Уютът на мъглата

Най-лошите неща стават незабелязано. Докато слушаш по новините да се вайкат за едно или друго, истинските злини пропълзяват по околовръстното и оттам слизат към центъра, за да се увият в някой подлез и да снесат в него яйцата си. Като в откачен филм на ужасите, който обаче не го дават по телевизиите. За истински смущаващото никога не се споменава и дума по медиите. Сега всички говорят за отровната мъгла, която от месеци се е настанила в София и ни задушава. Някои се качват на Витоша, за да снимат смога, който уж се образувал от горенето на гуми. Знаете ли онзи стар виц за това, че имало един черен град, в който имало черен квартал с още по-черна улица, а на нея – черен, черен двор, където се чул глас: „Бай Цеко, стига горя тия гуми!“ Вярвате ли, че градът наистина може да е черен от това?

Причините са съвсем очевидни, но остават незабелязани, защото са духовни. Видимото само отразява и олицетворява невидимото. Ние живеем в духовна мъгла. Не се виждаме. Не се идентифицираме като реално съществуващи. Просто нямаме значение един за друг. Интересуваме се само от себе си и постепенно с вдишването и издишването си сме предали това и на атмосферата в целия град. Нашият егоизъм е основният замърсител, само че никой няма намерение да мери неговите фини прахови частици. Дори и да има апаратура за това, да не е луд да я използва и така да се саморазобличи.

И още нещо – ние сме се отказали да гледаме към бъдещия живот. Харесва ни да не виждаме по-далеч от носа си, все едно няма смърт, няма Рай, няма ад… Така е дошла мъглата. Всички останали причинители – горенето на боклуци, гумите, колите и т.н., са само последствие на егоизма и неверието. По същата причина и не вали – сърцата ни са изсъхнали от липсата на живителната влага на благодатта. На нас ни харесва да не вали. Харесва ни да няма вода – хубаво ни е да не плачем. Очите ни са пресъхнали язовири. Какво чудно има, че и истинските са източени?

Но думата ми беше за друго. За това как пропускаме истинските трагедии в мъглата на политическото говорене и изсушените като чирози житейски клишета. Докато се страхувахме от руснаците и американците, от норвежците и бежанците, и от всички други неща, за които ни казваха, че трябва да мислим непрекъснато, израсна едно поколение млади хора, върху което изобразихме себе си – своя егоизъм и неверие. Възпитахме ги в най-добрите образци на „добродетелите“ си. Погрижихме се те да израснат в тях и така сякаш повредихме самата природа. Говоря това с голяма болка. Но направо се учудвам защо остава незабелязано. Може би защото се страхуваме да видим, че сме се провалили в тях. Не се плашим за тях, а за себе си.

Може да кажете, че съм мрънкало. Че дори и без да имам деца, също съм участвал в тези процеси. Няма да отрека своята вина. И съм готов да се кая за това, което виждам. Като свещеник и аз съм се провалял в някои от духовните си чеда, предавайки им неволно своите грехове или неуспявайки да посоча техните.

Някога всичко около младите хора беше ясно – защо се държат грубо, защо слушат неразбираема за възрастните музика, обличат се с грозни дрехи и т.н. Младият човек по дефиниция беше бунтар. Възмущаваше се от лицемерието на възрастните и се надяваше, като порасне, да не стане като тях. Някъде след казармата повечето хора остаряваха. Животът ги пречупваше, но често в тях оставаше споменът за онзи непримирим и честен хлапак. И не всички се прегъваха. От сътворението и до днес е имало и вярвам ще има хора, които остават свежи и държат на протеста си срещу света и неговата бездушност. Някои от тях ги рисуват на икони. Хората им се молят, защото са отишли при Вечно Живия Бог. Спомнете си за мъченик Неофит, който изобличил езическия празник и за свети Мина, който сторил същото. Единият бил юноша, а другият – зрял мъж. Но и двамата били млади по дух. Без никой да ги е принуждавал, отишли насред света и неговите богохулни празници и ги изобличили. Оставили всичко заради Христа. Светът ги измъчвал, а те се радвали. Е, кажете ми, има ли нещо по-младежко от това? Нещо по-противоречащо на бездушната нормалност на възрастните? В младостта има свежест. Има живителна влага. В нея има себеотрицание. Тоест, качества обратни на мъглата.

Ние се опитваме да убием тези качества у своите наследници. Искаме те да бъдат от самото си зачатие нормални като нас. Да се родят в мъгла и да я считат за нормална. Да вдишват отровните газове на предателствата ни. Да задържат дъх и да затварят очи от удоволствие. Да считат за чест възможността да усвояваш европейските нравствени отпадъци и да печелиш от тях.

