Когато става дума за правилно преподаване на Божието слово, проповедникът често се вижда притиснат от една дилема. От една страна (ако подходи честно) в сърцето му кристализира усещането за собствената немощ, а от друга е задължението на всеки християнин да бъде благовестник. Накрая в съзнанието изплуват думите на св. Григорий Богослов: „Ако имаш да кажеш нещо повече от мълчанието, кажи го.” Тези думи са много актуални за времето на поста, за времето, в което се готвим да покажем поклонението си пред Честния и Животворящ Кръст, на Който нашият Господ се разпъна за спасението на света.
Обаче, впервайки макар и бегъл поглед около себе си, ние виждаме, че съвременният свят изобщо не иска да знае Кой се е разпънал заради него. Той дори все по-малко се интересува от каквито и да било нравствени ценности. За него все по-малко съществува опозиция като добро и зло. Вместо това има критерии за забавно и скучно. Или още по-просто – скъпо или евтино. Вижте младите хора, амбициите, паденията, музиката, невъздържаното желание за секс; вижте по-възрастните и тяхното упорство в изповядването на някакво битово християнство, което понякога просто трябва да бъде наречено вангизъм; вижте средното поколение – нямам представа какво да кажа за него, понеже то в огромен процент отсъства от Църквата. Това е картина, която трябва да гледаме с широко отворени очи, защото е реалното изображение на огромна част от душите, за които Христос се е разпънал. Душите, потънали в непонятна и за самите тях самота и въпреки всичко неискащи да чуят нито нашите думи, а още по-малко нашето мълчание.
И все пак думите на Господа не спират да ни призовават: „Идете, научете всички народи… като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал” (Мат. 28:19-20). И това задължение изобщо не се отнася само за клира на Църквата, но и за всички, които са приели да се кръстят в Христовата смърт (Рим. 6:3), защото по думите на ап. Петър – всички ние сме „род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина” (І Петр. 2:9).
И разбира се, ние проповядваме… Горещо, вдъхновено, четем, разказваме – и въпреки всичко малко неща се променят. Предизвикваме повече снизхождение, отколкото реален духовен резултат. Защо? Можем да намерим много очевидни отговори на това. Например като кажем, че този свят лежи в зло, че са настъпили последните времена и човеците, според израза на ап. Павел, са станали: „самолюбци, сребролюбци, самохвалци, горделиви, хулници, към родители непокорни, неблагодарни, нечестиви, недружелюбни, непримирими, клеветници, невъздържани, неукротими, недобролюбци, предатели, безочливи, надути, повече сластолюбци, нежели боголюбци, които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли. И от такива се отвръщай! Към тях принадлежат ония, които се примъкват в къщите и прелъстяват женуря, претоварени с грехове и обзети от различни похоти” (ІІ Тим. 3:2-6); че Христос говори за „малко стадо” (Лука 12:32) и т.н. И все пак… Струва си да се помисли, че вероятно никога не е имало подходящо и благодатно време за проповед, именно защото светът лежи в зло и времената винаги са били последни. Нима времето е било благоприятно за св. Йоан Златоуст и св. Григорий Богослов? И през IV век е имало мъки… Добре е, че апостолите и светите отци никога не са разсъждавали по нашия „праведен” начин, никога не са гледали отгоре-надолу към хората, не са „обезсилвали” предварително духа на проповедта, иначе ние никога нямаше да бъдем християни.
Ние нямаме възможност да контролираме обекта на проповедта – хората са такива каквито са. Но имаме изцяло власт да променим себе си, да помислим дали изброените от ап. Павел грехове не важат и за самите нас. Има една история за св. Макарий и разговора му с черепа на един езически жрец. Жрецът свидетелствал, че се намира в ада и накрая казал: „Ние, незнаещите Бога, макар и немного, все още усещаме Божието милосърдие. Но тези, които са познали Божието име, но са се отрекли от Него и не са опазили заповедите Му, се мъчат под нас от много по-тежки и люти мъки.” Времето на поста е подходящо да си зададем въпроса дали ние не сме „самолюбци, сребролюбци, самохвалци” и т.н.
