Пак заваля сняг. Аман вече! Чудя се дали по някакъв странен начин не предаваме вътрешните си състояния върху времето и то не иска да се оправи. Както ние не можем да се оправим със себе си…

Пред храма има една магнолия. От месеци се опитва да цъфне. Пуска пъпки и аха да се отворят, започва да духа студен вятър със сняг. Тя, милата, обаче не се отказва. Бори се да живее. Надява се, че ще дойде по-добро време, за да видят всички красотата й. Също като нас… Буря след буря. Как да стоплиш неразцъфналата магнолия на нашите души? Как да я убедиш да не избира между бурите? Та това дръвче стои само на няколко метра от своето спасение… Но не може да стигне до храма, защото е забито здраво в земята. Пуснало е корени в нея…

Колко години минаха вече? Повече от 30 ли? Аз вече не броя студовете. Вие броите ли ги? Не ви ли омръзна? Колко спорихме, колко се карахме помежду си и пак надеждата ни е в този свят. Може би все ще успеем да намерим начин да го надхитрим, а? Да направим греха полезен. Да го опитомим. Има ли добър грях? Има ли добро зло? Колкото и да е настървен политически, на човек все му се налага да се прибере вечер вкъщи. Да съблече официалностите. Да се намъкне в пижамата и да остане сам със себе си. Леглото е онази граница, която политиката трудно преминава. А отвъд нея често стои самотата… Или мирът… Хитроумията на този свят не могат да владеят тук. Те са за утре…

Да, знам, българинът е болен. Не само от Ковид. От хиляди други болести, които са причинили идването на сегашния гняв Господен. Мислех си какво мога да направя в този момент. Аз, който съм толкова немощен… И се сетих, че когато на едно дете му е лошо, някой негов близък му разказва приказка, приседнал на леглото до него. И реших да използвам точно това време, в което мъдреците на този свят са далече в загасения телевизор, а ние сме на топло в стаята и гледаме през прозореца сипещия се сняг, за да ви разкажа приказка…

За всеки случай ще се отнеса коректно. Знаеш ли все пак дали лъскава брошура от политически мисли не се е вмъкнала в джоба на пижамата. Затова няма да е някоя източна приказка, излязла из фантазиите на руските бабушки. О, не. Това си е истинска наша родна приказка, избуяла изпод корените на Европейския съюз. Предавана е и от Братя Грим, че и от други опитни разказвачи. Едни са я озаглавили „Хамелнският ловец на плъхове“, други – „Пъстрият флейтист (свирач, гайдар)“. В нея се говори за един германски град през 13 век, който имал голям проблем. В него имало невиждано нашествие на плъхове и мишки. Те изяждали зърното и довеждали града до окаяно състояние. Как ли не се борили жителите на този град с бедствието, но нищо не помагало. Докато веднъж в града не дошъл един свирач, облечен в пъстри дрехи. (Свирачите били популярни персонажи през Средновековието, които обикновено участвали в панаири и празници. Хората ги харесвали заради забавния им и разюздан нрав.) Той предложил на жителите да реши проблема срещу известно възнаграждение. То му било обещано. На следващия ден Пъстрият свирач извадил флейтата си (кавал, гайда или на каквото там е свирил) и извил мелодия. Безброй плъхове и мишки започнали да изпълзяват от къщите и тръгнали след него. Той бавно извел странното шествие от града до една река, където гризачите се издавили. Върнал се музикантът и си потърсил наградата. Но жителите отказали да му я платят. На следващия ден той пак дошъл, но за да си отмъсти. Братя Грим разказват, че по това време хората били на църква. Засвирил той, а след него тръгнали децата, които били оставени вкъщи без надзор. Така, следвайки веселата мелодия. всички деца напуснали града. И никой повече не ги видял. Две изостанали и така се спасили. Но едното от тях било сляпо, а другото глухонямо и не можели да разкажат за случилото се. Трето пък детенце излязло по ризка и се върнало да си вземе връхна дреха и така избегнало нещастието. Улицата, по която минали децата, векове наред се наричала „Беззвучна“ или „Тиха“, защото на нея било забранено да се танцува или свири, дори и да има сватба. На хълма, където изчезнали децата, издигнали два камъка във формата на кръст като спомен за трагедията. Това е краят на приказката. Знам, че е неочакван и ви изглежда лош, но, разберете, не всички европейски приказки са със щастлив край.

През вековете има много хипотези за това какви алюзии крие в себе си тази легенда. Едни говорят за епидемията от чума, други за детския кръстоносен поход. Ние обаче няма да търсим връзки с нашата действителност. Първо, защото сме по пижама и сме оставили политиката някъде в хола. И второ, защото такива паралели не могат и да се направят. Пъстрият свирач имал флейта, свирка, кавал или гайда, но на струнни инструменти като виола, цигулка и прочие, изобщо не се споменава да е можел да свири. Освен това, нямал нито бенд, нито сценаристи, които да му казват какво да прави. Единственият му коалиционен партньор било собственото му отровно озлобление и неоцененост и не се нуждаел от коалиционни партньори – нито по отношение на плъховете, нито по отношение на децата. Така че, ако сте си помислили нещо, е, нямах това предвид.

