Беседа на Неофит – митрополит на Морфу
В наши дни цари голям смут в целия свят. Всекидневно сме свидетели на безмилостни политически, икономически, военни и други решения, които се вземат от различни властови центрове и водят милиони хора до бежанство, емиграция, бедност, безработица и отчаяние. Не само чувстваме цялата тази несигурна и тревожна атмосфера, но и я виждаме изписана върху лицата на много наши сънародници, които се затрудняват в днешните изключително трудни икономически и социални условия.
Вече е очевидно, че сме призвани да живеем по-оскъдно, по-умерено и приземено и с правилна подредба на нашите приоритети. Волно или неволно вложихме изключително много средства в лесния начин на живот, който водихме доскоро, без да мислим, че всичко това един ден може да се срине и от богати да станем бедни и да огладнеем, както чуваме да се пее на Петохлебието, в стиха от 33-ти Псалм от цар Давид: „Богатите обедняха и огладняха, а ония, които търсят Бога, няма да бъдат лишени от никое благо“. С други думи, не е нещо необичайно в историята на света богатите да обедняват; и Църквата, която не живее извън реалността, ни казва: „Докато богатите обедняват и изпитват глад, тези, чиято първа грижа е да търсят Господа, Бога на живота и на смъртта, няма да се лишат от никое благо. Тоест нищо няма да липсва“.
Първите, т.е. богатите, чийто ум е залепнал в съвременното идолослужение на парите и на лъжливата радост, която то дава, падат и нямат за какво да се хванат. Докато вторите, които търсят Господа, се обогатяват. Защото Бог промисля за тях, преди те сами да го помислят. И това важи винаги! И много пъти в живота ни сме свидетели на Божия Промисъл. Когато човекът се затвори в логиката на съвременния начин на живот, с постоянни земни грижи, с цел да удовлетворява своето пустославие и комфорт, не може лесно да осъзнае, че цялата му дейност го отдалечава от същинските неща и го превръща във вманиачен консуматор на настоящето, като го тласка към неконтролируемо преследване на ненаситни желания и наслади.
Подобно отношение представлява нравствено падение на съвременния човек, тъй като чрез него става роб на своите похоти и се затруднява твърде много да приложи в живота основните евангелски заповеди, заповедите за двояката любов – към Бога и към ближния: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си“. (Мат. 22:37-39).
Важно е – в съработничество с Христос – да придобием ум, който да изследва постоянно качеството на нашите чувства, похоти и помисли. Нека помним това, което се казва в една молитва на Повечерието: „И дарувай ни, Боже, бодър ум, целомъдър помисъл, трезвено сърце…“
Един от големите проблеми на епохата ни е, че човекът загуби духовното култивиране на ума. Благодарение на това, той може да се научи преди всичко да се покайва всекидневно, да контролира своите желания и мисли, помисли и страсти. Защото в мярката, в която човекът смирява ума си, му се дава и дара да изпитва себе си и да оценява връзката си с Бога и ближния по духовен и смирен начин, без привидно смиренословие, себеугодничество и егоизъм.
Старецът Порфирий казваше: „Може някой да говори за греховете си и да е горд, и друг да говори за добродетелите си и да е смирен. Да бъдем смирени, но да не смиренословим. Смиренословието е капан на дявола, което носи отчаяние и инертност, докато истинското смирение носи надежда и изпълняване на заповедите на Христос“. И покойният старец Евмений на свой ред казваше: „Да виждаме предимствата на другите хора и да виждаме нашите недостатъци. Когато човек чувства своите грехове, е по-добре; когато мисли, че има добродетели, не е добре“.
Трябва да внимаваме много в това, което казват съвременните свети старци, понеже всички ние, клирици и миряни, сме в опасност от смиренословието, което ни завлича и ни кара много пъти да мислим, че не ни засягат греховете, които виждаме в други хора, защото уж сме ги преодолели. Самокритиката има голямо значение, да съдим себе си, а не другите. За да го постигнем, трябва да молим Бога да ни даде искреност, смирение и покаяние, но и съкрушение за нашите грехове.
Защото, само ако чувстваме болка за един грях, който сме извършили, лека-полека ще дойде часът, в който Бог ще ни даде силата да не го вършим и да го спрем напълно. Ако не съществува болка, ще падаме все по-ниско, докато накрая се осъзнаем. И това е един способ на Божията милост, за да кажем „Съгреших!“, защото без покаяние не съществува освещение. Не се покайваме, за да станем по-добри или по-нравствени човеци, това е пиетизъм. Покайваме се, защото принадлежим на Тялото Христово, Църквата, което е свято.
