Като написах първия текст ”Демоде”, нямах представа, че ще има продължение. Но понякога самият живот ти разказва поучителни истории, които няма как да не запишеш… Би било грехота…

Решихме с жена ми да отидем до центъра в новата част на курортното градче, където почиваме. Разходката сред хора, които не бързат за никъде, ми действа отморяващо. Беше прохладна лятна вечер. Повървяхме безцелно. После снимахме някаква шарена котка, която изглеждаше невероятно отегчена. Едно дете на около 12 години свиреше на китара и пееше: Sweet child o mine на Guns. Справяше се доста добре. Минувачите му се радваха. Изслушахме песента до около средата и продължихме… 

Казах на попадията:

– Тази година не съм ял варена царевица, да потърсим…

Обичам царевица с много сол. Толкова ми харесва, че понякога, след като свършат зърната, осмуквам и кочана. Скоро намерихме сергия. Имаше всякаква – ронена, печена, на пара, с майонеза, с масло, с незнамсикакво… Взех си обикновена. С първата хапка обаче дойде разочарованието. Въпреки солта, имаше сладък вкус. В главата ми се появи образът на покойния Георги Русев, който в един хубав стар филм казваше: “Аз, например, може и да не съм прав, но кюфтетата без лук, не ги одобрявам.” Да, и аз може да не съм прав, но сладката царевица не я одобрявам. Не знам кой я е измислил, по-точно генномодифицирал, но съм му сърдит. Развалил е едно от големите удоволствия на моето детство. Сладка царевица…, само помислете… 

Отидохме да снимаме изгасващия ден. Знаем едно много подходящо място за това. Минава се по малка пътечка през храстите и се излиза на височна, от която се вижда морето. Хубаво нещо са залезите. Е, може би не всички. Залезът на света, например, изглежда доста грозновато. Ние сме научени да не мислим за такива неща, нали?! Да ги игнорираме… В този случай обаче не ми се получи. Цялата ми скрита пътечка беше обсипана с хартии и салфетки. Няма да уточнявам защо. Жена ми ме викаше да видя как красиво падал някакъв слънчев лъч, а аз внимавах къде стъпвам и внимателно се оттеглях от омаскареното място за красиви гледки. 

На излизане от храстите го видях до един контейнер за смет. Корабът. Преди беше изложен в центъра и представляваше най-голямата атракция на града. Част от семейната ни традиция беше да отиваме да го погледаме. Него и снимките от доброто старо време. Имаше фотоси дори на екипажа. Казвал се е “Горянин” и е бил най-големият с дървен корпус, построен в България. Тримачтова шхуна с 6 витла. В началото пренасял въглища. Някой е получавал топлинка благодарение на него. После станал собственост на държавата и се превърнал в учебен кораб. В нови времена го превърнали в ресторант. Хората яли, пили и се вселили на него няколко години. Накрая дошла буря и го потопила. Така си стоял забравен и захвърлен, докато някой не се сетил да извади остатъците му и да направи постоянна експозиция в нашето курортно градче, където и бил произведен. Като памет за миналото. 

Явно сега пък на някого му беше писнало от “ретро сантименталности”. И изхвърлил “старото дървено корито” до боклука. Както се прави с неща, които не ти трябват. Не в кофата, а до нея. Може пък някой клошар да иска да си го вземе. На предишното му мястото не видяхме нищо. Ако не се брои почти по швейцарски добре поддържаната ливада. А точно зад нея има огромен клуб, където понякога пеят известни поп фолк звезди. Но малко по-надолу има друг кораб. Нова атракция за почиващите. Проста конструкция, почти щрих от метални тръби. По тях тече вода и оформя бордове и платна. И пръска туристите, които си правят селфита до него. Те обаче не се сърдят, дори крещят от удоволствие, щото е яко. Така казват… Не мога да реша кога новият кораб изглежда странно – в благолепния си вид или когато спрат водата с цел икономия… 

Ще оставя за миг символите и ще ви го кажа директно. Оттук до мисълта за Кораба на Църквата е само една сълза разстояние. Мъдреците на този свят презират топлината й, защото не я разбират. Не се нуждаят от нея. И няма да им писне да я осветскостяват, докато накрая не я превърнат в гротескно подобие на плаващ през суетата ресторант. В който всички са обединени от забавлението. Без да разбират, че това ще предизвика буря!  

Много вълни са заливали Правослвието, но, струва ми се, то никога досега не е изглеждало така старомодно. Паметта и Преданието на отците са толкова отдалечени от днешния човек, че той е решил да го захвърли и да си постои нова църква, нов кораб на спасението. Модерен! Як! Хубав декор, пред който, дори и без телефон, ще може да съзерцава себе си, докато “новата благодат” го пръска и го кара да примижава в чувствена нега! А “старата” Църква остава някъде там, където може да бъде притежание на “най-ниското” съсловие. На най-презряните… 

Това видях, докато денят угасваше…

Решихме да се връщаме към стария квартал, където е къщата, в която сме отседнали временно. Минахме пред едно скъпо заведение. Покрай вечерящите сновеше възрастен човек и свиреше на цигулка онази песен, която Чарли Чаплин пееше в “Модерни времена”. Мисля че се казва Non-sense song. 

Пътят ни минаваше покрай вълнолома. Съвсем неочаквано на една скала видях нарисуван и самия Чарли. (Ако не вярвате, имам снимки за всичко). Промълвих: Ех, човече… И ми се прииска да го погаля. 

Малко по-нататък седнахме на малка пейка, за да погледаме морето, докато все още се различава в мрака. Подпряхме босите си крака на голям вълноломен камък. Беше още топъл от слънцето. Някъде в далечината видяхме светлините на прибиращ се от плаване малък рибарски кораб. Мълчешком го проследихме с поглед, докато се приближаваше към сушата. Помислих си: Не бой се, малко корабче, защото твоят Отец благоволи да ти даде пристанище!