У отец Лазар Абашидзе има една особена мисъл. От една страна е казано: „И ще бъде проповядвано това Евангелие на царството по цяла вселена, за свидетелство на всички народи; и тогава ще дойде краят” (Мат. 24:14), а от друга, че „у мнозина ще изстине любовта” (Мат. 24:12) и ще се повдигне жестока война срещу Църквата (Мат. 24:9-10). Не е ли странно, как така хората ще слушат благовестието и въпреки това ще станат по-нечестиви от всякога? Не означава ли това, че и проповедниците не ще се отличават с истинска ревност по вярата, ще проповядват не в духа на смирението и покаянието, но подобно на фарисеите и книжниците ще произнасят красиви речи, зад които няма никакво духовно покритие?
Времето на приближаващия се пред погледа ни Животворящ Кръст е най-добрият момент, в който трябва да си зададем въпроса: правилно ли проповядваме Евангелието? Защото всяко наше действие, всеки жест, всяка дума е проповед за невярващия. Това всъщност е въпрос за цялостния ни живот на християни.
В словото Божие няма недостатък. Св. Ефрем Сирин говори: „Благодатта ти, Господи, върви след немъдрите и вика: не оглупявайте в греховете си.” Така че, причината хората да не искат да чуят проповедта ни е в нас самите. Харесват думите, но не искат да бъдат като нас. Ние не им харесваме, защото намират между думите и делата ни огромна пропаст. Или това нашето вече са си го виждали в света. Усетели са, че срещата с Господа не ни е повлияла, не ни е променила, че за нас тя е нещо второстепено (или просто са влезли в някой „православен“ форум и „благочетието“ там им е дошло в повече). Сърцето на потъналия в грехове и неопитен духовно човек не може да понесе нашата прикрита осветскостеност, дребнава политизираност и религиозна егоцентричност. Чрез отхвърлянето на нашия двойнствен живот, търсещият всъщност опитва да отхвърли собствените си грехове или обратно – подиграва ни се самодоволно, защото е напълно удовлетворен от греха. Резултатът и в двата случая е един и същ.
Страшното на последните времена не е, че хората извън Църквата ще бъдат нечестиви. Това е ясно и винаги е било така, защото извън Църквата по презумпция има само мрак. Страшното е, че ние, хората в Църквата, потъваме в грехове и демонстративно не се каем за тях. Грехът днес може да бъде срещнат буквално на всяка крачка – в офиса, по улицата, в магазина, по медиите и т.н. Но когато бъде демонстриран на свято място, то и неверните разбират какво е „мерзостта на запустението” да попадне там, където изобщо не и е мястото (Мат. 24:15).
Известно е пророчеството на св. Игнатий Брянчанинов, че в последните времена няма да има старци. Това говори именно за нашето отстъпление. Веднъж попитали св. Серафим Саровски защо в днешно време няма такива велики светци, каквито е имало някога. На това той отговорил, че Бог е един и същ вчера, днес и вовеки и че Той дава еднаква възможност на всички да станат светии, но на нас просто ни липсва решимост да станем такива. Ние много обичаме да казваме, че в днешно време изкушенията са толкова големи, че е невъзможно човек да живее така, както са живели християните в древността. И в някаква степен сигурно е така. Но от друга страна това е и идеалното оправдание за липсата на всякакво желание поне да опитаме. Тук не става дума за някакви крайни подвизи, а за живот според заповедите на Христа, които са неизменни. Истината е, че ние много обичаме света и всичко, което той ни предлага. До такава степен сме се сраснали с него, че приемаме законите му като даденост, като нещо, което по никакъв начин не противоречи на християнския живот, а върви някак успоредно с него. Някакво паралелно служение на двама господари, нещо като работа на две места, защото е криза.
И ако, например, срещнем момиче/момче, което на около 25-годишна възраст е запазило целомъдрието си, у нас ще се загнезди чувството за познанство с изкривена стара мома/ерген. Но иначе всички вярваме в това, че целомъдрието е нещо добро – стига, казваме, да се прилага в разумни граници. Ако срещнем човек, който не обича да ходи на театър или кино, защото това, което съвременното изкуство предлага, осквернява вярата му, то със сигурност ще го наречем фанатик. Иначе знаем, че да си ревностен в благочестието е нещо добро, но – казваме – ти не можеш да зачеркнеш изкуството, трябва да има някакви граници. Примери за подобно мирно гранично съществуване между Христа и света (греха), могат да се дадат безброй. Те определят съвременния поглед към Християнството като към нещо добро в определени граници.
