Имах си много хубава шапка. Черна, плетена ръчно. Не съм виждал друга като нея. Беше ми любима. Само чаках да дойде зима и да си я сложа. Стоеше ми много небрежно на главата. Представях си, че с нея изглеждам като аскет, който не се взема насериозно. Едновременно с това обаче се оглеждах дали ми завиждат за нея. Дори попадията, която обикновено ме щади, ми казваше, че такава привързаност към вещ не е здрава. Обаче опрелестеният не слуша никого, освен себе си и фантазиите си.

Веднъж я загубих и три дни страдах за нея. После жена ми я намери да лежи безпомощно в един ъгъл на входа, където вероятно е паднала от джоба на якето, докато бъркам за ключовете, и някой я е подритнал по-късно настрани. Значи… Много се зарадвах! Изпрах я и продължих да се гордея с нея. Докато не дойде истинското вразумление.

Беше някъде в средата на една зима от първите години на свещенството ми. Времето – нито много студено, нито много топло. Снегът се колебаеше дали да не се разтопи. Някой мина през църквата и каза, че в парка обикаля руснак, който избягал от психиатрия. Дори ми го показа отдалеч как прави маратон около езерото. Не обърнах особено внимание. След около два часа тръгнах към другия ни храм, за да служа Вечерня. И ето я клетата душица, вече захвърлила якето и дънките някъде настрани. Изправи се пред мен по дебел пуловер и долни гащи. Много пиян ме попита дали бих го изповядал. Така започна абсурдният ни разговор на чист руски език, който тук ще предам в превод:

– Като изтрезнееш, ела и ще те изповядам. – казах му.

– Не ми пука, ти си длъжен да го направиш сега. – започна да заплашва той.

– Как пък не! Пияни не изповядвам!

И подминах, крачейки бавно и авторитетно към църквата. Но всички знаят, че руснаците не се предават толкова лесно. Направи два огромни скока, грабна любимата шапка от главата ми, нахлупи я на своята и започна важно да обикаля няколко крачки пред мен с походката, която има Чарли Чаплин в ранните си филми. Само да знаете как се ядосах. Да ми беше направил нещо друго, щях да го понеса, но точно това – да ми посегне на любимата шапка и да я сложи върху чорлавата си глава… Вече виждах как умелите плетки стават гнездо на въшки. Ама не български, а сибирски въшки, яки като таракани…

– Веднага ми връщай шапката. – вреснах с най-хулиганския си глас.

Човекът не се уплаши изобщо. Нито се трогна от перфектното ми произношение, което сега, като се замисля, би оценил всеки рускоговорящ грузинец. Напротив. Крадецът на скъпоценното ми (my precious) продължи да ходи смешно и без да се обръща ми отговори:

– Това не е шапка! Това е корона!

Да ми беше треснал шамар, ама не! По-тежко беше. Изведнъж всичко в главата ми се намести. И аз си казах: Господи Иисусе Христе, аз съм станал за смях на врага си! Виж как се подиграва с мен, като използва горкия човечец. Веднага прежалих шапката. Оставих я да се пълни със сибирски въшки, с каквото още иска, само да се махне от мен.

За оправдание на руснака мога да кажа, че след няколко минути го видях гол – само по гащи и шапка да тича около езерото, но когато свърших Вечернята, той стоеше пред храма и не смееше да влезе в него. Беше изтрезнял от студа и напълно облечен. Направи земен поклон пред мен, поиска прошка и взе благословение. Каза, че много съжалява за шапката, но не може да ми я върне, защото я дал на една просеща жена, на която било студено. Не ме беше излъгал. След време видях някаква бедна бабичка в квартала с моята „корона“. Не се съмнявайте – разпознах си я, защото няма втора като нея. А руснакът го прибраха трима души, които дойдоха с раздрънкан бус. Така и не го изповядах. Но вероятно беше допуснато от Бога не аз да му бъда в услуга, а той да изобличи мен, та да се отуча от показното си смирение и привързаността си към съпровождащите го вещи.

Знаете ли защо ви разказвам всичко това? Сигурно вече много пъти съм споделял, че имам алергия към мними праведници. Към такива, които мислят, че са победили греховете си и са станали безплатни абонати на всякакви добродетели. От тях обаче най-трудно търпя показно смирените. Съвременната църковност предлага много уродливи менте форми на духовност. Но артистичното убожество, което понякога демонстрираме, като с топ гони нормалните хора от Църквата. В който и храм да влезеш, няма начин да не се натъкнеш на него. Стои си някой с наведена глава, колкото се може по-отпред, за да го видят всички. И както притаил се в храстите хищник дебне жертвата си, така и той чака да бъде запитан нещо, за да обясни авторитетно и безалтернативно как трябва да се спаси човек. Говори с един тих, почти припадничав глас, аха да му повярваш, но една метална нотчица по особен начин стърже в ухото ти като бас солото на Клиф Бъртън в първия албум на „Металика“. И ако вземеш да му кажеш нещо накриво… ще усетиш върху себе си как хапят червените австралийски огнени мравки. Имам предвид, че са огнени от ревност…

Ще ви разкажа още един случай. Идваше преди време някакъв дядо в храма. После чак разбрах от други, че бил голям праведник и духовен син на голям праведник. Ама тия работи нямам сензори да ги разбера сам, пък той, смиреният, не ми го каза веднага, та да сме наясно… Никой в църквата не го познаваше, но нали знаете – за доброто на ближните човек трябва да преодолява всякакъв срам. Та и той влезе веднъж по средата на евхаристийния канон в олтара и каза с тон, който не търпи възражение:

– Отец, благослови да проповядвам!

