Глупавите маски… Всичко започва от тях. Ставаш сутрин. Миеш си зъбите. Пийваш две глътки кафе. Вземаш маските и се включваш в представлението, което мислим за реален живот. Една ти трябва за по пътя. Друга за колегите. Трета за колежките. Специална за шефа. И още по-специална за големия шеф и ортаците му от борда на директорите. За приятелите имаш по-прoзрачни. Маска за по-близките и маска за по-далечните. Накрая завесата се спуска. На връщане можеш да си купиш мокри кърпички и да забършеш вкъщи остатъците от лепилото, защото на вратата ще смъкнеш макиажа за пред съседите. Отпускаш се на фотьойла. Включваш телевизора. Най-после можеш да бъдеш себе си. Най-после можеш свободно да бъдеш егоиста, който си. И да плюеш тези лицемери от екрана.

„Човек наранява обикновено своите най-близки.“ Нямате представа колко пъти съм чувал точно това изречение. Хиляди пъти от хиляди устни. Приели сме го като аксиома. Като един от неизбежните бъгове на програмата, която сме си инсталирали. Колкото и нови версии да й слагаме, тоя дефект се появява в 90 процента от случаите. Че и в повече… А причината за него е толкова прозаична. Човек не може да се крие постоянно от себе си. Все някога трябва да бъде това, което е. И с близките си просто може да си го позволи. Поне известно време те ще му прощават. А понякога мислим, че са длъжни да ни прощават. Защото нали в това се изразява любовта? Не става дума за вина или нещо такова. Нали си пускаме такива кратки постове във Фейсбук или Инстаграм: „Зъл е всеки, който се опитва да ни насади чувство за вина! Бъди себе си!…“

На базата на това е възникнала легендата, че хората, които са си близки, трябва да се изтърпяват. Например, дават репортаж по телевизията. От тези, дето навремето им викахме “пълни дупка”. И с тях завършвахме емисията: Дядо П. и баба Р. от село Х. празнуват диамантена сватба. Задъхана репортерка е на гости при тях. Предава на живо. (По неизвестна за мен причина, сега всички предават всичко на живо. Животът ни имитира, че е жив, като предава на живо. Станала катастрофа сутринта на магистралата, вечерта в тъмното ми го съобщават от същото място, макар че там вече е останал само вятър.) Пристъпва внимателно из калния двор и се озърта да не би някоя кокошка да клъвне лачените й обувки. Приближава се до бабата, държейки микрофона като стрък праз и закачливо пита: „Каква е тайната на тази дълга връзка?“ „Е па, компромиси.“ – отговаря тя. А дядото одобрително клати глава: „И я търпим.“ Винаги съм се чудел на такива репортажи. Питал съм се: тия хора как са издържали толкова години насред мъките? Щото – търпи, търпи човек, пък му писне. Компромиси, компромиси – но друго в живота няма ли? Минава си времето. Той пие, тя го овиква. Посбият се понякога. Пък после си простят. И така ден след ден побеляват. А някои цели конвенции написаха срещу насилието. То ако ставаше с конвенции да накараш някой да обича вечно… Пък то е точно обратното. Всеки момент ще напишат международен документ, който извежда любовта извън закона…

Никой не е готов да се промени. Дума да не става! Не стига, че не си себе си навън, пък и вкъщи ли? Всъщност, пространството, където човек може да бъде такъв, какъвто е, не се ограничава с четирите стени на дома му. Ако стане началник във фирмата, това е огромна стъпка да се чувства и там като у тях си. И сам да определя правилата. Да не му се налага да слага проклетата маска на любезен и възпитан. Питали ли сте се защо началниците в България винаги са толкова… Знаете какви… Не е защото българинът не издържа на власт. Какво, това да не е генетична болест? Ей така, понеже е българин и не носи на високи постове, както определени народи не носят на алкохол? Няма такова нещо. Обяснението е съвсем просто – става естествен. И всички около него трябва да му слугуват. Защото са на гости в нещо, което е негово. Чували ли сте как бизнесмени казват на работниците си: „Не стига, че ти давам, примерно, 1000 лева, пък нямаш елементарно уважение към мен.“ И в главата си е прав. Защото той не вижда, че човекът си е изработил тия пари и че те му се полагат. Вижда само, че си бърка от собствения джоб и дава на някого, който на всичкото отгоре по цел ден се мотае на собствената му територия.