Ще кажете: „Тогава защо ни разказа тази приказка?“ Ето защо: ще ви споделя, докато сме още на вълна музика. Сетих се за една песен, която слушах преди много години… Е, не е чалга. Наясно съм, че сега е модерно, но аз не знам текста на нито една поп-фолк песен, за което се извинявам. Извинявам се и че не очаквам от себе си да наваксам този пропуск. Както и да е. Ето какво се пееше в нея (според нескопосания ми превод от английски):

„Вземаш смъртен човек

и го поставяш под контрол…

Гледаш как става бог

и как главите на хората се въртят,

въртят, въртят, въртят…

Точно както „Пъстрият гайдар“

водеше плъхове по улиците,

танцуващи като марионетки,

люлеем се в симфония на унищожението…“

Песента е на една група, която се казваше „Мегасмърт“ (Megadeth). И аз съм имал „Пъстри свирачи“, зад които да вървя. Благодаря на Бога, че ми стана студено и ме върна вкъщи. И така ме спаси. За да не стигна там, където не се знае къде и да се загубя безвъзвратно… Сега слушам как хубаво пеят момчетата от нашия църковен хор и се радвам:

„Хвалете името Господне, хвалете, раби Господни, Алилуия,

които стоите в дома Господен, в дворите на дома на нашия Бог, Алилуия.

Хвалете Господа, защото Господ е благ; възпявайте името Му, защото това е сладостно, Алилуия…“

Споменах ви за песента на „Мегасмърт“, защото в нея наистина има нещо мегасмъртническо. Те разказват за желанието на човека да бъде бог. За желанието на хората да си измислят бог и да го поставят под контрол, ако те самите не могат да станат такива. А после да не му платят… Последните десетилетия се нагледахме на толкова много контролирани богове… Но поне не танцувахме в тяхната симфония на унищожението. Или поне не с телата си, а само с чувствата си. А сега така ни се танцува. Жадни сме за танци… Особено след толкова карантини и седене вкъщи.

Излъгах ви! Как да не знам чалга песни? Сетих се за една и намерих в Гугъл текста:

„Призови ме в тъмнина,
изтръгни ме от нощта
и мене, и мене повикай.
Заклинания прати ми,
отвори врата към моя свят
и мене, и мене повикай.

Назови ме с имена,
дай ми образ и душа,
за тебе, за тебе ще идвам.
Направи ме като тебе-
дай ми страх и много грехове,
за тебе, за тебе ще идвам.

Аз съм и ад и рай,
господар съм и съм роб,
начало съм и съм край,
демон твой съм и твой съм бог!…“

Е, хайде, танцувайте. Ей тъй, както сте по пижами. Ставайте да се забавляваме. Не искате ли малко нощно парти? Щом чалготеките са затворени в момента, защо да не направим цялата държава дискотека? Или поне домовете си? Чувствам, че има някаква съпротива във вас. Не искате. А децата ви искат! Виждал съм ги как го правят под прозореца ми, когато не ги гледате. Къде отиват те? Къде ги води Пъстрият свирач?

Но в крайна сметка моята работа не е да ви говоря за хората, които искат да стават богове. А за Бога, Който единствен пожела да бъде човек. За да потърси болния, умиращия и да го изцери. Ето ви още една история. Но този път хубава.

Един човек налетял на разбойници, които го съблекли, изпонаранили и си заминали, оставяйки го полумъртъв. Познато ли ви звучи? Не ме питайте за нашия народ ли става дума. Вие си отговорете накрая. По пътя минал един свещеник и като го видял отминал. После минал и един левит, който също го отминал. Накрая дошъл един самарянин, който се смилил над страдащия и превързал раните му, изливайки елей и вино. След това го откарал в странноприемница и казал на съдържателя да се погрижи за болния, предплащайки за това.

Много може да се разсъждава върху тази притча от Евангелието. За нас сега важното е да знаем, че Добрият Самарянин е Христос, а странноприемницата е Църквата Христова. Той Единствен Се понизи, сякаш скри Божеството Си и Се разпъна вместо болния, стига болният да иска да се изцери и да разбира, че се нуждае от помощ. Христос е нашият ближен и по-близък от Него нямаме. Той Сам каза, че дойде да подири и да спаси погиналите, да призове не праведници, а грешници към покаяние. Чуваме ли още Неговия глас или музиката на Пъстрия свирач ни е оглушила?