Казвам ви, сърцето ми се свива, като виждам младежи с все още непоникнали мустаци, които вече са обсебени от манията на кариеризма. Обхваща ме панически ужас, че след време ще почнем да раждаме деца, които са пречупени още в утробата. Сякаш казармата е от една до тригодишна възраст и след нея просто те не се научават да ходят изправени, а само да пълзят. Защото вече са възприели от нас, че ценното е в този свят. И то се придобива с пълзене. Светът очаква да бъдеш сервилен. В него оцеляват само най-опитните подмазвачи. Не е нужно да си знаещ. Не е нужно да си грамотен и можещ. Не е нужно да си чист. И съвсем не е нужно да си чувствителен и честен. Единственото нужно е да имаш добър инстинкт за оцеляване. Той ще ти помогне да се прилепиш към ситуацията и правилните хора, които да те изтеглят нагоре в кариерата. А кариерата води и до пари. До хубави дрехи. И най-важното. До това други да сервилничат и да се прилепват към теб. И докато си караш хубавата кола, можеш да се възмутиш от това, че ромите в гетата се топлят с изхвърлените ти летни гуми и ти замърсяват въздуха. Нищо, че ти в твоите си заводи гориш вагони световен отпадък…

И не мислете, че църковните хора са имунизирани срещу това. Напротив. Променят се само дрехите. Кариерата е друга. Но амбициите за власт и преуспяване са си все същите. Средствата за постигането им – също. Само дето превръщат иконите в рекламни плакати за поклонението, което преследват за себе си.

И всичко това не е съвсем в сферата на съзнателното. Човек може да потисне гласа на съвестта си. И ако дълго го прави, после ще възпита поколение, което ще я презира. И никакъв друг критерий за добро и зло не ни е нужен вече, освен самите ние… Важно е човек да се развива. Да печели. Да се реализира. Ние създаваме млади старци. Обратното на светиите.

Ще попитате нима е грях да искаш детето ти да живее по-добре от теб самия? И какво означава „добре“ тогава? Аз не желая на никой млад човек да бъде безгръбначен. Да няма човешко достойнство. Да не знае какво е удоволствието от това да се жертваш. От желанието ни все да сме „добре“ накрая падна мъгла. И няма да се вдигне, докато виждаме доброто само в този свят, в неговите материални придобивки и в придружаващите ги екстри на властта. Вярвам, че ще изгрее слънце и ще завали, когато младите хора (а и не само те) си спомнят, че е по-добре да се покланяш на Бога, отколкото лицемерно да се покланят на теб самия. Че най-сладкото нещо в живота е да вършиш дела на любов. Да си силен, за да можеш да носиш другите така, както младоженец грабва своята булка в края на венчавката. Че истинският интерес е в това да придобиеш Божията благодат. Че не е срамно да се провалиш, а е срамно да не се каеш. Че истинските храбреци умеят да плачат, а не да се кикотят на купони. Че богатството е да приемаш удари вместо другите, а не да удряш подчинените си. И най-после – истински младото нещо е Кръстът Христов, защото на него разцъфна нашият Вечен Живот. И от него Спасителят на света съзря всекиго от нас, за да ни отведе в Рая. Сега ние се опитваме да се скрием от Христа в уюта на мъглата си, за да не би някак си Той да ни направи истински щастливи.

И как да припомним на младите хора какво е да си млад? Как, след всичко, което вече сме натворили, да ги убедим, че не е важно качествено да мажеш със слузеста течност стълбата на успеха, за да се изкачиш по-лесно по нея? Не е късно да им покажем, че има и друго. Ние, побелелите, понадебелели и очукани от живота, трябва да си спомним какви бяхме някога и какви мечтаехме да станем. Все още не е късно да реализираме онези хлапета, които сме наказали да стоят в ъглите на душите ни. Сигурен съм, че те не са ни чак толкова сърдити. И все още могат да ни припомнят какво е да се жертваш. Да, знам, че не е лесно. Но Христос ще ни помогне. Ще ни помогне!

Няма по-тежък удар по логиката на този свят от разплаканите очи, вперени в иконата на Пресвета Богородица. От топлия разговор, който идва след молитвата. И от признанието, че не си супергерой. Трябва да ми повярвате. Една сълза може да изгони мъглата от цял квартал. Сълзите на няколко човека са в състояние да напълнят язовир. А покаянието да очисти въздуха и да го направи лесен за дишане. Но никой не плаче зад кукерски маски. И колкото и да е болезнено, крайно време е да ги свалим.