В началото на всяка учебна година ме канят в кварталните училища на водосвет. Прочитам молитви за децата и преподавателите. После ги ръся със светена вода. А те се смеят, нямат търпение да се наприказват със съучениците си след дългата раздяла. Приятно е да си част от това. От новото начало, което дава този ден. Истински завладяваща гледка обаче са родителите на първокласниците. Не откъсват поглед от смутените си деца и заедно с това са пълни с гордост. Не, не говоря за гордостта, която е корен на всички грехове. А за онова чувство на благодарност, което те завладява, когато си успял да свършиш нещо наистина важно…

Ще ви издам една тайна. Горе-долу така се чувства свещеникът, когато вижда духовните си чеда и приятели от енорията, подредени пред Чашата. Опитва се да ги прегърне с очи. Възхищава им се за положения труд. Радва се за прекрасната среща, която им предстои. И вярва, че след нея те ще вървят храбро и уверено към своето бъдеще. Всъщност, може би малко ви послъгвам. Не знам дали всички свещеници се чувстват така. Не съм говорил точно по този въпрос с повечето от тях. Но онези, които са ми близки, са споделяли, че изпитват същото като мен. Вдетиняват се от радост.

Искам да напиша нещо наистина положително. Сигурно сте забелязали, че не съм по розовите приказки. Страхувам се от фалшиви утехи, защото те приличат на картонени макети, прикриващи бездната. Но понякога човек има нужда от топъл чай с няколко капки алкохол в него, за да се сгрее, независимо какво е времето навън. А там не престава да духа пронизващият леден вятър на световното самодоволство. Как да се предпазиш от него…

Понякога на човек му идва много от бурите и ураганите, свистящи през надутите бузи на разни мними герои. Не издържа на напора на виелицата и се скрива в някое мазе. Знам го по себе си. Пък и не бих искал да давам примери с чужди животи. Преди време имах дълъг период, в който не писах нищо. Дори при представянето на последната си книга казах, че спирам с текстовете. Самата мисъл за писане ми беше толкова противна, че предизвикваше физически конвулсии за гадене. Причината за това не беше само умората, която човек чувства, когато е искрен и изтръгва сърцето си, за да го покаже оголено, а мнозина използват възможността да се изхрачат отгоре. Това е риск, който предварително трябва да си поел. Проповедникът е длъжен да е уязвим, иначе никой няма да го чуе. Този, който говори за Христос, трябва да е съгласен да бъде бит за думите си. Иначе нищо няма да излезе.

В случая имаше и съвсем конкретна причина. Прочетох текст на някой си велик съвременен писател. Казват, че бил добър с думите. И сигурно е такъв, щом предизвика толкова силен ефект върху мен. Не помня точно какво целеше разказът и какво искаше да внуши у читателя, но единственото, което ми е останало, е че ужасно ми се доповръща. Вероятно имаше някаква мъдра идея, но на мен просто ми беше гадно. А също и обидно от това, че някой може да ползва талантчето си по този начин. Все едно Бог да ти даде 50 лева, а ти с тях да си купиш всичко необходимо за една качествена димка и да увониш с нея целия блок, в който живееш. А после да се хвалиш колко добър химик си. Спомням си, че затворих компютъра и казах на жена ми, че не искам повече да чета български автори. Че не желая даже да чувам за тях. Нито да знам за съществуването им. Още по-малко за наградите, които си разменят. А и за другите начини, по които един от друг приемат слава, понеже славата, която е от Единаго Бога, не търсят (виж Иоан 5:44). Казах й още, че имам болезнена необходимост да напиша нещо красиво. Като например това как утихналият в молитва човек слуша разцъфването на черешите и повече никога да не се докосна до белия лист. (И наистина написах такъв текст.) За да не приличам по нищо на мъдрите писачи от този свят, които мислят, че изливат златни реки от главите си, а всъщност бълват помия.

Това са си някакви мои емоции, които изглеждат крайни. Мина време и ги надживях. И аз имам своите си слабости. Но ви ги разказвам, за да разберете, че понякога на човек му идва много. Не защото е притиснат, обиден или оскърбен, а от жестокостта на този свят. Не намира в себе си правда. Не открива утеха и извън себе си. Какво става с такъв човек? За него Лекар е единствено Господ Иисус Христос.

