Църквата е място на велики чудеса. Ако не сте го забелязали, значи не сте разбрали най-важното. Бог не е фокусник, не търси евтина популярност. Той е Баща. Всичко, което прави е много тихо. Трябва ти самият да си умирен, за да ги почувстваш. И да си се научил да виждаш… нещо друго, освен себе си.

Чудесата Господни не се стават само в храма. Могат да се случат и на пейката пред него… Искате ли да ви разкажа за едно такова чудо? Седяха си на тази пейка две момчета. Едното пиеше кафе, а другото пушеше цигара. Говореха малко… тихо… Това е всичко… Ще кажете: „Вие не сте момчета!“ Е, добре, не момчета, а… деца. С побелели коси. Божии деца… с временно побелели коси.

Малко ли е? Не е ли чудно? Добре, тогава ще ви кажа как Христос прави от хората приятели. Седяха си на пейка две деца. Едното пиеше кафе, а другото пушеше цигара. Виждаха се за пръв път и тихо се уговаряха как да си подарят взаимно по част от сърцето си. И ако това не е чудо в този меркантилен век?

Знам, днешните хора са нездраво любопитни и все трябва да им се обяснява подробно. Дойде в храма Деян Енев, за да се помолим за нещо и да ми подари „Християнски разкази“. Поседяхме като герои от някой от неговите текстове. Нима може човек да се моли, без да откъсне нещо от сърцето си? Нима можеш да търсиш или отдаваш молитва, без това да се случи? Нима можеш да стоиш с някого пред лицето Божие, без да си достигнал до вътрешността му и да си му разкрил своята? Нима може да пишеш за вярата си, без да си разголил душата си? Нима когато подаряваш такава книга, не подаряваш и сърцето?… На „моята“ книга Деян беше написал: „РАДОСТ!“

Ето ви дисекция на чудото, случило се под покрова на Божията Майка, защото храмът е неин. Деян усеща този език. Езикът на чудесата. Както е описал и в онзи текст за статуята на Богородица… Няма да ви разказвам, прочетете си сами. И елате после да поседим на пейката. Преди молитва. Пейките са за това. Да те подготвят за общуване с Бога. Хубавите книги също.