Имах един колега, за когото ми е приятно да си спомням. Няма да е грешка, ако го нарека приятел, макар че беше много по-голям и не сме били кой знае колко близки. Бях прохождащ репортер в телевизия, а той стар оператор, прекарал целия си живот в БНТ. При нас доработваше след пенсия. Падаше си малко чешит и повечето репортери не се разбираха с него. Аз обаче имам афинитет към такива хора и винаги, когато можех, избирах да ходя на снимки с него. Имахме си приказка. Външно изглеждаше резервиран и вятърничав, но всъщност изобщо не беше такъв. Говорехме си за Бога и той ме слушаше внимателно. Всяка дума влизаше в сърцето му. Сваляше си очилата и бършеше сълзите, които течаха като водопад от очите му. После се смееше, намигваше ми и казваше: „Пак ме разрева, сине…“ Чух, че се е преселил от този свят. Вярвам, че ще намери у Бога и милост, и още много възторжени поводи за умиление.
Веднъж бяхме с него на някакво събитие (забравил съм какво точно), след което имаше изискан коктейл за гости и журналисти. За пръв път попадах на такова място. Само си представете как шепа хора, които имат себе си за много специални, се нахвърлят върху шведски маси с бели покривки, правят гримаси на заинтересованост, любезничат и се подмазват един на друг, докато преизобилно пълнят с връх огромни чинии с храна, която не могат да изядат, и намират в това щастие. Чувстват се реализирани и значими, че са попаднали на въпросното място. Спомням си, че си бях взел отвън кафе в пластмасова чашка, запалих цигара от смачкания си пакет „Кентон“ и изумено попивах гледката. После съм бил служебно още много пъти на такива места, но винаги ми е било смешно. Първият път обаче бях просто сащисан. Ако трябва по някакъв начин да визуализирам падението на човека, бих снимал точно това събитие – преяли от власт, пари и притворство хора, мечтаещи да се изкачат още по-нагоре по социалната стълбица…
Моят колега беше бохем. Разбираше много от такива неща, но отдавна претръпнал и успял да оцелее, въпреки тях. Разбираше от изкуство, от политика, от всичко, което минава пред обектива на камерата му. И на всичко гледаше с умерен цинизъм. Беше осъзнал, че в тия неща няма особен смисъл и може би затова се умиляваше, когато му говорех за Бога. Плачеше, защото усещаше, че има нещо повече от това, в което е живял, но не знаеше как да стигне до него. Тогава и аз не знаех как да му го дам. Тепърва прохождащ журналист… Можех да го накарам само да плаче…
Минаха години. Много хора се появяваха пред камерите и изчезваха по-късно в медийното небитие. Включително и аз. Облякох расо. И като съвсем млад свещеник попаднах на едно следпразнично събитие. Истинско дежавю от онзи случай, за който ви разказах. Само покривките бяха малко по-тъмни. Едно момиченце свиреше на цигулка, а някакъв едър чичко пееше „Санта Лучия…“ Не мога да ви опиша изненадата си. Казах си: Ама, чакай, аз това не го ли изтръсках от краката си? Нали точно от това бягам? Какво прави то в Църквата? Гледах лицата на хората – всички си бяха спокойни, все едно няма никакъв проблем. За мен обаче проблем имаше. Извиних се и избягах. Тук е моментът да ме наречете зилот. Да ме обвините, че се правя на интересен. Ваша си работа.
Мразех света, далеч преди да се въцърковя. Слушах музика, която отрича светската суета с нейните коктейли. Ходех с дрехи, неподходящи за събирания на висшето общество. Пишех странни стихове и чаках да намеря нещо в живота, което не е опаковано с лъскави мазни станиолчета безсмислие. Не мечтаех да стана богат. Не исках да ми викат, че съм умен. Не съм се надявал да стана известен. Опитвах се да си остана човек. И намерих спасение в Църквата. Смятам, че човек остава такъв именно в нея. Но не задължително. Само, ако иска…
Защо ви разказвам всичко това ли? За да ви убедя, че Църквата стои извън този свят. Трябва да бъде друга. Не може разликата между нас и света да бъде в цвета на покривката. Същите шведски маси. Същите ордьоври и питиета. Същите амбиции за власт и кариера. Същите угоднически приказки пред висшестоящите в йерархията. Същото желание тези приказки да бъдат изслушани, защото в крайна сметка в това се състои властта, нали? Само на едното място има фракове, а на другото – църковни дрехи. Не непременно раса. Църковните хора не са само в расо. Дрехи на измамно благочестие…
Това не е сиромахомилска проповед. В нея не се говори, че бедните са добри, а богатите, които ходят на коктейли, са лоши. Не! Имам предвид бедността духом, която би трябвало да презира мъдростта на тоя век с всичките й атрибути, с цялата й възпитана вулгарност. „Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия, Бог благоволи да спаси вярващите чрез безумството на проповедта.“ (I Кор. 1:21) Ако владеех безумството на проповедта, щях да науча моя приятел, оператора, как да прекара последните си дни в покаяние. Той плачеше, разбираше, че онова, което повечето хора преследват – кариерата, известността, богатството, името, дрехите, е една пълна глупост. Но не знаеше как да намери истинския смисъл. Такива са повечето хора. Особено младите. Те много добре знаят какво е добро и зло. Прекрасно разбират, но не идват при нас. И защо им е да го правят? Цветът на покривката за никого не е от решаващо значение…
