Учител съм по литература, сигурно затова изпитвам респект към всички видове изразни средства – метафори, сравнения и така нататък – страхувам се малко от тях и внимавам при използването им. Някои хора си ги ползват много успешно по подразбиране, имат вроден талант. Други прекаляват с тях, явно пресолват или преслаждат изказа, чак байгън става, натръшва, киселини, високо кръвно, захар и прочие, та чета по две изречения и спирам. Трябва да се чете здравословно.
Когато ти стане част от професията, интуицията също придобива повече внимание и оглежда по три пъти. Понякога като в изречението по-горе думите са изсипани без ред, но се получава добър ефект от изразното средство. Друг път им търсиш точната мярка внимателно на тия средства, подреждаш ги като кубчета, а накрая пак неестествено звучи. Накрая разбирам, че трябва да се кара директно и колкото по-малко украшения, толкова по-честно звучи.
Един човек си беше вързал кучето пред църквата в неделя. Той вътре свежда поглед, прекръства се, пали свещ, казва молитва, а онова отвънка лае, та се къса. И не да кажеш, че ще се помоли и ще излезе след десет минути, а си стои човекът от началото до края. Изряден е. Това означаваше, разбира се, целият площад да бъде огласяван от кучешки лай в продължение на час и половина. В неделя сутрин. В близките сгради хората да не спят. Да се будят, да идват и те на служба. И кучето и то на хората служи, за тяхно добро го прави. Събуждайте се, стига сте спали, вика им. Не виждате ли моят бог как ме е изоставил. Викам към него, обаче той нехае. Елате да ми помогнете да не стоя тука вързано. Разни такива кучешки работи ни съобщава кучето с този лай.
И почнах отдалеко с изразните средства, понеже отец Владимир казва това е много ярко изобличение – ние така влизаме в храма, обаче греховете ни са вързани наблизо, скимтят, лаят, ние вътре сме си чистички, молим се, направили сме онзи хрисим вид, после излизаме навън и си взимаме пак греховете, водим си ги навсякъде, те са си с нас постоянно. И знам ли и аз кое как да тълкувам в тоя живот?
Просто човекът е решил да отиде на църква в неделя. Нелош порив. Няма на кого да остави животинката. Води я със себе си. Че ще полае, голяма работа. Не знам кой беше човекът. Щях да отида и да му кажа, че кучето му лае непрестанно. В храма “Тебе поем”, онова лае, “Отче наш”, пак лае, не спира. Да игнорираме някакъв човешки шум, как да е. Няма проблем отвън да къртят с машини, да режат дървета, човешките шумове са човешки. Ще си кажем какво толкова, и ние сме криви и шумни.
Но този шум беше животински. Нечовешки. Не можеше той просто да продължава кротко да си реди молитвите и ние всички останали да приемаме това за нормално. Бих му съобщил на този незнаен човек, че е по-добре да си отиде при кучето, да си го прибере у дома, да постъпи порядъчно. Нелицемерно.
Че този контраст между молитвата му вътре и лая на кучето му отвън е някак шизофреничен. Много налудничав. Наистина изобличителен и в съвсем прав текст. Тази молитва не можеше да бъде молитва.
Не ме дразнеше лаят на кучето. Само ми беше неразбираема постъпката на стопанина му. Ето, конкретен съм, без изразни средства и метафори. Ако той прочете тук, много ще се радвам да ме разбере какво му казвам.
Брат, който и да си ти, недей да събуждаш сто души в неделя сутрин с нехайството си. Тъпо е. И не карай кучето ти да се мъчи толкова дълго време. Жестоко е. Ти си отговорен за него, понеже е твое. Тези две неща са важни. Ако те не са ти приоритет, другите хора и твоето животинче, значи има нещо много объркано.