„Бъди себе си!“ Който е измислил този слоган, слага в малкия си джоб всички пропагандатори на всякакви режими. Непоклатим е! Качваш се в автобуса, а там човекът, който седи до теб, води на висок глас дълъг и безсмислен разговор по мобилния си телефон. Защо му трябва да се притеснява, че може да пречи на някого? Нали е важно да си себе си… Седнал си е сякаш вкъщи и си приказва. Един ден, докато се прибирах от Дружба с 604, ме обзе панически ужас. Осем човека наведнъж се надвикаваха около мен. Чудех се дали аз не съм нещо повреден, че си трая. Някои държаха сматфоните си като филии лютеница пред лицата си, други ги бяха долепили до ухото, трети имаха слушалка, но всички еднакво слепи за останалите пътници и техния шофьор. Какво да им кажа? Че им липсва елементарно възпитание? Че не са си вкъщи? Нали може да им образувам стрес? И да изляза лош. В подобна ситуация ми казаха, че моята работа е да обичам всички. Тоест, да им търпя глупостите. Щото човек трябвало да се чувства навсякъде като у дома си.

Правя веднъж Кръщение на вече пораснало момиче. Виждам го как попива всяка дума. Иска да запомни всяка секунда от това, което й се случва. Около нея са застанали само няколко човека, изглежда най-близките й. Тоест, нямаше много хора. А отстрани, на един метър от купела, на столове седнаха две дами с вид на реститутки. Без да обръщат никакво внимание на случващото се около тях, започнаха да водят на висок глас оживен разговор. Очевидно не бяха от гостите на момичето. Реших да не обръщам внимание и повиших тон, за да ги надвикам и да се чуват думите от Тайнството. Повишиха тон и те. Аз още малко и те още малко. Като усетих, че ме побеждават в силата на гласа, спрях, обърнах се към тях и с най-любезния си тон ги попитах: „Уважаеми дами, да не би да ви преча?“ „Не, не се притеснявайте!“, също толкова възпитано ми отговориха те в един глас и продължиха да си говорят. Идеше ми да седна в купела, така, както вече бях излял зехтин в него, и да се разрева с глас. То, верно и с маска е лошо – лицемерието не е добродетел, ама без маска е хептен зле… Преди можеше да избегнеш някои падения поне от възпитание. Сега явно това е надживян период…

Питайте после защо политиците ни били такива. Защо управниците били онакива. Какви да са? Чувстват страната като бащиния. Един пък направо си го каза, че му е бащиния. Ама хайде да не влизаме в тези води… Бъди себе си означава не се променяй. Бъди себе си е обратното на покаянието, гръцката дума за което означава преобръщане. Никъде светът така нагло не се присмива на хората, както в тези кратки думи, които са жигосали цялото ни съвремие. Човек е длъжен да се развива. Да се приближава към Бога. Да премахва маските и да вижда грозотата, която стои зад тях, а не да я харесва. Бъди себе си означава да свикнеш, че уродливото е красиво, само защото е твое. Да започнеш да мислиш, че твоето е добро по презумпция. Че сам си критерий за всичко около себе си. И най-после, че всичко ти е разрешено.

И в църквата сме такива. Защото нали трябва тя да ни е като дом. А Господ е нашият най-близък ближен. Затова казват: „Бог ни обича такива, каквито сме.“ Да, обича ни, разбира се! Как да не ни обича, като Се разпъна за нас. И всеки ден ни предлага Тялото и Кръвта Си. Но това означава ли, че и тук трябва да сме себе си? Христовата жертва понякога с нищо не ни задължава. Затова се надпреварваме да говорим, че не е важен законът, а любовта. Защото Божият закон противоречи на онова, което сме си намислили, че е любов, а всъщност е егоизъм. Нашата любов е незаконна.

