Като оставиш зад гърба си шума на курортното градче и продължиш до края на главната улица, ще стигнеш до едни стълби. По-точно, пред тях има телескоп. Срещу лев или два може да погледаш отблизо морето. Така няма да ти се налага да слизаш по стръмните стъпала. Макар че… По-често съм виждал хора да падат, докато се качват нагоре, а не когато се опитват да вървят надолу…

Обичам да водя хора, които не са идвали на това място. И ако им хареса, се радвам. Има нещо поетично в него. И нещо мъжкарско в едновремешния смисъл на тази дума. Долу има скали. Бели като сапун. По-хубави са от плажа. На пясъка се въргалят всякакви хора. С камъните не е така. По стъпалата до тях слизат предимно влюбени. Сядат някъде близо до водата, прегръщат се, радват се един на друг и гледат в далечината… Всъщност, измислям си. И тук идват такива, които си нямат и представа от любов. Оставят следи от боклуци и екскременти. Но какво да се прави. Скалите са само шанс. Не могат да те променят насила. Най-много да ти намокрят краката.

Някои идват тук само да се снимат. Правят смешни пози, които са виждали в онези смешни списания, които хората вземат толкова насериозно. Жените събират косите си на кок, гледат през рамо, цупят устни и чакат някоя по-силна вълна да ги залее с пръски, за да стане по-хубав кадър. Мислят, че така са красиви… Мъжете пък си гълтат коремите и мислено молят фотографите да действат по-бързо. После всички заедно се смеят, сякаш са надлъгали живота. И бързат да се качат горе, там, където има студени питиета, а безсмислените разговори се водят на висок глас. 

Други обаче продължават да вървят по камъните. Пътят по тях не е малък. Има-няма 200-300 метра. От едната страна е морето, а от другата – високи варовикови скали, няколко човешки ръста. А по средата само ти и причудливи неравности, гарнирани с малки и големи локви. Накрая стигаш нещо като пропаст. Камъните свършват и надолу е морето. И то в дълбоката си част. Оттук се вижда един плаж, но много отдалеко и хората там изглеждат малки, а лицата им не се различават. Точно преди края обаче има един Кръст. За него исках да ви разкажа. 

Голям бял дървен Кръст. Хванат с метални скоби на места. Нищо впечатляващо като изработка. Единственото му достойнство е, че е това, което е – “хранител на целия свят, красота на Църквата, укрепление за вярващите, слава на ангелите и язва за демоните”. И още: тук насред хилядите почиващи, той е скрит спомен за Христос. И за смисъла на човешкия живот. За това как трябва да се изживее. 

Идвал съм тук много пъти. При всякакво време. При слънце и при дъжд. Когато духа силен вятър, изглежда особено величествен. Гледал съм как вълните яростно го нападат, но той устоява. Непоколебимо. В тези случаи се чувствах на сигурно място около него. Веднъж издебнах една приятелка да коленичи, за да се помоли пред него и я снимах без да разбере. Дори ми се стори, че плачеше. Една от най-хубавите снимки, които съм правил…

Цяла зима чаках да дойда пак тук. Бързах да напълня очите и ума си с гледката, да усетя твърдостта под краката си и да се поклоня. Но на същото място вече ме очакваше нов Кръст. Някой (вероятно големец) беше преценил, че старият вече е станал негоден. И беше поставил нов, съвременен. Такъв, който свети нощно време и се вижда отдалеч. Светът иска да промени всичко около себе си. Да го направи да свети с неонова светлина, като хубава американска реклама от 80-те. Светът и не предполага как може да сияе дървото. 

Поклоних се. Наоколо нямаш никой. Благодарих на Бога и изпях: “Спаси, Господи, люди Твоя…” и “Кресту Твоему…” Изведнъж се сетих: ама, чакай, къде е старият Кръст?! Не търсих дълго, само се обърнах и го видях захвърлен съвсем наблизо. Изоставен като излязлото от мода покаяние…  В главата ми нахлу спомен как четем Евангелието на Велики четвъртък вечерта: “…И накараха някого си Симона Киринеец, баща на Александра и Руфа, както минаваше на връщане от полето, да носи кръста Му.” (Марк 15:21)

Няма друго… Постоях още малко и си тръгнах. Дори не понечих да го вдигна. За малодушните той е непосилно тежък. Но ако някой иска, мога да му покажа къде е. Нека го  вземе. Нека го вземем заедно…