18.08.2021 г.
Заговорихме се днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис.
– Е, как я карате там, зад оградата? – попита ме.
Макар и никога да не е излизал от Малашевския парк, той не пропуска да се поинтересува за хората, които живеят извън него. Много е любезен.
– Ами… – зачудих се какво да му отговоря. – Караме я някак като постоянно се караме…
Получи се странен израз. Разсмяхме се.
– И за какво се карате? – поинтересува се.
– Кой политик спазва закона и кой го нарушава…
– Закона? Имаш предвид Божия закон, нали?
– Не, човешкия… Конституцията и някои други…
– Добре, но за Божия питате ли ги?
– Не ги питаме…
Хвърли ми поглед, изпълнен със смесица от възмущение и съчувствие. После продължи с топъл тон, който обикновено се използва към не особено интелигентни събеседници:
– Но помисли, моля те! Ако не спазват законите на Всемогъщия, как ще спазват законите на немощните? Вярно е, че е трудно да вървиш по Божия път, че всеки греши. Но поне трябва да се пита ще се стараят ли да правят каквото могат, за да изпълнят предписаното в Евангелието. Поне това питате ли ги?
– Не ги питаме!
Усетих, че започна да се ядосва:
– Сега ми кажи, че изобщо не ги питате дали вярват в Бога?!
– Не ги питаме!
Поклати глава:
– Но защо?
– Не се питат такива неща. Не е коректно. И според мнозина не е важно!
Тук вече се опули втрещено:
– Не е важно ли? Ми кое е важно?
– Програмата, езиците и къде е завършил.
– Вие сте напът да завършите, не само политиците! – поклати огромните си уши и продължи. – Не питате дали вярва в Евангелието, а питате за програми… Честно, не сте много умни… После: “Караме се.” Кажи ми пак за какво се карате?
– Например за това редно ли е човек да управлява, ако има и втора Родина.
Явно не спирах да го изумявам:
– Всеки човек има втора Родина! Това е мястото, където е роден на земята…
Сега пък беше мой ред да се изненадам:
– Как така? А коя е първата?
Почеса се с лапа по главата и започна да обяснява:
– Днес какъв празник е?
– Почитаме св. Иоан Рилски! Покровителят на българите!
– Именно! Я си спомни какво отговорил той на пастирите, които първи го намерили и го попитали кой е и откъде е. Казал им: “Моят дом, според апостола, е на небесата, откъдето чакам Спасителя, а отечеството – Горният Иерусалим. А кое отечество или град ме отгледа тук не вам е дадено да знаете.” Сега разбра ли? Преподобният живял първо по законите на Небесното си Отечество, а после и по земните. И като придобил Рая, станал застъпник и на земните си съграждани. Дори приживе съветвал царя как да управлява добре, а владетелят благоговеел пред него. А пък който не счита за свое първо отечество Горното Царство, сещаш ли се накъде се е запътил, коя е дестинацията, към която ви води? Сега разбра ли защо винаги трябва да питате политиците вярват ли в Бога? И ще се опитват ли да ви управляват според Неговия закон?
– Ох… – измрънках. – Ние тук говорим за по-прости неща. За Канада… За пари…
– Сигурно едно куче трябва да ви го каже… Човек, който само за „по-прости неща“ мисли, какъв е? Или за непростите неща ще мислите като дойдете тук, от тази страна на оградата? Но тогава ще е късно… Ще сте загубили всичките си родини накуп. А истинската може и да не получите…
***
19.08.2021 г.
Последният разговор с моя приятел – стария гробищен аристократ – ми беше много интересен. Затова специално отидох при него, за да го продължа.
– Хей, Ушакис, – подвикнах му – идвам да си говорим за закони.
– Пак ли? – засмя се. – Не очаквах да е останало нещо неясно.
– Само щрих към казаното преди, просто ми е любопитно. В интернет се върти един текст, който започва с това, че в канадската конституция пише, че “всеки гражданин на страната има право на стремеж към щастие.” Как мислиш, не е ли хубаво това? Можем да си вземем някой… Хм… Да го наречем “агент на щастие”, който да го донесе и у нас…
Паркът се огласи от добродушен кучешки смях. И то не за кратко. Накрая чак очите на Ушакис се насълзиха. Успя да ги избърше с лапа и опита да бъде поне малко сериозен:
– Щастие, казваш! Тичането след тази вечно изплъзваща се химера, оковано в закон? Все пак вие сте щури хора. И какво е щастие, би ли ме осведомил?
– Е… – промърморих. – Това всеки го знае.
Всъщност, не очаквах този въпрос и просто печелех време. Но той беше неумолимо настъпателен:
– Нищо, бе! Ти ми кажи. Какво е?
Ха сега… Пак замръкнах:
– Еми… Да ти е спокойно. Да имаш хубава работа. Добра жена. Бърза кола. Магазините да са пълни. Силно кафе сутрин. Бира с приятели вечер. Такива неща. Общо взето – да си доволен от себе си! Не е ли хубаво?
Пак трябваше да изчакам поне двуминутния му смях.
– Когато бях малко кутре, някакви хулигани пееха така: (за моя изненада изведнъж започна да рапира) “Нека да е лято, пак да пия текила на кей, като Касиус Клей, с мене чупи мавзолей…” Това ли да разбирам под щастие?
