С нетърпение чакам да минат изборите и истерията около тях. Направо е жалко като гледаш колко енергия се губи за нещо, което няма да даде никакъв сериозен резултат. Това е проверено през годините и въпреки всичко – не ни се вярва. Знаете популярния израз „изборите не решават нищо“. Не защото са нагласени или нещо такова, а понеже трябва да се случат много по-рано и на съвсем друго място – не във въпросния неделен ден. Да кажем – в много други неделни дни. Когато свещеникът вдига Евангелието нависоко и казва: „Благословено е царството на Отца и Сина и Светия Дух…“ А и не само тогава.

Неотдавна един приятел ми каза: „Няма сериозни политици в тази държава – това е проблемът й.“ „Е, как да няма? – отговарям му. – Я виж колко кандидати има. И всички са уж сериозни.“ Има нещо трагикомично в масовото желание за властова реализация, макар и на ниско ниво. Но не това е темата на моя текст.

Онова, което липсва на страната ни, не са политиците, а праведниците. Тези, които могат да научат и да покажат на народа закона Господен. Които знаят какво е добро и зло и как се избира доброто. Това обаче е трудна работа. Мнозина могат да говорят, вярвайки си, че са праведници. Но думите, които сам не си изпълнил, нямат никаква сила. „Господ от небесата с внимание погледна към синовете човешки, за да види има ли кой да разбира, да търси Бога. Всички се отклониха, станаха еднакво покварени; няма кой да прави добро, няма нито един. Нима не ще се вразумят всички, които вършат беззаконие, които тъй изпояждат народа ми, както ядат хляб, и които не призовават Господа?“ (Пс 13:2-4)

Работата на праведника е да живее в покаяние и да го проповядва на света. Да изобличава тези, чийто делник е изпълнен с нечестие и угнетяват народа. И в този смисъл – какви да са нашите политици? Какви да са нашите големци? Тях никой никога не ги изобличава. Никой не им е казал, че трябва да живеят и управляват според Евангелието, защото иначе ще погинат. Никой не им е припомнил думите на св. Иоан Рилски към св. цар Петър – владетелят, управлявал най-дълго България: „И така, ако искаш заедно със земното да наследиш и небесното царство, бъди щедър, както е щедър нашият Небесен Отец. Не се уповавай на неправда и не скланяй на грабеж. Бъди кротък и тих, и благодостъпен за всички и нека очите ти са отворени за всички! Нека елеят на твоето милосърдие да се излива върху всички! Да не знае лявата ти ръка що прави десницата ти! Да излизат бедните радостни от твоя палат, а князете ти да отварят уста за похвали! Да сияе твоята багреница със светлината на добродетелите ти, а въздишките и сълзите да са ти чеда! Споменът за смъртта да ти идва винаги наум, а твоята мисъл да мечтае неуморно за бъдещото царство!“

Може би, ако имаше кой да говори като пророк Иеремия и като св. Иоан Предтеча, сега и политиците щяха да са други. Но и пророкът, и Кръстителят Господен, не се страхували за живота си и затова били далеч от всякаква сервилност. Това изглежда толкова непознато за нас, че чак ни се струва невъзможно. Сега черпим големците с Причастие, усмихваме им се и се надяваме Господ да се оправя с тях, защото ние не сме готови да пожертваме ползите си заради някакъв си Божий закон. Да си добре със силните на деня е винаги печелившо. А на Христос казваме да ни прощава, защото такова е времето. И времето наистина е такова…

Но дори и да имаше добри управници. Дори и да имаше Божии светци сред нас, нима нещо щеше да се промени? Не можем да родим такива хора, да ги отгледаме и възпитаме, но да предположим, че Бог, според милостта си, някак ги нарисува в страната ни, биха ли потръгнали нещата? Има едно свойство на Божията милост, което малцина забелязват. Понякога тя е по-страшна от всяко изобличение. Господ Иисус Христос казва: „Ако не бях дошъл и не им бях говорил, грях не щяха да имат; а сега нямат извинение за греха си… Ако не бях сторил между тях делата, които никой друг не е сторил, грях не щяха да имат; а сега и видяха, и намразиха и Мене, и Отца Ми.“ (Иоан 15:22,24) Божията милост изисква отговор. Тя не е абстрактно добро, а призив. И ако човек се отнесе равнодушно към нея, просто служи за отнемане на извиненията, на оправданията. Ако сред нас имаше праведник, щяхме ли да го чуем? Или щяхме да го намразим? Както иудеите намразили Иеремия, Исаия и другите пророци и ги убили по жесток начин.

