Преди много години даваха по телевизията хубав филм с Алберто Сорди. Казваше се „Гулиелмо големите зъби“ (“Гулиелмо Зъбльото”). Харесвам старите филми. Нищо че са черно-бели, имат повече цвят от сегашните. И изобщо, предпочитам старите неща. Не можах да свикна нито с новото кино, нито с новото изкуство, нито с новата литература. Повечето от тях са празни и претенциозни. Може би е така заради бялата ми коса. Или защото съм в културен шок. Или, както би казал Дарвин – не съм адаптивен и затова няма да оцелея дълго. Впрочем, от дете мразя оцеляващите на всяка цена. Както и да е, това беше кратко встъпление.

Гулиелмо беше изключително талантлив човек, който мечтаеше да стане телевизионен водещ. Имаше обаче един проблем, който не го допускаше до екрана – твърде големи зъби. Но това не можеше да му се каже в прав текст. По тази причина всевъзможни комисии се опитваха да го скъсат на прослушванията за правоговор, правопис, познания и т.н. Гулиелмо обаче навсякъде беше блестящ. Не даваше и един процент шанс. Затова хората от телевизията се принудиха да повикат някакъв католически свещеник, който да посмее да му каже истината и, ако е възможно, по-деликатно. „Виж, чедо, всички ние притежаваме недостатъци, които не ни позволяват да имаме едно или друго нещо“ – започна плахо духовното лице. За негова изненада Гулиелмо откликна веднага, като отвърна, че ще сподели за свой недостатък. Обърна се настрани и добави: „В профил носът ми изглежда гърбав. В анфас не се вижда, моля те не казвай на никого.“ Сигурно разбирате, че свещеникът беше сащисан и обезоръжен. Филмът завърши как някакви хора в бар гледат новините по телевизията, а говорител е Гулиелмо…

Не съм сигурен, че ви предавам буквално всичко във филма, но смисълът беше такъв. Героят на Алберто Сорди, при цялата си гениалност, виждаше почти невидимата гърбица на носа си, но не и огромните си зъби. И беше зареден с несломима амбиция. Тази стара лента трябва да бъде прожектирана на днешните православни християни – по телевизията, по фестивали, конференции и където там е възможно, понеже отговаря на много въпроси, които на пръв поглед изглежда, че имат труден отговор. Като например, защо сме такива, каквито сме…

Живеем във време, в което проповедта достига до хората по всевъзможни начини. Разбира се, ако искаш да достигне до теб. Винаги е имало такива, които няма да четат, каквото и да става. Просто няма да го направят. Те сякаш обаче успяват да вдишат духа на времето и да го изживеят като останалите. Но иначе, ако се отпуснеш, информацията за Църквата може да те залее. Можеш да преядеш с нея. Така наречените богослови имат достъп до източници, както в почти никое друго време. А резултат от всичко това няма. Тоест, има, но той е трагичен. Евангелието не намира никакъв отглас в живота. Не се изобразява в хората. То просто се приема като сведение. Като повод за гордост, че теоретично си научил нещо, за което ще те изпитват на Страшния съд (дето сега казват, че нямало хич да е страшен) и ти ще се оправиш там, ако си назубрил материала. Или си се облякъл по подходящия начин… Или пък не си се облякъл по подходящия начин, защото си мислиш, че така си станал свободен. Някога светците укорявали себе си и постепенно помъдрявали. Сега Църквата е пълна изключително и само с „мъдреци“, които укоряват всичко и всички, освен себе си. Но святост у нас няма. Не просто няма святост, но много често елементарна човещина липсва.

Измежду многото информация сме пропуснали най-важното – че Господ дойде да подири и спаси погиналото. Че дойде да призове не праведници, а грешници към покаяние. (Лука 19:10 и 5:32) Забравили сме за какво служи Църквата. Че тя е лечебница за болни. Че само погиващият може да разбере, че Христос е Спасител. Че само грешникът може да живее живота на Църквата, който на тази земя се нарича покаяние. Бедите на днешните християни започват от това, че те не знаят кои са. Не виждаме по-далече от носа си, тоест, не виждаме в себе си нищо, освен носа си. И това като с минометно оръдие гони благодатта от нас. Как може да се уподоби на Бога този, който не разбира какво представлява (при цялата му умност и амбициозност). Такъв човек не е нищо повече, освен трагикомик. Не като Алберто Сорди, а в лошия смисъл на думата.

Е, добре. Ако попиташ 100 човека в храма: „Ти грешен ли си?“, поне 90 от тях ще отговорят, че са грешни. Любопитно ви е откъде идват тия 10? Ще се спра и на тях. Има такива хора, които са абсолютно безгрешни и го заявяват твърдо и безалтернативно: „Нямам нито един грях!“ „Нито един ли?“ – питам удивен. „Да! Нито един! Нито съм крал, нито съм убивал…“ Значи, на шиш да ги печеш, даже и гърбица на носа нямат, а са сладки чипоносковци. Обикновено ставам, тържествено им се покланям и прося да се молят за мен, затъналия в духовни провали. Някои обещават да се молят. Други хладно отклоняват темата.

