгнал към Света Гора за утеха при стареца Паисий. Изслушвайки мъката на бащата, виждайки неговото страшното състояние, старецът много строго се обърнал към него: „Ти скърбиш за синовете, които сега са с Христос. Но ти не страдаш от това – проблемът не е в тях, а в теб. Ти трябва – повтарям ти – ти трябва да намериш духовен отец и да живееш под неговото ръководство.“ Приятелят ми каза, че не е очаквал да чуе такива думи от винаги приветливия и ласкав старец. „Къде да го намеря този духовен старец, геронда?“ – „Иди в Иверския манастир и ще го срещнеш по пътя“. Той тръгнал и на пътечката срещнал отец Максим, своя бъдещ духовен отец, който помогнал на него и семейството му да се измъкне от пропастта на отчаянието.

Строгостта на отец Паисий беше продиктувана само от любов. Наистина, човекът се нуждаеше от подкрепа и я получи, но заедно с това осъзна, че Бог се грижи за него, за съпругата му и за техните починали синове.

– Сега, когато отец Паисий напусна този свят, чувствате ли, че вашите отношения са се запазили? Че продължавате да разговаряте с него?

– Не мога да нарека себе си достоен събеседник, но се надявам на молитвената подкрепа и на любовта на преподобния. И аз съм щастлив, че мога да преведа и да издам някои книги за стареца Паисий Атонски, неговите писма и беседи тук, във Финландия. Разбира се, постоянно се обръщам с молитва към него. Надявам се, че познанството с него ще помогне на мнозина от нас да се приближим към Бога.

– А как финландските читатели се отнесоха към преподобния Паисий? Не се ли оказа за тях някак странен, чужд?

– Слава Богу, точно обратното: финландците много обикнаха светията. И много от тях започнаха да идват в Православието. Но това е само началото, предстои ни още много да научим.

– Как смятате, защо преподобният им стана толкова любим?

– По няколко причини. Той е наш съвременник и прекрасно вижда условията, в които живее сегашното общество. Отец Паисий, обръщайки се към човека, не говореше сложно – всичките му думи бяха прости, достъпни, ярки, образни. Но най-важното – честни, проверени върху себе си. Това, между другото, може да се нарече истински хляб, за който толкова много копнее съвременният човек. Нали помните, че в предишния ни разговор стана дума за „пластмасовия духовен хляб“? Тук, както и в хубава детска книга, трябва да умеете на прост език да разказвате за необходимите неща. Старецът умееше да прави това. Освен това, той притежаваше много тънко и добро чувство за хумор – изключително важно, по мое мнение – добрата шега може да смекчи сърцето. Усмивката на светията помагаше да разберем, че задачата на Бога не е да те вкара в някаква кутия, да те обвърже с всякакви инструкции и предписания, а да ти даде свобода. Може ли човек, който се е освободил от злото, да не се усмихва?

И опитвайки се да организираме монашески живот тук, в Лами, виждаме нашата задача и в това да запознаем тези, които идват при нас, с житието на преподобния, с неговите подвизи. Неговият живот, убедени сме, е добър пример за живот в Бога в наше време. Да умееш и да се стремиш да посветиш себе си в служение на ближния – знаете ли, за нашето време с неговото религиозно поклонение, консуматорство и комфорт, е нещо революционно. Впрочем, както и цялото Християнство.

Старецът говореше: „Ако ти не служиш на ближния, никога няма да постигнеш радост, това ще бъде фалшиво. А когато му служиш, когато посветиш себе си на ближния, ще видиш радостта, която ти дава Бог.“ Ежечасно се убеждаваме в правдивостта на думите му. Огледайте се: колко много нещастни егоисти крещят за щастие! Хората страдат, тъпчат се с всякакви хапчета, минават „курсове за щастие“, занимават се с какво ли не, за да го достигнат, но винаги резултатът е изпълнени с болка очи и опустошени души. И ние отново трябва да се връщаме към началото на духовния живот: пътят към щастието е много прост – трябва само да започнете да обичате другия.

– Смятате ли, че поклонничеството на Света Гора носи голяма полза на извършващите го?

– Не само полза, но и поставя нови задачи. В частност, основната задача за нас, за нашето братство – това е да възстановим почитта към Божията Майка във Финландия.

– Да възстановим? Нима е загубена?

– Почти напълно. В протестантството, още повече в съвременното, Света Богородица в най-добрия случай я „уважават“, но за почитание и дума не може да става. Атеистичното общество е чуждо на Църквата. Отказът от застъпничеството на Пресвета Богородица, мисля, довежда до разрушаване на семейството. Човекът сега не просто е самотен, той е изолиран от Небето. Можем да се наречем духовни сираци. Ето защо и нашата общност тук сме я нарекли в чест на Божията Майка – Пресветата. Към кого винаги са се обръщали хората при проблем? Точно така, към Божията Майка. Затова и ние, самотните и изолираните от Небето, искаме да покажем, че имаме възможност да пробием тази стена – трябва само да помним, че имаме Усърдна Застъпница, която е простряла над всички нас Своя Покров.

 

Превод от руски: Милена Дойчева
Източник: https://pravoslavie.ru