Човек се постарае, постарае, пък се отпусне и каже: „Ти си свестен, Господи, ще ме приемеш с всичките ми кусури.“ Някога хората ги е боляло от най-малките грехове. Плачели са от умиление. Ридаели са от срам. По покъртителен начин са зовяли към Бога за милост. При всяко вдишване и издишване са казвали: „Помилуй ме!“ И това е значело нещо. Значело е: „Погинал съм без твоята милост. Грешник съм, който се нуждае от нея.“ Искали са да се преборят със себе си. Да се променят. Да се осветят. Да се богоуподобят чрез благодатта. Сега сме просто себе си… И вече малцина искат да се променят.

Всъщност, основната цел на човешкото съществуване е покаянието. Заради него Господ слезе от Небето (Лука 5:32). За да призове грешниците към промяна. И ако тази промяна по една или друга причина е трудно осъществима в социалната среда, то поне вкъщи трябва да бъде търсена на всяка цена. Човек не се прибира у дома си, за да бъде себе си. А за да положи себе си за своите приятели. Понеже това е истинска любов по думите на Господа (Иоан 15:13). Ако в работата ти пречат и всячески те тормозят, ако в автобуса или магазина те изнервят, то поне вкъщи трябва да можеш да обичаш. Хората се събират в брака, в семейството си, за да се жертват един за друг. Защото любовта е саможертва. Събират се, за да се вдъхновяват, а не да се търпят. Или да правят от роднините си попивателни на изповръщаното вкъщи напрежение. Да, животът е труден. Да, на никого не е лесно. Но кой и кога е обещавал да е лесно? Кой е казвал, че щастието е да ти служат, а не да служиш? Да лежиш на дивана, а не да завиваш някой друг, който е задрямал на него? Човек отпочива чрез душата си, а не чрез тялото. А душата се радва най-много на покаянието.

Във всеки дом има по едно скрито съкровище. И всеки от нас е длъжен да го потърси. Да разрови в потъналите в прах чекмеджета и да намери там забравеното си сърце. Оттук започва всичко. От това да се крепим един друг по пътя към Бога. Да плачем заедно. И един другиму да си избърсваме сълзите. Да се смеем сами на себе си и това да не наранява. Покаянието е живот. Дело. И дори заедност. Възможно е, когато човек престане да бъде сам за себе си идол, на който всички да служат. И на който да се покланят. От всички езически божества, най-страшен е егоизмът. Защото той е и кумир, и жертва. Човек сам се принася пред олтара на самия себе си. Това е абсурдно. Но е абсолютно реално. Възможно е да се мислиш за християнин, но да прекараш в това лишено от покаяние суеверие всичките си земни години. И от време на време да се криеш зад маската на лицемерието.

И обратно. Каещият се не се страхува да бъде наранен, понеже вече не разчита на себе си, а единствено на Христос. И затова не са му необходими маски никъде. Той е един и същ и вкъщи, и на улицата, и в работата, и в храма. Смирен е и като подчинен, и като началник. Понеже е открил истинското себе си в отхвърлянето на себе си.

Написах всичко това, за да припомня нещо съвсем просто, но някак забравено. Прекрасно е да обичаш. Прекрасно е, когато мъжът носи жена си на ръце. Когато жената готви, подрежда и чака да посрещне любимия си. Когато родителите дават последните си пари, за да купят учебници на децата си. Или когато се грижиш за престарелите си майка и баща. Наистина изглежда мъчно. Изглежда трудно. Но всъщност е прекрасно. Любовта е да даваш своето, за да изграждаш другия. И така да го правиш щастлив. И също с всеки ден да се стараеш да си по-красив заради него. Заради Христос също. Душата е Христова невеста. Нима тя трябва да посреща Христос всеки ден по анцуг, с раздърпана фланелка и да го замерва с чехли, защото е в лошо настроение? Ние можем да бъдем повече от това, което сме. Сам Бог иска да сме повече от това, което сме.

Ние нямаме тук постоянен дом, но сърцето трябва да е дом. Дом Господен, в който ближните да извършват с трепет богослужение или да си почиват в него. Разбирате ли? Ние трябва да сме храм. А какъв е този храм, в който килимите не са мокри от сълзи на покаяние, умиление или радост, а от остатъците от недопити бирени бутилки…