Неделя след Богоявление (Мат. 4:12-17)

Мисля, че една от най-характерните черти на днешния свят е нежеланието за промяна. Знам, че на пръв поглед звучи абсурдно. Можете да кажете, че светът сега е глобално село и т.н. Но ето какво имам предвид.

Храмовете, в които служа, се намират в парк около едно езеро. Веднъж млад мой познат беше седнал на една пейка. Задълженията ми обикновено са динамични и често ми се налага да тичам от едната до другата църква по няколко пъти на ден. Така и в онзи момент – ту в единия храм, ту в другия и все се натъквах на него – приведен, вперил поглед в телефона си и правещ нещо с него. Накрая ми останаха 5 свободни минути. Приседнах на пейката и се пошегувах: „Странно ми е колко време можеш да издържиш така, седящ в една и съща поза и пипащ по копчетата на телефона?“ Той бавно вдигна поглед и учудено каза: „Отче, в днешно време телефоните нямат копчета, много си назад с материала.“ Веднага осъзнах, че е прав и че аз работя с представи за техниката, които са останали в миналото.

Променят се телефоните и стават „умни“. Компютрите стават „умни“. Появяват се какви ли не „умни“ джунджурии. Не можеш да ги запомниш и вече има по-нов модел. Само хората остават същите. Както и греховете им. Повече от всякога ние, съвременните хора, настояваме да не бъдем „умни“. Да си оставаме „вехти“. Защото покаянието е промяна. Когато Христос излиза на проповед, Той започва с думите: „Покайте се“ (Мат. 4:17). Идването на Сина Божий на земята предполага обновяване на хората.

Помня как веднъж след служба казах проповед за покаянието. А след това един енориаш ми сподели: „Отче, това, което казваш, е мъчно за слушане.“ Беше прав. Ние обичаме да слушаме всякакви проповеди – за любов, за радост, за това какво Бог е извършил за нас, за надежда, за бъдещите блага на Царството Божие, за чудеса на светци… Само не и за нашите грешки. Така се появява едно измислено християнство. Неговото най-точно наименование е „Пасха без Кръст“. Не че не вярваш в Христос, не че не вярваш във Възкресението и благата, които произтичат от него, просто отказваш да се разпънеш с Христос. Да разпънеш стария човек, за да възкръсне новият, евангелският. Отказваш да понесеш кръста си, както Христос е поръчал. Искаш да го следваш, но без кръста. Без да те боли. Все едно, че си чул част от проповедта на Христос, но началото й си пропуснал.

Да, мъчно е да се слуша за разпъването на стария човек, камо ли това наистина да стане. Всеки удар по егоизма прилича на нож, който реже жива плът, но само от тази болка следват радостите на Възкресението. А и това, че едно нещо е мъчно, не означава, че не е красиво. Ние често се държим така, все едно, че покаянието е някаква срамна част от нашата вяра. Побутваме го по-отзад като грозно детенце. Но щом Христос започва проповедта си именно с призив за покаяние, значи то е нещо не само важно, но и достойно за принасяне на Бога. На Бога се принасят само красиви неща. Убедих се в това, когато станах част от клира на Църквата.

Помня колко много исках да стана свещеник и все питах моите приятели отци как се чувства човек, когато стане свещеник. А те все ми отговаряха: „Веднага се усеща Божията благодат.“ „Е, как така се усеща?“ – питах. А те: „Ами, усеща се, няма как да се обясни.“ Сега и аз мога да кажа същото като служител на Тайнствата на Църквата. Усеща се, но няма как да се обясни. И преди обичах Църквата, но като клирик я обикнах още повече. Едно от нещата, които ми повлияха, беше именно покаянието. Влизаме в храма, виждаме вътре в него някакви хора. Говорим с тях, но често нямаме представа какви са те. Някои казват, че християните в България не са никакви християни. Аз ще ви кажа друго. Защото знам, че Църквата е лечебница. Защото съм присъствал на най-интимните диалози на душата с Бога. Бог ми е дал да надникна в тайните на човешките сърца, да видя една мъничка част от тях по време на Изповедта и ще ви кажа: в Църквата има възхитителни хора. Чувате ли какво ви казвам? Възхитителни! И те са възхитителни най-вече заради своето покаяние. Виждаш човека. Чуваш го да говори. И понякога те е страх дори да си мръднеш крака, за да не нарушиш разговора му с Бога, на който си свидетел. И знаеш, че след този разговор човекът ще излезе различен. Нов. По-умен. Че този човек се е променил.

Измежду многото светски мъдрувания сред нас, християните, има някакъв стремеж за профанизиране на Изповедта. Ако трябва да перифразирам едни думи на свети Паисий Светогорец – все едно, че покаянието е въже и от едната страна го дърпа някакъв суров законник, а от другата – разхайтен тийнейджър, на който всичко му е позволено. Едни смятат Изповедта за формално задължение, без което няма да ти дадат Причастие, а други за досадна подробност, без която може, тъй като Христос е добър и ще си „затвори“ очите пред нашите глупости. Но това, за което аз говоря, е съвсем различно. То е завършекът на проповедта, която човек е чул от свещеника в храма – по време на богослужението и в непрекъснатия личен контакт с него. Тази проповед е влязла в сърцето, трансформирала се е в ново разбиране за живота и е произвела изцеряващи сълзи. Такъв човек счита себе си за напълно недостоен, но съвсем логично попада на Христовата Трапеза.

Често ние правим една капитална грешка – срам ни е от Изповедта. Истински срамен обаче е грехът. А на покаянието се радват Ангелите на Небесата (Лука 15:10). Това е вярно. То е като с благодатта. Не можеш да го чуеш, нито да го обясниш. Но по някакъв начин знаеш, че Ангелите ликуват за спасяващата се чрез покаянието душа. Ако нас ни е срам, то някой не ни е достатъчно близък – Христос или изповедникът. Но какъвто и да е изповедникът, важният е Христос. Който действа заедно с или въпреки недостойнството на Своя свещеник. И тъй, ако искаме да бъдем Христови последователи, нека се вслушаме в това, което казва неделното литургийно Евангелие: „Оттогава Иисус начена да проповядва и да казва: покайте се, защото се приближи Царството Небесно“ (Мат. 14:17).

Из книгата „Среща с Живота“