Ще кажете: „Не си прав! Ние служим Литургия. Предлагаме Тялото и Кръвта Христови.“ Да, и затова ни има! Но как ни променя причастието със Самия Христос? Какъв трябва да е резултатът? Какъв е отговорът ни на Божествената любов, която срещаме в Чашата? Да помъдреем като хората в света ли? Ако ние докрай разбирахме какво ни се случва в светата Литургия, бихме били различни. Ще кажа нещо ужасно. Нещо, което не се говори. Ние понякога възприемаме Тялото и Кръвта на Господа като изискано ястие, което в света нямат. „Елате да видите какво ще ви сервираме при нас!“ Не като нещо, което ни задължава да се освещаваме, да се каем и смиряваме, а като перфектния купон. Вярно, в началото е малко скучно и ти се налага да дремеш по време на молитвите. Един мъдрец от тоя свят пишеше цели разкази за това как ходи да пуши навън по време на службата. Предполагам, че му е било тъпо да виси два часа вътре. Но интелектуалците се възхищават на такива писания и ги наричат съвременна християнска култура. По-богословски подготвените пък знаят как да преборят скуката, като идват направо за „пристъпете“. Често пропускат да чуят дори „със страх Божи, вяра и любов“. Защото каква ще е тази забавна вяра, в която има страх? А вяра и любов си имат по подразбиране… Накрая е проповедта. Най-често се казват думи за радост, за да не изпадне някой от верните в депресия като започнат да му говорят за покаяние. А може просто: „Молитсвам от Всеподателя Бога, тъй щото по Своето любоблагоутробие, да ви дарува сугуба благодат и да ви направи достойни труженици на Христовия виноград…“ „Великолепна проповед. Слушал съм я много пъти, но винаги сърцето ми подскача от възторг, като я чуя“ – посбутват се някои… После идва така наречената литургия след Литургията. Тоест, отиваме на кафе, подхапнали с подавките след службата… Пресилвам ли? Да, пресилвам! И все пак…
Апостол Павел говори на възгорделите се и осветскостени коринтяни: „Защото мисля, че нас, апостолите, Бог постави най-последни, като осъдени на смърт; понеже ние станахме зрелище на света – на Ангели и човеци. Ние сме безумни заради Христа, а вие сте мъдри в Христа; ние сме немощни, а вие силни; вие сте славни, а ние безчестни… Станахме като измет на света, измет за всички досега.“ (I Кор. 4:9-10,13) Апостолите уловиха вселената в своите мрежи, защото повярваха и после проповядваха Този, който за иудеи е съблазън, а за елини безумство – Разпнатият Христа (I Кор. 1:23). На нас ни липсва победата над светската мъдрост и затова никой не ни взема насериозно. Ние се страхуваме да полудеем и никой не ни припознава като част от Преданието, защото и апостолите, и всички други Христови ученици са луди от гледна точка на този свят. Нима не е луд някой, който сам е избрал да бъде измет? Да бъде гонен като диво животно? И то не за своя, а за чужда полза… Днешният апостол Павел би направил научна кариера, би защитил доцентура с някое от посланията си. Днешният апостол Петър би се провъзгласил за наместник на Учителя си на земята и за началник на всички в Църквата. Днешните апостоли не изглеждат така, както предишните. А как изглеждаха предишните ли? „Дори и до тоя час и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи, и ни бият по лице, и се скитаме, и се трудим, работейки с ръцете си. Злословени – благославяме; гонени – търпим; хулени – молим се.“ (I Кор. 4:11-13)
Има едно класическо клише, което се повтаря в този случай – Църквата не е от този свят, но присъства в него и трябва да проповядва в него. Да, така е! Това значи ли, че ние трябва да бъдем същите като хората в света? Ако те се стремят към мъдрост, богатство, име, титла и пост и ние да бъдем такива, за да сме в унисон с тях ли? За да ги разбираме по-добре и да им проповядваме по-успешно? Нищо такова не ни казва Господ. Напротив! Той говори: „Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил. Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но аз ви избрах от света, затова светът ви мрази.“ (Иоан 15:18-19) Но, ако не сме готови да ни намрази светът, тогава чии сме? Слуги на двама господари, куцащи на две колена.
Нас никой не ни гони. Никой не ни бие с пръчки. Не сме гладни. Хората, които ни се подиграват заради Христа, са микроскопично малък процент. Какво тогава се иска от нас? Малки усилия, в които да покажем, че мечтите ни и надеждите ни не са свързани с коктейла… Коктейлът като метафора на любовта и стремежите… А също и на служението ни в Христа.
Има ли начин да обезумеем отново? Има ли начин да повярваме в Този, Който победи света? Имам предвид не наужким, а сериозно. Да положим Христос в центъра, а не в периферията на сърцето си. И да се отречем от себе си. И от просперитета си в този свят. Винаги има такъв начин. И от това зависи обръщането на много хора около нас, които инстинктивно търсят утеха. Но едва ли ще го направим… Животът има своя ход. И когато се говори за последните времена на отстъпление, става дума именно за това – че християните ще се превърнат в разумни в най-светския смисъл на тази дума. Точно като приятелите на Питър Пан, които пораснали и спрели да могат да летят, а само скачали от автобусите. После спрели да правят и това, защото се удряли в тротоарите. И накрая станали улегнали възрастни хора. И все пак, не е късно да опитаме. Поне да опитаме да си спомним, че ние сме създадени да летим, а не да ходим на коктейли. Вярвате ли в това или то ви се струва лудост?