Ние обичаме да си измисляме такива граници, чисто и просто защото Църквата (Православието) не пасва на начина ни на живот. То изглежда прекалено далечно от този свят, прекалено противоположно на целия съвременен стил на живот, изискващо прекалено много неща, каращо те да се откажеш от прекалено много удоволствия. И затова някак тихо и подмолно се опитваме да осъвременим вярата си. Да не е прекалена. Да я направим пригодна към страстите, които обичаме и от които не искаме да се откажем. Намираме дори „академични“ основания за това… Много приличаме на онези монаси, които дълго убеждавали св. Бенедикт Нурсийски да им стане игумен, но после правилата му им натежали и решили да го отровят.
Ние изведнъж „разбрахме” неща, които на светите отци не само не биха им хрумнали, но дори на борбата срещу които те са посвещавали целия си живот, всички свои усилия. Ние „прозряхме”, че догматите „подлежат на относително тълкуване”, че стените на разделението между Църквата и външната тъмнина „не стигат до небесата”, че Християнството диша с „два бели дроба”, че границите на Църквата са абстрактни и всъщност „никой не знае къде точно се простират“, че каноните са „човешки изобретения”, а не претворяване в живота на догматите, че „еретиците също са християни, с които трябва да се търси единство“, че е нормално всеки, който е прочел една светоотческа книга, да хули със зверска ожесточеност целия клир, защото го смята за „неграмотен“, щом не мисли като него. И всичко това се случва по една единствена причина – липса на истинско покаяние, на желание да пригодим Църквата към себе си, а не себе си към Църквата. Веднъж едно момче ми каза: „Първо ме викахте в Църквата, защото в нея ще намеря Истината. Но когато дойдох, чувам че не била важна истината, а да си добър в общия смисъл на думата. Аз и преди си бях добър… Изобщо наясно ли сте защо ме викате?“ Сякаш с нож ме прободе…
Ние вярваме и проповядваме духовност, която оправдава и разнообразява нашия житейски комфорт, придава му аромат на възвишеност и тайнственост. И най-важно – засенчва малко страшния силует на неизбежно приближаващата се смърт. Духовните ни търсения (според формулировката на о. Лазар Абашидзе) най-често са не на Царството Небесно, а на някакво царство под небето, което да се стеле като гъста розова мъгла по повърхността на обичания от нас свят и да дава още по-възвишени от светските удоволствия, Да дава тайнствен интелектуален привкус на живота ни, само че без скърби и без препятствия, без напрягане на силите. На нас ни трябва Християнство, което не „изобличава, запретява и увещава”, а угажда на греховете ни, не „проповядва словото” на истината (ІІ Тим. 4:4:1-4), а някакво друго двусмислено слово, което урежда честолюбивата ни и относителна представа за любов и истина.
Но човек може да си измисли Христос, но не може да следва истинския Христос, ако не поведе война със света и със собствените си грехове! Това има предвид и св. Йоан Лествичник, като казва, че първата крачка по стълбата към небето е да се отречеш от този свят. Това е и първата крачка, която трябва да направим и ние, съвременните християнин. Тя е възможна във всички времена, възможна е и днес. Оттук започва и истината за нашата проповед.
Ние трябва просто да извървим пътя с Христос (Който Сам е Път и Истина и Живот – Иоан 14:6) така, както са го извървели апостолите, за да стигнем с Него до Кръста. Както казва ап. Тома: „да идем и ние да умрем с Него” (Иоан 11:16), за да възкръснем с Него. Според думите на ап. Павел: „както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот” (Рим 6:4), а после и да започнем да проповядваме този обновен живот, да „заразяваме” и другите с него. Има само един начин за проповядване и Христос ясно го посочва на апостолите си: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” (Мат. 5:16). Същото казва и ап. Петър: „Моля ви да отбягвате от плътските похоти, що воюват против душата, имайки помежду си добри обноски сред езичниците, та те, кога ви корят като злосторници, щом видят добрите ви дела, да прославят Бога” (І Петр. 2:11-12). Именно като гледаме какво прави ап. Петър ще видим и откъде започва нашият път с Христа. Ще видим най-напред как се става ученик на Спасителя.