Има една проповед на отец Андрей Ткачов, която ми направи силно впечатление и която ще се опитам да предам по смисъл. Той говори, че когато св. Николай Велимирович отишъл да служи в Охрид, бил поразен и натъжен от безразличието на местните хора към молитвата и църковните служби. Те били егоистични и суетни. Нищо свято не ги интересувало. И ето, веднъж светителят седнал с гърб напред на едно магаре и така бос и с непокрита глава минал през целия Охрид. Всички помислили, че се е побъркал. „Виж го този, много четеше, много мислеше, пишеше и ето – откачи“. Следващата неделя целият град бил на Литургия, за да види какво още ще направи „лудият“ Николай. Гледали да не пропуснат сеира. А владиката си служел както обикновено. Накрая излязъл и произнесъл слово: „Какво, дошли сте да видите безумния Николай ли? Сякаш, че няма друг начин да бъдете доведени в църквата. Всичко ви е все едно. Нищо не ви е интересно. Друга работа е да поговориш за мода, за политика, за цивилизация. За това, че сме европейци…“ Не случайно наричат св. Николай – сръбският Златоуст. Проповедта му (сякаш произнесена днес и за нас) направила изключително впечатление на паството му, но не могла да спре общото отстъпление от вярата. Отец Андрей пише: „Не е ли това най-жестока беда, че светците не могат да спрат масовото отстъпничество? Топлината в сърцата на отделни праведници не може да смекчи общото вкаменяване.“

Св. Николай Велимирович пише на едно място: „Когато Бог иска чрез наказания да вразуми народа и да го събуди духовно, Той по-често използва безбожници и мъчители, отколкото праведници и светци.“ Това, което не могъл да изправи у Божия народ Иеремия, изправил го Навуходоносор. След вавилонския плен иудеите много повече започнали да спазват Божия закон. И въпреки това, паднали в най-страшния грях – отхвърлили Христа и Го разпнали. „Това говори за дълбоката повреденост на човешката природа, която не може да бъде излекувана с козметичен ремонт, а иска пълно преустройство.“ – пише отец Андрей. Тоест, изисква истинско, а не външно покаяние. Изисква преобръщане.

Гледайки към иудеите, лесно можем да си обясним някои минали, пък и бъдещи трагедии на нашата страна. Покаянието не е на особена мода днес. Никой не иска да слуша за него. Никой не иска да говори за това. Камо ли пък да го практикува. Всички настояват да са радостни и, ако може – овластени. И така да очакват неминуемото. Тук отец Андрей казва нещо изключително важно: „Способността за покаяние и изменение към добро е главният нерв на световната история.“ Тоест, всички събития около нас зависят от това. Дори и да имахме управник като Иосия и праведник като Иеремия, това нямаше да ни помогне, ако не искаме да се каем. А ето – сега имаме закона и пророците, имаме възкръсналия от мъртвите Христос, имаме безброй светци на Небето за помощници, какво ни пречи да се покаем? И ако сторим това, голяма част от бедите, които са ни връхлетели или ще ни връхлетят, ще ни отминат. Покаянието може да измени погибелния път на човека и на цели народи. Ниневия чула проповедта на Иона и така се спасила. После не чула проповедта на св. Наум и погинала.

Впрочем, преди време чух от един големец думи, които ме потресоха. Той каза, че сегашното управление е най-доброто от много, много време насам. Че сега всичко ни е наред и вървим към светли перспективи. Мисля, че това е дъното. Да имаш нужда от разкаяние, но изобщо да не му обръщаш внимание. Да си доволен от себе си и това доволство да те заслепява за истинските бедствия на хората около теб. Без значение дали това важи в политически или духовен план, няма по-ясен белег за разпад. Да си сляп и да мислиш, че живееш в светлина. Ето такива абсурди се раждат днес. А още по-ужасно е, когато мнозина повярват на слепеца и го посочат за свой водач. Тогава призивът на Господа и на Неговия Педтеча “Покайте се, защото се приближи Царството Небесно” (Мат. 3:2, Мат. 4:17), се превръща в есенен лист, оставен да се разнася от вятъра.

Покаянието е избор всеки ден. Постоянна битка със себе си и със своето паднало аз. То е отказване от управленски правомощия над самия себе си и предаване властта на Господа. Ако успеем поне малко в тези вътрешни избори, ще се появят и политици, и управници, и духовни лидери, за които да гласуваме в някоя си неделя. А сега Бог слага върху главите ни, според онова, което е в сърцата ни. Не случайно денят за размисъл тази година се пада, когато се чества паметта на св. Димитрий Мироточиви – великият кмет на Солун, който предпочете смъртта за Христа, пред това да изпълни безбожната заповед на своя император. И както казва акатистът му – стана за жителите на своя град като втори апостол Павел. Тоест, изправил се срещу цялата модерна тогава световна политика, за да угоди на Господа, Когото обикнал от цялата си душа. Сега нямаме такива кандидати в листите. Но ние самите трябва да подражаваме на св. Димитрий и така да изменим собственото си бъдеще и бъдещето на своя народ.

Във всеки молитвеник има покаен канон, канон на Пресвета Богородица, молитва за отечеството, молитва към св. Иоан Рилски, към св. цар Борис и т.н. Това са бюлетините, с които трябва да гласуваме всеки ден, с горещо сърце, с несъмнена надежда в Божията благост. И така – неделя след неделя, участвайки в светата Литургия, може би ще станем готови и за някоя неделя, в която ще има политически избори.