Безброй пъти съм се сблъсквал с този проблем, далеч преди да облека расо. Имаше една песен на Red Hot Chili Peppers, в която се пееше: „Моите приятели са толкова депресирани, усещам въпросите в самотата ви, ще бъда до вас, знаете, че ще бъда…“ Когато за пръв път дръзнах да помисля, че мога да стана свещеник, си казах, че бих искал да бъда подкрепа точно за тези объркани хора. Да бъда техен приятел. Те не са някаква социална група. Не са малцинство или мнозинство. Нямат специални потребности или проблеми, свързани с възрастта. Това са тези, които не могат да понасят света с цялата му надута и маниерна претенциозност. Това не са дори така наречените „малки“ хора, за които „големите“ писатели обичат да разсъждават. Моите приятели, за които се пееше в песента, са сякаш невидими, защото е „толкова тежко и самотно да не познаваш себе си“ (така продължаваше песента).

Казах ви, че този текст ще е положителен, но съм сигурен, че на вас не ви се вижда такъв. Ето кое е жизнеутвърждаващото в него – те, моите приятели, продължават да се борят. Падат и губят смисъла. Реват като магарета и гледат тъпо в една точка. Сърдят се, когато им кажеш да станат. Вдигат скандали, когато се опитваш да им внушиш надежда. Но накрая все пак се надигат. Намират сила да застанат срещу себе си. И да се видят. Не през кривото огледало на баналните философи на мира сего. Или през нищо незначещи фрази. А през Евангелието. И то сякаш става живо за тях. Не просто книга, която някой си измислен богослов подлага на дисекция като в морга, а именно жива. И Божието слово ги огрява. И ги прави сами на себе си малко по-познати. Покаянието напомня на онази несравнима с нищо нощ, в която свещеникът излиза със свещ и напук на смъртта казва: „Да внимаваме: Христовата светлина просвещава всички!“ Миг след това се запява: „Христос Воскресе!“ И наистина, каещият се сякаш преживява мъничко възкресение. А после през сълзи се смее на света, който до преди пет минути е изглеждал толкова страшен. Прегръщаш това мокро от плач човече, а то ти прошепва през добродушната си усмивка: „Знаеш ли, светът всъщност е просто един самовлюбен глупак. Спукана му е работата!“

„Да четеш молитви“ – казвам му. И той обещава. И наистина ги чете с голямо внимание. До следващия удар. До следващото падане. До другия път, в който ще научи още изненадващи неща за себе си. И ще трябва да излезе от тях още по-вярващ. Надявам се моите приятели да не загубят тази битка. Не им казвайте, но няма разумен начин тя да бъде загубена. Освен, ако не се вкиснеш и откажеш да я водиш. Или започнеш да преяждаш. Понеже сега идва пост, бързам да уточня, че не става дума за блажни манджи. А за преяждане с мазна самоувереност и тлъсто самохаресване. Духовният холестерол може да ви затрие. И то не само физически, а да ви превърне във видима заплаха за нормалните хора по света. Гледаш се в огледалото и се мислиш за достоен (християнин). Чак се усмихваш във фантазиите си на тази хрумка. Но всъщност си оръжие за масово поразяване. Не просто си загубил битката. Ти си станал инструмент в нея. Но си сляп като къртица и не можеш да го видиш. Боже, пази моите приятели от това!

И тъй, ето ги на опашка пред Чашата. Можеш в мисълта си да ги наречеш всякакви грешници. А те стоят там притеснени, допрели ръце до гърдите си, сякаш стискат в шепи сърцата си. И приличат на онези първолаци – момчетата с вратовръзки, момичетата – с големи панделки. „Обичам всички вас, наранени от студенината“, се казваше още в песента. Но какво съм аз? В ръцете си държа самото Лекарство и Лекаря. Няма нищо по-логично от срещата на тези хора с пожертвалия се за тях Христос. И те Го познаха. А умниците на този свят Го разпънаха.

Сега, като пиша тези думи, си давам сметка, че моите приятели са много повече, отколкото съм очаквал. Те всъщност съставляват Църквата. И са нейната земна красота, която повърхностният поглед не може да съзре. Но която е осияна от Божието виждане. И Господ няма да ги остави. Ще се грижи за тях – с или без нас, трудещите се на нивата Му. Вярвам, че ще ги спаси, дори въпреки нашата осветскостеност. Единствено се моля да бъда такъв свещеник, че и моите приятели на Страшния съд да ме разпознаят като свой приятел.