Един приятел скоро ме попита: „Ами Пъстрият свирач? Него не трябва ли да го обичаме? Не е ли и той наш ближен?“ Христос Сам довел разговарящия с Него до извода, че ближен е оня, който ти е сторил милост. Какъв друг отговор бих могъл да дам и аз?

Разбира се, всички трябва да бъдат обичани, според учението на Евангелието. И близки, и далечни, и християни, и езичници, и приятели, и врагове, хората… Хората, а не греховете им! Трябва да бъде правена разлика между човека и греха. Грехът е за мразене, а човекът за обичане. Защото именно грехът го убива. И милост оказва този, който помага на човека да се избави от греха си. Най-милостив пък е този, който е започнал борбата с греха първо от себе си. Ако там обаче не се води война, грехът започва да се разпростира навсякъде около теб. И накрая разваля времето. Пречи на магнолията да цъфти. И пълни въздуха с вируси. Това е толкова немилостиво! Някои казват, че политиката няма нищо общо с религията. Че това са два отделни свята и не трябва да се смесват. Но това е все едно да кажеш, че грехът и праведността, покаянието и коравосърдечието нямат общо с обществения живот.

Ако някой обича Пъстрия свирач, нека му каже да се покае и да върне децата обратно. Ако някой се съжалява над хората, които са били в храма, но са отказали да платят на този, с когото са се спазарили, нека им каже, че Църквата е за покаяние! А не за здраве и светска разтуха. Ако бяха взели със себе си децата в храма, а не ги бяха оставили сами вкъщи и по улиците, Пъстрият свирач каквито и изкусителни мелодии да извива, нямаше кой да тръгне след него.

Клети ми болни българино, яден от плъхове и бит от разбойници, питам те нищо ли не знаеш за Богочовека, та си измисляш нови и нови човекобози, кой от кой по-пъстри и по-измамни? Не ти ли липсват децата ти, тръгнали след свирките на измамниците и отишли незнайно къде? Не разбра ли, че това не е пътят? Не остаря ли вече за песни и кючеци? Не помъдря ли вече? Не те ли биха достатъчно?

Казвам ти го с цялата любов, която имам. Ние с теб трябва да се покаем, преди симфонията на унищожението да е свършила. Твоите човекобози се нуждаят от нас с теб, а не ние от тях. Те имат нужда от благодатта, която нашите сълзи могат да привлекат. И тя да смекчи сърцата им. Да разберат, че най-големият грях е дяволският грях. Желанието да бъдеш като Бога. Знаеш ли какво означава името на свети Архангел Михаил? Означава „Кой е като Бога“. Така казал Архангелът и пратил дявола в ада. Оттогава дяволът води ада след себе си. Неговите последователи също. Ти мислиш ли, че адът е хубаво място?

През 90-те беше модерен един израз, употребяван от онези млади хора, които искаха ги възприемат като лоши, защото момичетата харесвали лоши момчета. Та те казваха: „Добрите момчета отиват в Рая, а лошите – където си искат.“ Ако не е Рая, то това „където си искат“ сещате ли се къде е ? Защото, ако все още не сте разбрали, има само две дестинации… Добре де, в крайна сметка всеки има свободата да отива където си иска, но ако може да не води никого с него, камо ли децата. Пък ти, ако го обичаш, кажи му да се покае, а не го прави цар. Защото накрая ще те върже и ще те заведе, където си иска…

Ако можехме да призовем лирическия герой на чалга песента не в тъмнина, а в светлина, ако можехме да го убедим да е добро момче и да отива в Рая, то нека свири. Работа на нашата любов е да покажем, че демоните са лоши. Работа на нашето покаяние е да покажем, че Бог е Един и е благ! Пък тогава нека управлява. Ако Пъстрият гайдар се покае за развратния живот и за желанието си да бъде бог, нека стане градоначалник. А плъховете бягат от покаянието и сами. Децата растат здрави и красиви, поливани от сълзите на своите родители и управници. А не от танците им.

Симфонията на унищожението не е свършила все още. Все още има надежда за промяна. Ниневия трябвало да бъде разрушена, но послушала пророк Иона и Бог я помилвал.

Евреите обаче не послушали Иеремия, който им говорил за покаяние, но това, в което не могъл да ги убеди пророкът, свършил го Навуходоносор. Ако човек не послуша топлия глас, който зове към разкаяние, ще започне да говори тиранинът.

Ако можеше да се изтръгнем от земята и да минем няколкото метра до храма, за да намерим топлината и светлината на Бога в него, досега да сме цъфнали, скъпа моя магнолийо.

Започнах с една приказка, стана толкова дълъг текст. Малко се страхувам, че очите са натежали и отдавна сте заспали. Лека нощ на всички, които няма да прочетат следващото изречение. Не е задължително да има утре и времето да се оправи…