Ядосах се:
– Хайде стига се лигави, кажи какво му е лошото?
Този път Ушакис наистина стана сериозен:
– Защо питаш мен? Питай тези, които лежат тук – покойните! От какво почиват те, да не би да е от стремеж към щастие?
– Добре знаеш, че за разлика от теб, аз не мога да говоря с тях.
– Не можеш! Не можете… Просто защото не искате да ги чуете… Добре, ще ти кажа какво мисля. Вашата конституция е много по-добра.
– Нашата? – не повярвах на чутото. – Нашата посредствена конституция да е по-добра от канадската? И то точно в тази й част?
– Дааа! – поклати глава уверено той. – Не помниш ли какво пише в нея? “Традиционната религия в Република България е източноправославното вероизповедание.”
– И? Какво общо има това?
Ушакис седна, за да му е по-удобно. Очевидно разбра, че е нужно по-дълго обяснение:
– Слушай сега! Щастието в този вид, за който говориш, е преходна категория. Няма лошо в него, но за духовно същество, каквото е човекът, то е недостатъчно. Вие сте създадени за вечността. За да станете подобни на Бога. Да Го обикнете. Него и ближния. Тази любов понякога се калява в изпитания, в битки, в борби, в себепонизяване. В ситуации, които по човешки изглеждат тежки. Но не в лекия живот е щастието. Влез в храма и виж стенописите. Хората, изобразени на тях, са били нещастни, ако мерим с вашия аршин. Но, кажи ми, има ли някой, който да е бил по-щастлив от тях? И сега, и вовеки. Те са имали корена на щастието – стремеж към Вечно Живия Бог. Тяхната радост не е вятърничава. А постоянна, утешителна и непрекъснато нарастваща. Защото произлиза от Всебогатия и Милостив Христос. Всеки детайл от живота може да бъде превърнат в щастие, стига да бъде подчинен на виждащата вяра. И това щастие може да расте, докато се превърне в нещо много по-голямо – в истинско небесно блаженство. И то още тук, на земята. Разбираш ли? Не само на Небето, но и още тук. И обратно: онова, на което често се уповавате – бизнес климат, икономически растеж, политически програми, забогатели по света лидери – само по себе си няма потенциал да роди щастие. Защото щастието е у Бога и без Бога не може да се постигне. Каквото и да дадеш за ядене, пиене и удовлетворяване на човека, то в крайна сметка ще се окаже празно, ако в него няма вечност. Вечността е и в малките неща, и в малките крачки, които могат да се окажат начало на големи победи.
Помълчахме. После той завърши речта си:
– И тъй! Ето отговорът на въпроса ти. Вашата конституция е по-добра. Защото дори в нея се чува гласът на предците ви. Глас, който сте престанали да слушате. Но който вика и сега към вас: “Българинът по традиция е призван към щастие в Христа”. Иначе казано – към блаженство. А за него в други страни дори не подозират, защото не знаят нищо за Православието. Затова вие трябва да изнасяте “агенти на щастие”, а не да внасяте. Но преди това трябва да си спомните кои сте!
Обърна се към храма в знак на потвърждение на думите си.
Ушакис – конституционалиста!
***
21.08.2021 г.
Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Заговорихме се за разни сериозни неща. Между тях намерих повод и да го попитам:
– Как мислиш, защо не идва промяната?
– Задръстила се е! – отговори ми без колебание.
– Къде? На кръстовището на Орлов мост има протест ли? – опитах да съм оригинален.
Наведе глава:
– Не, на кръстовището в сърцата ви е протестът. И блокира движението на всяка промяна.
– Какво имаш предвид?
Помълча малко, за да размисли дали си струва да говори. Накрая все пак продължи:
– Когато човек храни куче, то помни добрината и почита благодетеля си. Дотук ясно ли е?
– Ясно! – все още не разбирах накъде бие.
– Хората, които нямат памет за благодетелите си, не могат да предизвикат никаква добра промяна. Тя бива блокирана от неблагодарността. Промяната изисква благородство, което да е голямо поне колкото това на кучетата. Разбираш ли?
Разговорът стана обиден…
– Не! – подхвърлих намусено.
– Защото нямаш памет! Затова не е разбираш! Какъв ден е днес? Кой светия почитаме?
– Св. Симеон Самоковски.
– Именно него. Покровител на българите. Символ на техния стремеж към свобода и добра промяна. Мъченик с вериги, вместо с епископски омофор. Обесен в центъра на София. Висящ като Божий полюлей над сънародниците си. Помните ли как почетохте паметта му миналата година, искайки промяна? Бесехте чучела… Пак в центъра на София. И когато ви казваха, че това не е правилно, още повече се ожесточавахте.
– Ушакис, това беше символ. Почти го бях забравил.
– Да, символ на това, че желаете да се уподобите на палачи. Като тези, които измъчиха и убиха онзи, който се моли за вас пред Бога и лесно може да ви изпроси от Него велики милости…
– Дори не сме помисляли, че ще излезе така…
Ушакис сведе още по-ниско глава.
– Не мислите. Не помните. Не благодарите. Просто искате промяна… И от какво да се роди тя? Една година по-късно се изненадвате: “Олеле, няма я промяната!”
– Но разбери ни…
Прекъсна ме:
– Не ви разбирам. Ние – кучетата, не сме като вас!