„Веднъж, когато народът се притискаше към Него, за да слуша словото Божие, а Той стоеше при Генисаретското езеро, видя два кораба, които стояха край езерото; а рибарите, излезли от тях, плавеха мрежите. Като влезе в един от корабите, който беше на Симона, помоли го да отплува малко от брега и, като седна, от кораба поучаваше народа. А когато престана да говори, рече Симону: отплувай към дълбокото, и хвърлете мрежите си за ловитба. Симон Му отговори и рече: Наставниче, цяла нощ се мъчихме, и нищо не уловихме; но по Твоята дума ще хвърля мрежата. Това като сториха, те уловиха голямо множество риба, та и мрежата им се раздираше. И кимнаха на другарите, които се намираха на друг кораб, да им дойдат на помощ; и дойдоха, и тъй напълниха двата кораба, че щяха да потънат. Като видя това, Симон Петър падна пред коленете Иисусови и рече: иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек… И рече Иисус на Симона: не бой се; отсега ще ловиш човеци” (Лука 5:1-8,10).
Така и до днес Христос проповядва чрез словото и чудесата Си, чрез живота и творенията на Своите светии. И качен на кораба на нашия живот ни казва да отплуваме на дълбокото, т.е. да се отделим от света, да се вгледаме в дълбочините си. Точно затова е времето на поста – то е просто едно плуване в дълбокото. И казва ни да хвърлим мрежите в сърцата си, да видим дали оттам няма да извадим някакви грехове. А ние Му казваме: „Ето, мина известно време от поста, хвърляхме и извадихме това-онова, но не е нищо особено.“ А Христос казва: „Пак хвърлете.“ И ако наистина се вслушаме правилно в словото Му, ще хвърлим пак и ще видим, че мрежите се късат от грехове. Ще имаме нужда от друг кораб, т.е. от изповедника си, за да издържим гледката на този товар и да не потънем. Христос дойде заради греховете ни. Той има всичко. Търси ни, за да ни спаси. Виждайки това, не можем да не паднем в нозете Му и да кажем: „Не, Господи, аз не ставам за твой проповедник, защото съм грешен човек.“ И ако го кажем със същото съкрушение, както ап. Петър, не може да не чуем: „Не бой се, този, който е уловил греховете си, може да стане и ловец на човеци.“
Затова и като говори за мълчанието св. Григорий Богослов обяснява причините за своето оттегляне от света така: “Трябва преди всичко сам да се очистиш, а след това да очистваш другите. Сам да станеш мъдър и след това да омъдряваш другите, да станеш светлина и след това да просвещаваш другите. Да се приближиш към Бога и след това да привеждаш към Него другите. На ръководителя са необходими ръце, на съветника е необходимо благоразумие… Добре е човек да богословства, но още по-хубаво е човек да очиства себе си за Бога. Ако имаш да кажеш нещо повече от мълчанието, кажи го”. Думи, които да си призная, винаги са смразявали кръвта ми…
И така, ако тръгнем с Христос, Той ще ни умъдри, ще ни настави, ще ни покаже чудесата си, още дълго ще виждаме как Той, Всесъвършеният, търпи и поправя нашите немощи. Важно е да запомним и този урок – той също е част от проповедта. А това може да стане само, ако сърцата ни непрестанно ни осъждат заради греховете ни.
Прощаването на греховете, непрекъснатото търпение към тях и поправянето им с благост е толкова потресаващо нещо, че ако настина сме го изпитали, ще изповядаме: „За когото и да те мисли народа, аз знам – ти си Христос, Синът на Живия Бог” (Мат. 16:16).
Пътят към Христа всъщност е път на едно непрестанно слизане надолу, едно непрестанно смиряване заради неспособността ни да отговорим адекватно на Христовата любов. И тогава ще си тръгне прочутата в съвременния свят „вяра в себе си”. Ще започне да изчезва Аз-ът и вместо това в нас ще заживее Христос (Гал. 2:20). Православието е парадоксално и един от парадоксите му е именно в това, че пътят надолу е единственият начин за издигане, единственият път нагоре.
И въпреки недостойнството ни, а може би и именно поради него, Христос ще ни заведе и на Тавор, за да укрепи вярата ни. Ще ни позволи да съзерцаваме Неговата чудна благодатна светлина, в която още по-ясно видели греховете си ще паднем ничком и ще възкликнем: „добре ни е с Тебе, Господи” (Лука 9:33).