Толкова ме изненада с това нахлуване в олтара, че направо ме обезоръжи. Имах чувството, че съм начинаещ певец, на когото Джон Бон Джоуви му предлага да направят дует. Почти стреснат му казах, че докато се причастявам, може да говори. Обикновено по това време на службата някой от певците чете житието на чествания в този ден светия. Излезе и взе да говори някакви свои дядовски размишления, които не бяха нещо неправилно, но произнесени с такъв патос и наставничество, че сащисаха богомолния народ. Това се повтори още веднъж при един от другите отци. После се потрети. Като дойде отново моят ред да служа – направих невъзможното. Отказах да съм на една сцена със звездата на американския рок. Тоест, опълчих му се и казах, че днес след службата аз ще си проповядвам сам. Този път разговорът се водеше в началото на Утренята в олтара.

– Ама как така? Аз съм се подготвил вече! – обърка се дядото, все още невярвайки, че някой е дръзнал да не оцени смирението му.

Тоест, имаме подготвен цял концерт, репетирали сме песни и изведнъж някой не пуска да се изявим пред публика.

– И аз съм се подготвил. – малко боязливо посмях да опонирам.

Край! Тия думи взривиха цялото смирение на праведника. Обърна се, тресна вратата на олтара и почти тичешком избяга от църквата. И повече не се върна. Първо си мислех, че може само временно да е излязъл да подиша чист въздух и после да го видя пак на Литургията, защото и Христос е важен, а не само нашите изяви пред публика. Но не познах. Докато пиша, ми става мъчно и ползвам случая да се извиня. Дано не съм прогонил един човек от храма, като не му позволих да се изявява постоянно в него. Но тайно се надявам, че си е намерил друго място, където са очаквали благочестието му на гюме. Както казваше покойният Велко Кънев в „Оркестър без име“: „Добри музиканти се търсят навсякъде!“

И тъй, скъпи братя и сестри, това, че се мислим за смирени, изобщо не ни прави такива. Всички тези симптоми: унилият вид, заплашителното подсмъркване, отпуснатите ръце, стиснатите очи и тихото парещо говорене, не са нищо друго, освен признаци на коронавирус. Сега по медиите ви казват, че идвал от Китай и бил нов щам. Това е абсолютна лъжа. Единственото вярно е, че се предава от човек на човек, но идва от дълбоката древност и просто сега се е разпространил като пандемия. Много често ние крием умело корона в джоба си, но внимаваме да не я изтървем, както аз – моята шапка. И я слагаме само в подходящите моменти. За пред едни короната изчезва, за пред други се проявява като насилена притеснителност, любезности и т.н., а малко по-късно „смирението“ започва да се зъби изпод нахлупената почти до очи корона.

Много често използваме смирението като скъпа запазена марка, която ни продава добре като християни. Но всъщност, винаги по някоя буква остава сгрешена и благочестието ни е като анцуг „Адибас“. Почти съвършено копие, което можеш да си купиш от духовния пазар „Илиянци“. През живота си като свещеник видях много претенции за духовност. Има цели групи от хора, които мерят с кантара на „ние, благочестивите“ и „те, пропадналите“. Мисля, че това е една от най-разплакващите гледки, които съм виждал. Имам предвид начина, по който си вярват.

Не ме разбирайте криво. В Църквата има и наистина смирени хора. Наистина тихи и наистина скромни. И то не малко. Но много често са незабележими, защото тези добродетели не се набиват на очи. А и хората, които ги имат, изобщо не знаят за тях. Не са от никоя група. Не са леви или десни, не са либерали или консерватори, не са русофили или русофоби, не са на този или онзи нов Павел и нов Аполос. Просто са Христови. Приятни и красиви са. Винаги се радвам да ги гледам, но го правя тайно, за да не оскверня с духовната си похот чистотата на смиреното незнание.

Ще ви кажа какво е истинско смирение. При свети Макарий Оптински идвали големи множества хора – богати и бедни, интелектуалци и простолюдие. Приемал всички до изнемога. Стараел се да утеши скърбящите и притеснените. Но понякога при стареца влизали и хора, които уж искали да се наставят от него, но скоро започвали сами да го поучават. Тоест, влизали без корона, но после я изваждали като бухалка и почвали с нея да налагат светията. А той, понеже никого не искал да разочарова, едва дишащ от преумора, и тях изслушвал. От време на време учениците му кипвали от съжаление към стареца и го питали защо търпи това. А свети Макарий отговарял: „Този човек по-добре от вас ме прецени. На какво добро могат да се учат другите от мен, грешния? А той е много учен. Всичко знае.“ Ето как истинското смирение побеждава и обезоръжава фалшивото.

Ние сме Божии чеда и можем да поискаме много неща от Него. Нека първото от тях да бъде ваксина срещу духовния коронавирус, поразил така жестоко днешната православност. И тази ваксина е да прогледнем за своите грехове. Да повярваме, че и ние сме грешни. Това е един от парадоксите на живота – смирените не знаят, че са смирени, горделивите не разбират, че са горделиви, опрелестените дори и не подозират, че са опрелестени. Самият пик на болестта  е да не знаеш, че си грешен. Да ти намекват за разни твои грехове, а ти да си мислиш, че споменават други хора. Да пишеш проповеди като моите и сам да не можеш да се разпознаеш в тях. Има едно стихотворение на архимандрит Серафим Алексиев, което завършва с думите: „Туй моята съдба е… И твойта, може би!“