Обичам да гледам морето. Но никога не съм се учил да плувам. Влизането в него не ме кара да изпадам във възторг. Не събирам тен. Не съм почитател на храната, която то предлага. Всичко това го прави прекалено реално. А аз (за добро или лошо) съм човек на символите. Чрез тях умея да си почивам. Затова просто гледам морето…

Така стана и онзи ден. Времето не беше слънчево. Нито пък непоносимо облачно. Поваля малко дъжд, но скоро спря. Седях си на бързо съхнещия пясък. Не мислех за нищо конкретно. Просто гледах как синьото на морето трепти лекичко и се разпростира в далечината, докато накрая се слее със синьото на небето. Сякаш едното е създадено, за да ти напомня за другото.

В такива случаи човек осезателно разбира колко е малък. Но чувството не е потискащо. По-скоро по ласкав начин Господ е закодирал проповед в цялата природа, за да ти напомни за истински важното… Виж морето! Имаш ли сили да го преплуваш сам и да хванеш онова, което е отвъд линията на хоризонта? Колко пари струва плисъкът на вълните? И можеш ли да нахраниш всички крещящи гларуси? По-хитър рибар ли си от кормораните? И ако си, какво има в мрежите ти и колко време ще остане там? Виждаш ли вечното през завесата на временното? И усещаш ли как морският бриз носи вести, които никога няма да съобщят по телевизията? Знаеш ли, че когато човек е истински щастлив, няма желание да се смее? И кой ще наклони везните в твоя полза, ако от едната им страна са солените ти сълзи, а от другата соленото море? Ето такава е проповедта. Пълна с въпроси, които хората от града отбягват. Разбира се, те не са формулирани така, както ви ги описвам, а се сливат в единно усещане. Дори и да е за съвсем кратко, търсещият човек ще успее да го „хване“.

От всичко това ме изтръгна шумна компания, мъкнеща чанти, пълни (вероятно) с презряващата им младост. Повечето хора постоянно крещят. Рядко с причина, повечето пъти без… Тези също се опитваха да надвикат морето. И успяха, защото то не се съревновава с никого…

Седнаха недалеч от мен. Извадиха бира и други обичайни неща. Накрая и шпеков салам. Ловки татуирани ръце режеха щедри кръгчета, а други се протягаха, за да ги вземат. А между глътките пенлива течност и мазните резени колбас разговорът не спираше… Не, не съм го подслушвал. Просто светът ме нападна в гръб, свари ме неподготвен и не можах веднага да избягам от него.

Вие не по-зле от мен знаете за какво говорят сега всички. Особено, ако държат халба и мезе, пък било то и до морето. За политика. И тук така. „Тоя е пич и ше ги оправи нещата. Тая е яка, само да влезе в парламента и ше ги наглАси“. Не се постарах да запомня конкретиката… И не тя е важна. А равнодушният блясък в очите, предизвикан от копнеж по настъпващото славно бъдеще. За мен, в този момент, той надвишаваше по абсурдност срещата на морската пяна с шпековия салам.

Прогониха ме. На връщане си говорихме с приятели колко красива е България. Въпреки всичко. Ухаеше на смокини и малко на мащерка. Вдишвахме аромата… По пътя забелязахме, че на един стълб, близо до малко кейче, някой беше закачил знаме. Прокъсано българско знаме. Едно от тия, дето никога не са били пленявани. Другите подминаха, но аз останах да го погледам.

– Какво става? – попита ме жена ми.

Почти неочаквано и за самия мен отговорих така:

– Един ден, може би съвсем скоро, ще дойдат някакви крещящи хора и ще свалят знамето. Ще го навият внимателно и ще го нарежат на търкалца. После ще го изядат с бира. Така малкият кей ще остане без принадлежност. И без достойнство. Защото най-после някой ще е пленил знамето му. Неочаквани агресори… Неразбрали, че единствените „наглАсени“ са самите те (сме самите ние).

Този текст е очакване. Той е студената вода от кранчето, с която миеш пясъка от краката си… Разказ от бъдещето за джебчиите, които крадат проповедта, още преди да си свикнал да я криеш във вътрешните джобове на сърцето си.

Някой би казал, че напразно обвинявам компанията, седнала близо до мен. Че никой не може да затвори морето и да ти забрани да го слушаш. Всъщност, може! Има такива, които биха опитали да забранят далеч по-важни слова. Но текстът ми не е за тях, нито за конкретните полумлади хора с шпеков салам на плажа… А за тези, на които не им пука, че изобщо съществуват думи за вечен живот. Просто се опитвам да прошепна нещо, преди да е прокънтял техният глас.