Неделя на Блудния син – Лука 15:11-32

Докато четат притчата за Блудния син, повечето хора обръщат внимание ту на единия, ту на другия брат. И много рядко на бащата. Той е най-пренебрегваният персонаж в тази история. А това е несправедливо. Дори и в евангелските откъси, отъждествявайки се с някой от героите, търсим да оправдаем себе си и не сме съпричастни към другите.

Знаете какво чувства един родител, когато детето му се разболее, рухне, пропадне, загуби се… Бащата на Блудния син стои на един връх и гледа дали не се задава чедото му. Представете си колко време е минало, докато неразумният младеж прахоса наследството си. Ден след ден таткото се е взирал в хоризонта. Слънцето е изгрявало и залязвало, докато бръчки са се появявали около очите му. И, може би, нощем, когато всички спят, си е спомнял моментите, които е прекарал близо до рожбата си – първият бебешки плач, първите зъбки, първите стъпки, първото ожулено коляно, първият рожден ден, а след това и другите семейни празници, почивките заедно… Разбирате… Всеки родител си има свои собствени спомени… Колко много неща е чувствал този човек… Каква драма е имало постоянно в сърцето му…

Когато разказва тази притча, Господ, разбира се, има предвид Себе Си. Но Той не остава само там, някъде на височината, откъдето да очаква блудното му дете да се завърне. Сам тръгва да търси загубеното Си творение, което е пропиляло нейде богатството. Търси го до смърт. Така, както дори бащата в притчата не постъпва. Разперените Христови ръце на Кръста приличат на отворените обятия на бащата на Блудния син, който очаква неговото чедо да рухне в тях. И да намери утеха… Стига да желае тази утеха…

Но колкото и красиво да изглежда всичко това, което говорим, колкото и топло и предизвикателно да е, има едно изречение, което прави притчата да изглежда все по-старовремска, все по-неактуална и все по-малко оправдана в днешно време: „Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе…“ (Лука 15:18) Блудният син огладнял и гладът го предизвикал да се сети за наемниците на баща си, които имали хляб и да помисли за завръщане. Обаче историята можеше да изглежда и по друг начин. Ами ако нехранимайкото беше направил кариера? Не е задължително всяка дружба с блудници да завършва с видима катастрофа. Може човек да преуспее в този свят. Да има свое собствено стадо свине и някой друг да му ги пасе. Може да стане бизнесмен-свинар. И пак да е гладен, но да не знае. Да е гладен, защото човек не може да бъде сит без любов. Не може да бъде щастлив, изоставяйки близките си, приятелите си, своите си, презирайки ги, предавайки ги. Може да е преял и пак няма да е сит, ако е престанал да обича.

И все някога ще осъзнае този свой глад. Какво би казал на баща си, ако живееше в наше време – в епохата, когато никой не е виновен за нищо. Когато истината е въпрос на гледна точка, а всеки намек за грях води до депресия или спонтанни протести. Например: „Аз имам право да съм свободен, да правя каквото си искам. Ти се опитваш да ме ограничиш ли? Голям съм вече и имам свой собствен живот. Не бях длъжен да ти се подчинявам.“ Или пък: „Я се виж какво представляваш. Ти не си ли виновен? Ти ме възпита да стана такъв и да пропилея имота си, капитала си, ако не финансовия, то поне вътрешния си, духовния си капитал. Ти направи така! Нищо, че после стоя и гледа от височината, тревожейки се за мен. Ми как няма да се тревожиш, като ти си отговорен? Яде те отвътре, нали?“ А може да гледа и по-снизходително на нещата. Да отиде и да каже на баща си: „Слушай, да си стиснем ръцете и да забравим! Да пием по една ракия, какво пък толкова е станало? Голяма работа, изхарчил съм спестяванията ти. Не издребнявай.“

Но да стане, да отиде при родителя си с думите: „Не съм достоен да бъда твой син.“ – кой говори така днес? Кой би казал: „Аз капитулирах! Всичко разсипах! Виновен съм и нямам извинение! Не мога да се върна обратно при тебе, както преди, защото не оправдах любовта ти! И защото не е честно!“ Сега вече така не прави никой. Езичници и християни – мнозина днес изповядваме един и същ светоглед, основан на културата на наглостта, на най-разпространената съвременна секта – вярата в себе си и непрестанната собствена невинност. „Кой? Аз ли, бе? Аз ли съм виновен? Как ще ме съдиш за моите ми пари? Тия кинти си бяха изначално мои, тъй като съм ти пряк наследник! И освен това, ти си ми баща, бе! И затова си ми длъжен!“ Така говорим на родителите си понякога… Братя и сестри, понякога така говорим и на Бога!

Много често съм виждал как се връщаме в изранените Христови обятия като при Някой, Който ни е длъжен. Длъжен да се разпъне за нас, за да можем да си правим каквото искаме. Да си идваме, не за да ридаем в скута Му, а за да чуем успокояващото: „Е, нищо, нищо…“ А после пак да отскочим при рожковете, да се омажем с прасетата, защото и купонът с тях не е за пренебрегване.

Опитваме се да променим щастливия край на притчата. В новата й версия Блудният син изяжда телето. Тупа татко си по рамото и тегли кредит на негово име. После отива да се пробва пак с друга фирма. Вътрешният глад е залъган, старецът е успокоен, време е за нови авантюри. Пък ако пак са неуспешни, пътеката вече е утъпкана.

В Псалтира се разказва как евреите изоставили Бога и започнали да се покланят на идоли: „Оскверниха се с делата си, блудстваха с постъпките си. И разпали се гневът на Господа против Неговия народ, погнуси се Той от Своето наследие и ги предаде в ръцете на езичниците.“ (Пс 105:39-40) И сега на нас ни се струва, че Кръстът на Господа е някакъв пропуск, който оправдава постоянното отстъпление от Бога. С който можем да влизаме навсякъде и да си правим каквото искаме. Някои дори мислят, че щом Христос е оправдал блудницата, значи няма страшно, защото всички сме виновни и няма смисъл да си намираме кусури. Забравили са обаче думите Му: „Иди си и недей вече греши.“ (Иоан 8:11) Господ дойде да подири и да спаси погиналото (Мат. 18:11), не за да го утвърди в погибелта му, а за да го утвърди в живота. Заменянето на покаянието с наглост е белег за неразбиране на смисъла на Евангелието. А масовото разпространение на този грях е предзнаменование за страшни събития. И ако Господ е предал старозаветния си народ на езичници, то какво ли ще стане с нас, отстъпилите от новозаветната благодат?

Хубавото е, че докато има време и този свят съществува, всеки миг е подходящ за завръщане. Всичко може да бъде забравено. Всеки грях може да бъде опростен, стига да има покаяние. Стига да поискаш като Блудния син „да станеш и да отидеш“. Да признаеш със съкрушение своите провали пред Христа. Ето, Той стои и чака не там на върха, а тук, в храма, гледайки преблаго от Разпятието, от иконата на Възкресението, дали няма да възложиш упованието си на Него, а не на себе си. Дали ще пророниш една сълза. В една сълза има толкова много надежда. Много повече надежда от всички бизнес-планове на света.