Но и това не е краят на пътя на истинския проповедник. Тавор наистина е нещо, към което трябва да се стремим. Но митрополит Трифон Московски пише: „Добре е да бъдеш с Господа на планината на Преображението, но още по-ценно е да обичаш Божията воля сред трудностите на сивия делник и да излизаш на среща с Христа сред бурята, и да Му се покланяш, и да Му благодариш, когато Той е на Кръста.”
Господ взема учениците си на Тавор, не за да построят сенници, а за да укрепи вярата им. Тавор е и крайна цел, но тя се осмисля само през Кръста и Възкресението.
Пътят ни преминава през участието на Тайната Вечеря, където чрез Христовите Тяло и Кръв да се възпълни недостига на любов. И тъкмо на тази Вечеря ние най-добре можем да разберем нашето крайно недостойнство. Спомнете си как се моли св. Симеон Нови Богослов: „Защото като дохождам сега при Тебе със съкрушена душа, зная Спасителю, че друг като мене не ти е прегрешил, нито е извършил деянията, които аз извърших. Но и това зная, че нито големината на прегрешенията, нито множеството на греховете надвишава голямото дълготърпение и безкрайното човеколюбие на моя Бог. Но с милостта на състраданието Ти и чистиш, и осветляваш, и правиш причастници на светлината горещо каещите се, като щедро ги приобщаваш към Твоето Божество. И което е чудно и за ангелите, и за човешките умове, много пъти им говориш като на Твои близки приятели…”
Кое е онова, което можем да чуем на този приятелски разговор? Той отново е за нашето Его. Така, както Самият Син Божий – Безкрайният и Всемогъщият – умива нозете на учениците Си, така умива и нашите грехове, снизхожда към нашето недостойнство и ни учи: „Царете на езичниците господаруват над тях, а ония, които ги владеят, благодетели се наричат; а вие недейте тъй: но по-големият между вас да бъде като по-малкия, и който началствува, да бъде като оня, който слугува. Защото кой е по-голям: който седи на трапезата ли, или който слугува? Не е ли оня, който седи? Пък Аз съм среди вас като прислужник” (Лука 22:25-27). „…Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина” (Мат. 20:28).
Старецът Софроний говори за пирамидата на човешките отношения. Той казва, че в Християнството пирамидата не е такава, както в света, а е обърната. И най-отдолу е Синът Божий, Който дойде да ни подири и да ни спаси, да вземе немощите ни върху Себе Си. И да ги понесе. И по-близо до Него е този, който иска да вземе немощите на другите, защото сам е познал немощите си и е видял как Христос ги отнема. Видял е тази изумителна, потресаваща любов и вече не може да живее по друг начин.
Старецът Софроний казва и още нещо важно. Че белег на незрялост е да мислим, че животът на християнина е едно непрекъснато пребиваване на Тавор. Тъкмо обратното: „А към всички казваше: ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и Ме следва. Защото, който иска да спаси душата си, той ще я погуби; а който погуби душата си зарад Мене, той ще я спаси” (Лука 9:23-24).
Така пътят с Христа ни отвежда в Гетсиманската градина. А там от любовта към ближните се ражда истинската молитва. Не просто изпълнението на молитвеното правило, а реално стоене зад всяка дума с желание да не бъде нашата воля, но Божията. Реално състрадание към ближните, реално желание за пиене от чашата на техните скърби – това е началото на всяка истинска проповед. Преподобният Паисий го нарича „да превърнеш чуждата болка в своя”. Достигнал до този етап човек забравя себе си, сякаш погубва живота си, за да го намери отново в Христа.
Светът ненавижда такива хора и това е друг парадокс. Ние сме длъжни да се молим за тези, които ни ненавиждат, защото това ни уподобява на Христа (Лука 6:32-36). И колкото и да ни бие светът, Христос ще бъде с нас и не само с нас, но и преди нас.