„Истинското покаяние – казваше старецът Порфирий – ще донесе освещението. Няма по-висше нещо от това, което се нарича покаяние и изповед. Това Тайнство е дар на Божията любов към човека. Божията любов ще направи всичко. Може да използва нещо – една болест или нещо друго, зависи – за да доведе човека до покаяние. Просто и нежно ще направим едно движение към Бога, и оттам нататък идва благодатта. Не можем да се покаем, ако Господ не ни даде покаяние. И това важи за всичко. Тоест, важат библейските думи, това, което Христос казва в Евангелието: „без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15:5). Ако не съществуват предпоставки, за да дойде Христос в нас, покаянието няма да дойде. Предпоставките са смирението, любовта, молитвата, трудът за Христос и ближния. Ако чувството не е чисто, ако няма простота, ако душата има себичност, няма да дойде Божията благодат. Тогава отиваме да се изповядваме, но не чувстваме облекчение. Истинското покаяние ще донесе освещение. Покаянието ни освещава.“
Най-голямото чудо е покаянието. Покаянието първоначално било заповед от св. Иоан Кръстител, но преди всичко от Господа. Подбудата към покаянието е първата проповед на Христос. Нашият Господ и св. Иоан Кръстител ни казват вече две хиляди години: „Покайте се, защото се приближи царството небесно“. (Мат. 4:17; 3:2). „Царството небесно“, което дойде, е спасителното пришествие на Богочовека на земята, което се преживява превъзходно в Светата Литургия – „Благословеното царство на Отца и Сина и Светия Дух“. Аз лично, моля великия учител на покаянието: „Кръстителю Христов, научи ме на покаянието в Светия Дух!“
Следователно, трябва да се погрижим за съкрушението на душата ни, осъзнаването и болката, за да може Светият Дух да започне да просветлява мрачните пещери на сърцето ни. Покаянието засяга всички: клирици, монаси и миряни, цялата пълнота на Църквата. Църквата не дели хората на класи и професии, а научава всички да се покайват по същия начин, който живият църковен опит показва до наши дни.
Внимавайте обаче какво казват светците: човек само в Църквата, чрез нейните Тайнства, може да се научи да се покайва. Църквата постепенно научава вярващия да живее в бодърстване, да прощава и след това се научава и да обича. Да не говорим големи думи, както, например, мислехме в детските си години, че любовта е сърчице. Не, любовта е много търпение, много молитва, много бодърстване. Любовта означава голямо покаяние за личните съгрешения и търпимост към съгрешенията на ближния ни, както казва Евангелието. И на всичко това ни поучават богослужбените последования и преди всичко светата Литургия.
Следователно, трябва да ни интересува какъв тип покаяние имаме. Как култивираме ума си? Доколко сме църковни хора? Доколко прощаваме? Как се причастяваме? Как общуваме с Бога, хората и себе си? Когато човекът задава тези въпроси и се подвизава да води съзнателен духовен живот в покаяние, тогава умът му започва да се очиства. И когато умът се очисти, се очиства и сърцето, което е престолът на ума, според отците. И тогава човекът бива просветляван от Светия Дух. По-късно, лека-полека се освещава. Така са се просветили и са се осветили толкова много хора.
Понякога си мислим, че светостта е нещо много далечно, което не ни засяга, което не се постига в нашата епоха. Но и днес, между нас, има свети хора, пълни със светлина, чистота, мощна молитва. Те са тези, които крепят Кипър, те са тези, които крепят света! Те са тези, които ще ни освободят. Нито политици, нито икономисти! Нека не разчитаме много на човешките си сили, а на Този, Който е вечният Отец на цялото творение. На Отца на светлините, на Троичния ни Бог да възложим всичките си надежди. Да казваме в началото и в края на молитвата си: „Слава Тебе, Боже наш, слава Тебе, Боже наш, слава Тебе, Боже наш! Упованието ми е Отец, прибежището ми е Син, покровът ми е Дух Свети, Света Троице, слава Тебе!“
Познавам на нашия остров, но и в нашата митрополия по-конкретно, клирици и миряни, които години наред се покайват истински и се молят. Брачни хора с деца, и други с внуци, които имат голямо покаяние, смирение и простота, които вървят по пътя на светостта. Незабележими хора, които всекидневно стават преди да съмне и се молят. И когато попитах някои, какво молитвено правило имат, всички ми отговориха, че след като отправят църковни молитви, се молят малко с броеница, а след това отварят сърцето си и започват да говорят на Бога от първо лице. Молят се за тяхното семейство, роднини, съседи, за тези, които имат различни проблеми, за болните, за техния началник, за съселяни, за хора, които те самите се затрудняват да изтърпят и да обикнат! И това е много важно, да се молиш за другите.
