Истинският дом

Възнесение Господне

 

Преди време една жена ми каза: „Е, какво толкова се радваме на Възнесението? В крайна сметка в него има нещо тъжно – празникът на Възкресението свършва и Христос си тръгва от нас.“ „Как ще си тръгва? – отговарям й. Как може да си тръгва Този, Който е казал: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света.“ (Мат. 28:20)? Христос не си отива! Той завършва делото на нашето спасение, окончателно побеждава смъртта чрез Възнесението при Своя Небесен Отец. Въздига човешкото естество и завинаги го съединява с Бога. Отива да ни приготви бъдещите ни небесни домове, по думите Му: „В дома на Отца Ми има много жилища. Ако да нямаше, щях да ви кажа. Отивам да ви приготвя място. И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз.“ (Иоан 14:2-3).

Какво велико обещание имаме чрез Възнесението на Господа! Колко се радваме, когато някой земен чорбаджия ни обещае повишение или някаква награда! Вярваме му и се стараем да заслужим наградата. Макар че понякога земните началници са толкова двулични. А тук има несравнимо повече от това – слова от нелъжовните уста на Бога. Тук на всеки един от нас – окаяните, заблудените, бедните – е обещан вечен живот в онази радост, която око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало, стига само да обичаме Господа (I Кор. 2:9).

Харесва ни да говорим колко безперспективен е животът днес, как трудно се живее и как няма бъдеще за нормалния българин… Как да няма бъдеще? Във Възнесението на Господа се вижда нашето бъдеще! Ето, ние гледаме богатите – хората, които живеят в огромни палати, карат коли като космически кораби – и си казваме: „Защо те имат, а ние нямаме?“ Как да нямаме? Та, нали всички – и ние, и те – имаме много повече. Имаме обещание от Христос да живеем с Него, Който сътвори всичко и Който е самата любов. Как може да бъде беден човек, който има Господа? Проблемът на нашата бедност е, че Христос си е отишъл от нас не заради Възнесението, а защото ние сме Го изоставили. Забравили сме Го и сме заживели така, сякаш че нашият дом е тук и тук е всичко, от което се нуждаем. А всичко това е прах и суета. Всичката земна слава, към която се стреми съвременният човек, цялата му сила и всичкото му богатство, са несравними с това, което Христос е приготвил за членовете на Църквата.

Понеже апостолите в началото нямали това, което ние сега имаме и те, като онази жена, се наскърбили, че Христос отива при Оногова, Който Го е пратил. Но Той им отговорил: „За вас е по-добре Аз да си замина; защото, ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя… Имам още много да ви говоря; ала сега не можете го понесе. А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина.“ (Иоан 16:5-7, 12-13). И действително, по-късно виждаме обърканите рибари, разпръсналите се ученици обновени, сякаш станали небесни хора. Виждаме ги дръзновено да проповядват Разпнатия и Възкръснал Господар на бъдещите блага. Виждаме ги като странници за Христа!

Знаете ли защо са странници? Защото само минават през този свят и той не може да ги задържи. Над онзи, който като апостол Павел е осъзнал, че „нашето жилище е на небесата” (Фил. 3:20), този свят няма вече никаква власт. И така е било с всички праведници. Дори още с живелите в Стария Завет. За тях апостолът говори: „Всички те умряха с вяра… и изповядаха, че са чужденци и пришелци на земята.” (Евр. 11:13). Колко повече можем да кажем същото и за новозаветните светии, като имаме предвид Павловите думи: „Знаем, че когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно. Затова и въздишаме, като копнеем да се облечем в небесното си жилище.” (ІІ Кор. 5:1-2). Същото виждаме и у преподобния наш отец Иоан Рилски. Когато бил открит от едни пастири и запитан: „Кой си ти, откъде си, и как си дошъл тук? Какъв е животът ти и кое е родното ти място?“, той им отговорил: „Според апостола, моят живот е на небесата, отдето очаквам Спасителя. Отечеството ми е горният Иерусалим.“

Ето в това е ключът към нашето щастие – в разбирането, че нашият дом е в „горния Иерусалим“ и ние можем да предвкусим неговата неизказана радост и уют още тук, на земята, чрез Тайнствения живот на Църквата. Църквата, която по думите на свети Иустин Попович, е една несвършваща Петдесетница, едно непрекъснато слизане на Светия Дух – Утешител. Всеки един от нас, пребивавайки в Църквата, по малко се подготвя да влезе в голямото празненство на Божия Агнец.

Ние също трябва да започнем да живеем като странници. Трябва да се освободим от веригите, които този свят ни е поставил чрез греховете. Да се освободим и да мислим само за онова, което предстои във вечността. Свети Филарет Московски прекрасно ни подкрепя по този път като говори: „Ако се приближи например плътската похот и те зове към греховното, чувствено наслаждение, ти можеш да й отговориш: Отдалечи се от мене! Аз съм пришелец и странник. На пътя не се пирува и разкошества. Дали странноприемницата е хубава или не, храната добра или не, леглото – меко или твърдо – няма голямо значение за странника. Ако аз понеса благодушно лишенията през време на моето странничество, ще бъда безмерно възнаграден с блаженство в моето отечество.“

Ако похотта на очите ти представи пред въображението тленни богатства и ти прошепне: „Защо ти притежаваш толкова малко? Защо не се постараеш да имаш повече?“, отговори й: „Аз съм пришелец и странник. За странника е по-удобно да носи със себе си малко багаж, отколкото много. Който се е запазил при странничеството си от алчност, той ще намери в отечеството си съкровища, които нито червей, нито молец съсипва, нито крадци подкопават и крадат.“

Ако житейската гордост започне да ти натяква: „Защо ти не си достатъчно високопоставен и уважаван?“ – и на нея кажи: „Не ме смущавай напразно! Аз съм тук пришелец и странник, но имам такова възвишено отечество, от което разликата между считаното според земните представи за високо и ниско не се забелязва, защото е нищожна. През планини ли, през дебри ли ще ме води невидимата ръка на Провидението, все ми е едно, стига да ме доведе до моето Небесно отечество.“

Християнинът не може да бъде малък човек. Той трябва да има огромно сърце, защото онова, което му предстои, е огромно – любовта на Бога, в която се надява да живее. Така че каквото и да ни се случва в този живот, нека го приемем великодушно. Ние просто минаваме оттук на път за вкъщи. Напредваме към обятията на Небесния Отец. В тези обятия всъщност е смисълът на човешкото съществуване. И без тези обятия, каквото и да ни предлага животът – няма смисъл.

 

От допълненото издание на книгата „Среща с Живота“, която в момента може да се закупи онлайн от ozone.bg и lestvitsa.org и в елетронен варинат от amazon.com