Лятото си тръгва като пенсиониран сервитьор. Бута вяло колелото си по пясъка и хвърля тъжен поглед към морето…

Върни се, имаме още да поръчваме. Парите не са проблем. Не сме дояли страсти. Не сме допили гордости. Не сме готови да пораснем.

Съжалява. Това вече не е негова работа. Идва смяната на чистачката. Тя разхвърля в жълто. Постила празничен килим.

Не ви се тръгва, но не може да останете. По-късно ще оправите сметката. Тя винаги се плаща неочаквано. Когато бъде назначена следващата пролет.

Не всяка пролет и не всяко лято са прислужници. Досега те се кланяха на нас, а утре ще ни рецитират стихове. Които ще ни радват. Които ще ни плашат. Със своите окончателни присъди.

А не можеше ли още да се забавляваме? Да крещим от масите: „Ти знаеш ли кои сме?“ Сред капките на есенния дъжд въпроси като тези са плашещи. Защото отговорите ни са двусмислени.

По-крайно от жълтото е само бялото. Защото финализира мъдрости. И е пълно с безумия. Като това да очакваш вечно бъдеще… Като прошка, на която не си се надявал… Като абонаментна награда, която няма да получиш…

И сега какво да се прави? Има още малко време за разходка по плажа. Но вече не като потребители. Не като пияни величия. Не като добре облечени блудници, които за нищо на света не са съгласни да се съблекат.

А като треперещи от пороя неосъществени птици. Които не са отлетели на юг. И сега разчитат само на милост. За да дочакат новото затопляне. До безкрайност младото лято.

Хубаво е да вали. Предайте поздрави на облаците. Изпратете писмо по вятъра, докато пощата му е още отворена. Работи точно до дванадесет.