Но това е само началото. На нас ни предстои истинското поклонение пред Кръста. И то не е статично, нито странично. То е съразпъване с Христа, до което сме стигнали, вървейки неотклонно заедно с Него. Ние трябва да вземем кръста си, дори Христос казва „да го носим всеки ден” (Лука 9:23). И на този Кръст изцяло трябва да умре ветхият ни човек – всичките му претенции, желания и мнения. Тогава ще разберем, че никое време не може да оправдае разврата, а целомъдрието е истинска добродетел, заради която си струва човек да бъде възхваляван, независимо в кое време живее; че богохулството не е нестандартно изразяване в изкуството, а просто отлъчване от живота на Живия Бог. Св. Игнатий Брянчанинов в едно свое слово дава съвет: „Богословствай само от висотата на кръста.“ И наистина, когато човек разпъне себе си с Христа ще разбере, че догматите съвсем не са отвлечени идеи. Не са знание. Не са предмет само на умственото вярване, на хладното признание. И не са учение, а точно обратното: именно в тях се заключава истинският живот. Или дори по-добре да се каже – именно те са животът на душата и само на тях се основава, в тях се корени, от тях получава сила и самият християнски живот. Защото животът на душата се състои в причастността й към онзи свръхестествен живот, за който догматите говорят. Ще разбере и това, че Православието не е „клон (деноминация) на Християнството”, а „църква на живия Бог, стълб и крепило на истината”, както пише св. ап. Павел (І Тим 3:15).
Когато човек се разпъне с Христос, ще разбере и според немощта си ще опита да преживее думите Му, произнесени от Кръста. Ще опита да ги напише в сърцето си и те да станат отчасти негови собствени думи. От висотата на кръстната любов човек ще може да прости на враговете си и да моли Бога за тях, казвайки: „Отче, прости им, понеже не знаят какво правят” (Лука 23:34). Ще приеме ближните си такива, каквито са, а не каквито ги желае и ще им каже: „Прощавам ти и ще опитам да те нося.“ А колко повече, разбира се, ще се погрижи и за своите най-ближни, преоткривайки ги и виждайки болките им от висотата на Кръста. (Както Христос се е погрижил за Своята Пречиста Майка – Йоан 19:26-27).
Кръстната любов преодолява всичко. Защото нас Бог няма да ни остави, дори и тогава, когато сме разпънати на своя кръст. А напротив, ще ни даде нови сили да възкликнем: „Жаден съм” (Йоан 19:28). Жаден съм и искам да пия от страданието на хората, за да го нося вместо тях. Както казва ап. Павел: „Тъй ви бяхме обикнали, че бяхме готови да ви предадем не само благовестието Божие, но и душите си, понеже ни бяхте станали драги” (Сол. 2:8). От тази жажда се ражда молитвата на св. Силуан Атонски: „Господи, да те познаят всички народи чрез Светия Дух”. Това е истинското поклонение пред Кръста, желанието ни да умрем, за да живеем с Христа.
Ап. Павел казва: „Ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението, като знаем това, че ветхият наш човек е разпнат с Него, за да бъде унищожено греховното тяло, та да не бъдем вече роби на греха” (Рим. 6:5-6). Ако сме умрели с Христос, ние заедно с Него ще възкръснем за нов живот, в който всички добродетели, включително и нашата проповед, ще бъдат подчинени (както казва св. Игнатий Брянчанинов) не на падналото ни човешко естество, а на Спасителя. И в тия дни „радостта ни никой няма да отнеме” (Йоан 16:22). Това е истинската радост на праведника, който подобно на св. Серафим Саровски, казва дори и през най-лютата зима: „Христос Воскресе” и се обръща към другите с: „Радост моя”, защото Христос наистина е възкръснал вътре в него. Така се изпълняват думите на св. Серафим: „Радост моя, придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят.”
Бог излива преизобилно благодатта си върху такъв човек и той може да почувства Църквата точно такава, каквато я описва преп. Иустин Попович – като несвършваща Петдесетница. Живеейки в тази несвършваща Петдесетница, човек може да стане истински проповедник. И хиляди около нас ще започнат да се чудят и маят (според описанието в Деяния апостолски 2 гл.), думайки помежду си – не са ли тия галилейци, а как слушаме всеки своя роден говор – партяни, мидяни, еламити – представители на различни професии, социални съсловия или възрасти – роден говор, разбираем за всяко сърце, за всяка душа, която търси Бога. Това е истинската проповед.
Ап. Павел обяснява всичко това много просто като казва: „Ние приехме не духа на тоя свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога; това и проповядваме не с думи, научени от човешка мъдрост, а с думи, научени от Духа Светаго” (І Кор. 2:13-14).
П.П. В този текст писах за неща, които знам само теоретично, но не ги живея на практика… И моля за прошка за това!