Повечето от нас сме се научили да анализираме това, което ни се случва и да оправдаваме грешките си, казвайки, че е виновен един или друг, виновен е братът ми, духовникът ми, старецът ми, баща ми, майка ми, които са трудни хора, мъжът ми, жена ми и започваме да роптаем, да се оправдаваме, да мърморим, да се оплакваме за дребни неща, да сравняваме и объркваме толкова много душата си, за да прибегнем накрая до самооправданието – люлката на неразкаяността. Но има и хора, които не само укоряват себе си, които обвиняват само себе си, но и с любов оправдават грешките и немощите на другите.
Тези хора се покайват истински, защото са успели да намерят това, което дълбоко в тях им пречи, най-главната им страст, и да го превърнат във всекидневна молитва. Съумели са да имат лична връзка с Бога и да говорят с Него, както говорят с техен приятел. Ясно и конкретно, без неопределени неща и сложни мисли. Нещо, което всички: клирици и миряни, трябва да правим. Тоест, да говорим всекидневно на Бога, а не когато се окажем в безизходица, когато имаме нужда от здраве или пари, и ако стане и някое чудо, тогава да се смятаме за праведни и да го казваме на всички. Това не е покаяние; защото човекът, който започва да вкусва покаянието, чувства, че е едно нищо и не преследва нищо друго, освен прошка и милост от Бога.
Много е важно да търсим от Бога покаяние, смирение и простота. И когато ни се дари покаяние, е добре да намерим духовно опитен свещеник или дори мирянин, който живее покаянието, за да получим помощ от него. Навярно звучи смело, но е една голяма истина в живота на Църквата: едно е изповедникът-свещенослужител, а друго духовникът! Изповедникът е свещеникът, който изповядва, и имаме много отци-изповедници, но малко духовници. Най-идеалното би било изповедникът да е и духовник, тоест да има дара на покаянието от Светия Бог, за да може да ръководи правилно човека, който се покайва. Следователно, всички ние трябва да имаме благото безпокойство и разположение да молим Светия Дух, казвайки: „Царю Небесни, прати ми един човек да ме ръководи, да ме научи на покаяние, да му изложа моята неопитност и увреденост…“
Но и ние, изповядващите хората, трябва да отдаваме особено значение на покаянието и да помним това, което Господ каза, веднага щом се яви на апостолите, давайки им власт да прощават греховете на другите: „приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат.“ (Иоан 20:22-23). С други думи, на които простите греховете, ще им бъдат простени. На онези, обаче, които няма да им простите, защото сте откроили, че нямат искрено покаяние, ще останат неопростени и греховете им неразвързани.
Много е важно свещенослужителите-изповедници да се молят на Бога да им помогне да различават дали човекът, който стои пред тях, има покаяние. Защото в противен случай не ръководим правилно хората като четем на всички, без разлика, опростителната молитва. Не ги водим до покайно съзнание и реално осъзнаване на греховете им. Трябва да разберем, че имаме голяма отговорност пред хората, които идват при нас, за да им помогнем да се покаят. Нужно е да имаме лично покаяние, и когато изповядваме, да казваме на Христос: „Христе мой, просветли ме какво да кажа на този човек!“
Несъмнено, икономическата криза ще създаде големи изкушения, не само сред миряните, но и сред нас – епископите и клириците. Зависи от всеки от нас да използва тази криза и да усили неговата си духовна борба с покаяние и молитва. Защото всяко събитие, което създава в човека тревога и несигурност за неговото бъдеще, го изправя очи в очи с неговата вяра. Колкото по-силно чувства несигурност и неувереност, толкова по-несъвършена е вярата му. Ако почувстваме в нас маловерие, недостиг на доверие към Бога, това е голяма възможност да грабнем тези неща и да ги положим като покаяние, молейки Бога всеки ден да укрепи вярата ни в Него.
Всяка пречка, която срещаме в живота, е една възможност за изпитване на нашата вяра и духовна смелост. Изпитанията ни дават шанс да съблечем срама от себе си и да се изправим смело срещу страстта, която ни терзае, търсейки искрено какви духовни недостатъци имаме всеки път, когато в живота ни идва затруднение.
По-специално ние, свещениците, трябва да дадем този дух на живата вяра и надежда в покаяние на хората, защото те чувстват, че всички са ги отхвърлили и от нас не търсят само хранителни продукти и социален обяд, но най-вече по-дълбоко покайно слово, слово с вяра и надежда. Нека внимаваме Църквата да не се превърне в социална служба, която дава на хората само материални блага. Най-главното, което можем да дадем на човека, е св. Литургия и това да се научи да се покайва, както на лично равнище, така и на колективно и национално. Защото личното покаяние благотвори покаянието на нацията и покаянието на нацията вдъхновява личното покаяние. И за православните идват големи дни на изпитание, но и на слава и разпространение на нашата православна вяра в света.
Неофит – митрополит на Морфу
Превод: Константин Константинов
Източник: immorfou.org.cy