Но да се върна на важните 90 процента. Повечето от нас знаем, че сме грешници. Или по-точно, че това е правилният отговор и не трябва да се дъним като двойкаджии, ако ни зададе някой тоя въпрос. Просто си има православен етикет на говорене и ние го спазваме. Но пък и греховете не ни тревожат особено. Защото пък в крайна сметка нали затова е Христос – да ги вземе. Много неща са ме обиждали от днешната църковност, но наглостта в духовния живот най-много ме плаши. Все едно, че може да си правиш каквото искаш, защото си открил начин да не носиш последствия за това. И този начин е Христос. Сгрешил си. „Е, нищо, нищо…“ Грешник си. „Голяма работа – всички сме.“ Добре де, как пък не трепна нещо в тебе? Как страданията на Невинния не те умиляват поне малко? Как успяхме да превърнем Тялото и Кръвта Христови в продукт за бързо хранене, пардон, за бързо умиване на грехове. „Няма страшно, нали Господ е добър. Няма нужда излишно да се напрягаме.“ Това според мен е смразяваща безчувственост.

За какво е плачел свети Гавриил Ургебадзе? И то с такива сълзи, които довеждали до покъртителност близките му. Защо са плакали всички светии? И защо ние не плачем? Ще ви кажа защо. Защото знаем, че сме грешни само на интелектуално ниво. Но в сърцата си сме истински праведници. Специални хора, които имат нужда от специално внимание. Стотици пъти през годините съм чувал едно и също изречение, като отговор на въпроса къде грешиш: „Много съм добър и хората го използват.“ Разбирай, нямам никакви грехове, виновен съм, че съм свят, а хората са лоши. „А гордост има ли в тебе?“ „Е, да, ама то в кого няма!“ „Ами тщеславие има ли в тебе, лицемерен ли си, компромисен ли си, егоистичен ли си, блудник ли си?…“ „Е, кой не е.“ А наум: „Голяма работа, това не е нищо!“ Как да не е нищо, като може да те отведе в ада? Не сме осмислили греховете си духовно. Не сме се погледнали в огледалото, за да забележим огромната си захапка. Не сме изпросили от Бога дара, който Той най-много желае да ни даде – да видим силата на престъпленията си. Не просто да ги констатираме и да ги изрецитираме пред свещеника, а да усетим цялата трагедия на отпадналия от Бога човек, който може да се спаси само чрез Христа.

Няколко пъти ми се е налагало да говоря пред различни аудитории по теми, свързани със съвременни събития. Винаги се стараех да започна с думи за покаянието. Веднъж даже модераторката ме прекъсна нервно: „Отец, премини към същественото.“ Как да й обясня: „Мило момиче, та аз тъкмо сега казвам същественото.“ Виждам как хората се отегчават, когато не им говориш за актуалното, а вместо това им дрънкаш „общи приказки за плачещи хора“. Все едно искат да кажат: „Това е ясно, защо губим толкова време за него?“ Като е ясно, къде са ни сълзите? Покаянието, дето ни е скучно, всъщност стои в основата на повечето неща, които ни вълнуват. Нито крайният икуменизъм, нито фанатичното зилотство могат да бъдат разбрани, ако преди това не се осъзнае, че ги ражда липсата на покаяние. Понеже не се каем, се интересуваме главно от геополитика. От партии и социални идеи. Опитваме се да заразим Църквата с всички светски болести. И все по-често успяваме. Тоест, не Църквата, а самите себе си разболяваме. И така вместо да се изцеряваме в лечебницата, понякога сеем в нея повече вируси, отколкото ако бяхме навън. Дошли сме да се облечем в „нов човек“ – Христов, а се оказва, че просто сме навлекли върху некъпания „стар“ нови дрехи.

И знаете ли кое е най-страшното? Докато хората в бара си пиеха питиетата и поглеждаха към новините, си подхвърляха реплики за Гулиелмо: „Ама е готин тоя Зъбльо?“ Така и ние започваме да губим представа какво е християнският живот и го заменяме с всякакви духовни зъбльовци, които ни кефят интелектуално или ни разсейват от скуката. И дори не усещаме как късат живо месо от нас с големите си зъби. Не е далеч времето, когато ще започнем да ги канонизираме за светци, а борбата с греха ще изглежда като фанатизъм и ще бъде осъждана като крайност. И така сами ще доведем края. Понеже, ако не се каем, какъв е смисълът от всичко? Светът няма да съществува, за да потвърждава всяка сутрин колко сме яки. Защото ще се е превърнал в преизподня.

Ако тази проповед ви се вижда прекалено изобличителна, не искам да се притеснявате. Само си внушавате, че имате гърбица на носа. Това е просто близък до съвършенството овал, който ви прави характерно красиви. А за зъбите мога да ви предложа дъвка. Духовните дъвки сега са на мода – розови и сладки. И правят балончета, които скриват захапката…