Тоя въпрос е много любим в Северозападна България, където пораснах. С него се изразява пълната независимост от всички, тоест аз съм постигнал всичко сам и от никого нищо не съм получил. Обаче е само обикновена пара под налягане, обикновеното тамошно перчене, нищо, че много народ си вярва, когато го изрича.

Как кой какво ми е дал? Моите родители са ми дали добро детство, дали са ми обич, дали са ми живот. Това хич не е малко. Не мога да виня никого за нищо. Не мога да ги виня тях в каквото и да било. Няма да ви издавам никакви тайни от нашето семейство този път. А и никога не съм издавал такива, онова, което сте прочели някъде и го смятате за тайна, явно не е било такава.

Нито баба ми, нито дядо ми бяха вярващи хора. Нито по бащина, нито по майчина линия. Вярвам, Господи, помогни на неверието ми – това е моят личен възглас. Боря се с неверието си и маловерието си не всеки ден, а всяка секунда. Бия го това неверие по тъпата муцуна, но и то е жилаво. И за него не са виновни предците ми. Така се стекоха обстоятелствата. Това, че вярата ми е на приливи и отливи, също е резултат на слабия ми характер.

Може би ще прозвучи като оправдание, като самохвалство, но кръстих децата си рано и ги водех на Причастие от малки, а после и на Изповед, когато навършиха 7. Синът ми порасна, утре става на 17. Когато беше на 3 и казваше “Отче наш” в църквата, хората го гледаха с умиление. После идваше с мен често, а после спря да идва, дойдоха тийнейджърските години.

Докато стигнахме до 2016, в която го заведох на Света Гора през Великденския пост. За него това беше голямо приключение, никога не беше излизал от България, а трите казармени дни по пътища и манастири му дойдоха перфектно. Припомни си “Отче наш”. Снимаше с фотоапарата. Целуваше иконите. Вечер бяхме петима мъже в една стая, след цял ден ходене обувките по разбираеми причини се изнасяха в коридора, лежахме и говорехме в тъмното, досущ като в армията. Ние бяхме войници – навсякъде при оня воин свети Георги.

Може би синът ми беше хванал вирус отпреди, може би отвореният прозорец над леглото му в Неврокоп го простуди, може би слънцето го жарна през първия ден на Света Гора – на първата сутрин в Ксенофонт се събуди с температура. Тоест, не знам и колко е спал изобщо, носът му беше запушен, не можеше да диша. Лицето му гореше, тресеше го. Пътешествието ни беше пред провал. Казахме си две думи, че ако се влоши, си тръгваме и изхвърчах от стаята. В 8 сутринта службата беше свършила, монаси не открих, само един работник отвън ми даде разтворима таблетка, а един немец поклонник ми даде два ибупрофена.

Когато момчето ми изпи разтворимото лекарство, отидох в църквата. Паднах на земята и се молих. Молих се. Не знам дали ви се е случвало така да се молите, че по някое време да усетите спокойствие и първоначалната тревога да изчезне. На мен ми се е случвало няколко пъти, като три пъти беше свързано с децата ми, когато боледуваха. На Атон беше един от тях.

Трябва ли да ви казвам, че до два часа температурата изчезна и повече не се появи нито в следващите дни, нито в следващите седмици? И понеже знам как боледуват децата ми, това почти не се е случвало – да вдигне температура и после да му мине за минути и часове. Продължихме си по пътя. Когато в Карея взех и капки за нос от аптеката, вече можеше и да диша дълбоко от лавровия въздух.

Утре момчето ми става на 17. Спомням си, когато бях на тия години. Както той се шегува сам със себе си – да не мислиш, че ми е лесно да съм такъв? Буен, противоречив, стихиен, възторжен. Добро момче ми е той. Дано съм му дал онова, което на мен не ми беше дадено в ранното детство. Колкото и кофти татко да съм. Нямал е друг избор.