А онази любов, която…

Да, знам! И на мен самоуверените гримаси по лицето на „християнската ни любов“ и фанатичната увереност в собствената невинност понякога ми идват много. Приисква ти се да спреш да гледаш към хладнокръвието на онези, които трябва да пламтят. Да изключиш телефона, да хвърлиш компютъра и да избягаш на някакво място, където няма ожесточени дебати за международна или вътрешна политика. Където смирението е разбирано лично, а не е само литературна възхита, разсейваща скуката на някой интелектуалец, презиращ телевизионните риалити формати.

Не, не говоря за разколебаване или нещо такова (както би помислил някой). Вярата трябва да е трезва, а не обременена с илюзии и фантасмагории за това, което е около теб… По-скоро се случва да почувстваш, че си просто работник в края на деня. Човешко е да се умориш и влачейки едва крака по спирките, да мислиш как ще се прибереш и ще се втурнеш в прегръдката на хората, които те обичат. После ще обуеш топлите чехли и ще започнете обикновен разговор за някакви ваши си неща, който винаги е прекрасен, заради чувството, че сте заедно и че се обичате.

Но къде да отидеш, освен при Христа?! Кой те обича повече от Него? Чия прегръдка е по-широка от тази на Отворилия обятията Си на Кръста? Чий дом е по-гостоприемен от този на Възкръсналия и Възнесъл се на небесата? В това отношение да си свещеник е предимство. Искаш или не по цял ден си в храма. А той сам те води към утеха чрез това, което се случва в него, чрез богослужението. А и е пълен с молитвени текстове, които чакат да спреш притока на този свят, за да ти покажат парченца от другия. Търсейки отрада, отправяш поглед към вкъщи… Към небесния дом, където сме очаквани и където се притесняват дали няма да се загубим по пътя…

Думите са чудо. О, да, не всички, разбира се! Те могат да бъдат майсторска простащина или парфюм, ползван като инструмент за мъчения. Могат да бъдат празното в балонче от дъвка или студена пача без хляб, консумирана на закуска. Могат да бъдат хиляди неща. Но думите на молитвата са чудо!

Те преодоляват разстоянията и донасят топлината на приятелството. А тази топлина е нещо като гориво, което можеш да заредиш най-често от Небето и (в днешно време) твърде рядко от земните обитатели. Молитвата е пролука. Като тази, за която моят приятел Фенерски написа цяла книга.

Може би в началото не разбираш какво точно е тя… Защото си прекалено ангажиран със себе си, със своите неща. Понякога тези неща изглеждат справедливи, дори много справедливи. Даже не предполагаш, че сам си това, от което бягаш. Че отегчението и умората не идват само отвън, но най-вече отвътре. Откъде би могъл да го знаеш?! Аз съм си аз. Сякаш се раждаме с усещането за своята специалност. И дори в молитвата ангажираме Христос, Пресвета Богородица и светиите с нея. С малките терористични атентати на окръжаващия свят, с разхвърляните си мисли и чувства, към които сме толкова невнимателни, че ги събаряме по земята и ги тъпчем с крака… А също и с оправданията си! Най-много с тях! Но ако сме честни…

Ако си честен в молитвата (що за молитва ще е иначе тя), полека маските се разпадат, оръжията стават ненужни, подплънките се изтърсват на земята. Ако спреш да търсиш само своето в нея, пред теб ще се отвори процеп, през който ще видиш света по съвсем друг начин… Не смея да го нарека „небесен“. Не става веднага. Затова засега нека просто го наречем молитвен…

През молитвата другият пак се вижда такъв, какъвто е… Грешен, отпаднал, от време на време зъл и предателски настроен… Също като теб. Но има нещо повече… Той става и близък, и свой. Друг грешник, още един объркан тип, брат по безпокойство и надежда. Сякаш някаква тайнствена фуния го засмуква и, преодолявайки вътрешния хлад, го приближава до сърцето. Ето ти правило: ако искаш да преодолееш студа, стопли себе си с молитва. И тогава ще усещаш не само ближните, но и враговете си, като актьори, играещи в същата трагедия на греха, в която и ти си основно действащо лице. Всъщност, няма никакви врагове. Грехът е враг. Бесовете са врагове! А ние сме само озверели до канибализъм сиромаси, които не знаят как да получат обратно изгубеното си богатство.

Често другият трябва да бъде наричан „друг“, защото стои от другата страна на улицата. Но не е изключено след време да я пресече и сам. Да порасне. Бог да му помогне. Божията милост е като майка! Но сега другият стои там и очаква (съзнателно или не) да отидеш и да го вземеш. Е… може би понякога ще е начумерен или вкиснат… Или зъл… Или подъл… И временно изобщо да не става за комуникация. Но това не променя нищо. Молитвата не се интересува от такива дреболии. Тя знае оправданието за всички тези неща – тях ги има и в теб! И още: молитвата знае как да вдъхновява, как да покрива, как да се грижи. Как да държи за ръка, без да докосва, без да говори. Как да превежда през опасната улица. И как да стопля дланта ти. Ръцете на днешните хора лесно изстиват. Като на малокръвни деца. Християните са затова – да те преведат през опасността, но и да стоплят дланта ти. Християните не бива да са като останалите! Те са хората, заедно с които можеш да се прибереш вкъщи.

Молитвата е копнеж по Господа, Който носи светлина. И огрява първо ближния, а след това и далечния. Показва ги много по-съвършени от теб. Или пък не… Тук няма конкуренция. Просто ги виждаш прекрасни, защото ги обикваш. Обикваш ги, за да приличаш поне малко на Христос. Когато усетиш близостта на Пресладкия Иисус, самата мисъл да Го загубиш е кошмарна. И страдаш за това, което грехът е повредил в теб! А също и в другите! Опитваш се да не допуснеш този процес да продължи. Както би постъпил с красива византийска икона, която невнимателно е била оставена на прашно и пълно с паяжини място. Препаратът, с който можеш да я реставрираш, са твоите (покайни) сълзи.

В Евангелието Господ ни говори да обичаме не само тези, които ни обичат, но и враговете си (Лука 6:32-35). Но се страхувам, че тези думи звучат твърде абстрактно за нас днес. Защото сме забравили как се обичат не само враговете, но и своите. Затова се опитах да кажа, че молитвата би могла да е ключ за правилното разбиране на Евангелието (нямам предвид научен анализ). А и прилагането му…

И изобщо, най-добрият отговор на нашето нехристиянство е Християнството. Любовта е най-приличното нещо за ученика на Спасителя. Но не тази, за която си прочел (за която си написал). Не и тази, която насилнически или потребителски изискваш към себе си! Не и тази, която се глези да бъде обичана, но не умее да обича! Не и тази, която угодничи на чуждите грехове, за да се хареса! А онази, която се е родила като дете от собствената ти болка! Която си отгледал и изучил като юноша чрез молитва и покаяние! И накрая си изпратил на работа в полза на всички!