Заговорихме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис.
– Е, как е там, зад оградата? – попита ме.
Обикновено се шегуваме. Но този път реших да съм откровен. А и имахме време за по-дълъг разговор.
– Хаос! – отвърнах. – Отвъд оградата цари хаос! В почти всеки аспект от живота…
– И как се борите?
– Ами… – заекнах. – Опитваме да подредим пак и пак… Да променим нещо към добро…
– А получава ли се?
– Честно? Не! Минават годините, а става по-зле. Но се надяваме, като всички хора…
Ушакис въздъхна горчиво:
– Едно време хората се надяваха по друг начин, не като вас! Беше друго… Било е друго… Аз съм само говорител на почиващото тук минало.
– Имаме спешна нужда от отговори! – промълвих.
Замълча за известно време. После продължи уверено:
– Да, прав си! Най-големият ви проблем не е хаосът, а това, че не можете да го обясните. Нито да намерите утеха. Звучи доста безизходно. Нещо като свободно падане…
– Тогава помогни ти! – казах малко ядосано.
– Вие сте толкова умни! А ето, искаш помощ от куче, което живее на гробищата! – не ми остана длъжен той.
– Не ставай язвителен!
За моя изненада Ушакис се усмихна помирително:
– Добре, слушай тогава! Елате на гробища… Все отнякъде трябва да се започне!
– Да ти кажа… Очаквах нещо по-мъдро…
Направи се, че не ме е чул. Явно вече е свикнал, че всяка своя мисъл трябва да обяснява подробно, за да я разбера:
– Тук има спомени, които укротяват душата. Недоразказани истории. Недоразбрано добро. Недопрегръщани близки. Недоизречени извинения. Но най-вече въпроси… Кои сте? Накъде сте тръгнали? Кое е истински ценното? В какво трябва да се вярва и откъде идва надеждата? Гледам хората, които идват. Повечето бързат да си тръгнат. А във времето, в което са тук, говорят глупости, за да затрупат връхлитащите ги мисли!
– Не разбирам какво общо има това с държавата, политиката, културата…
– Казваш, че търсите отговори! Но въпросите, които задавате, са глупави! А истинските всячески отбягвате! Те прекалено ви ангажират. Впрочем, ето ти един отговор: неангажиращият живот води до хаос. Изисква се усилие на душата. От нея започва всичко. От нейната подредба!
– Ушакис, сега пък стана твърде философско!
Какво да прави с мен? Събра за няколко мига ума си и се опита да обясни още по-просто:
– Лекомисленото общество не умее да излъчва личности. То просто пресъздава себе си във водачите си. Кои са тези хора, на които се надявахте през годините? Вашите “спасители”? Изпечени апаратчици, хитри икономисти, преуспели юпита, мускулести юнаци, либерали, обикновени богохулници, претендиращи за място в историята на изкуството и дори клоуни, преповтарящи плоски порочни скечове! Всички те изглеждаха различни и противопоставени, но имат една обща черта, която ги обединява – техният егоцентризъм. И липсата на каквито и да е духовни усилия. Егоцентризмът винаги е посредствен. А вие им се радвате от ден за ден. Защото ви уреждат. Колелото се върти, все ще дойде и ред на някой наш човек… Ред, разбира се, идва за малцина… После вие се сърдите, те се сърдят. Цял живот някой говори глупости. Излива море от глупости. И накрая казва: “Ама тук е много мокро и солено, ще ида някъде другаде, където е сухо.” Скоро чух да говорят за един такъв…
– Ушакис, разбери, всичко това не е било нарочно. Имали сме чисти намерения…
Последва кратък горчив смях. След това продължи:
– Чисти са намеренията, когато човек се грижи за душата си. Що за лидери са тези, които не знаят какво е покаяние? Които не се молят. Не знаят целта на живота…
– Е, те може да се каят и да се молят, но да е тайно, ти откъде знаеш?
Мисля че се ядоса, но бързо се овладя:
– Нямаше ли да личи? Когато човек плаче за греховете си, той се старае да е кротък, смирен, търси да живее в общност, старае се да изгражда добри взаимоотношения с Бога и ближните. Не е конфликтен. Не е самолюбив. В кучешките глутници обикновено водач е най-самолюбивият. Но при хората трябва да е различно. На кого поверявате себе си, че да няма хаос? Хаосът идва отвътре навън, а не обратно. Това е вашият хаос, типичен за човека, живеещ без борба с порока. Страшно е да се усмихнеш на греха, а вие години наред всяка вечер се забавлявахте с него. Печатахте го на книги и плакати, излъчвахте го по телевизията. Наричахте го “гениален” и VIP. Размножавахте го и гласувахте за него. Къде отивате? Кажи ми, къде отивате? Добре е, че Бог е допуснал тази мъгла. За да разберете, че така не може да се живее.
– Но, откъде да вземем други лидери? Тези имаме – тези си отглеждаме.
– Нима няма други?
– Не знам да има!
Погледна ме изпитателно:
– Ето ти отговора, който търсиш. За да има други, трябва вие да станете други. Дори и кучетата знаят, че 1+1=2. И винаги ще е равно на толкова. За да се промени резултатът, трябва някое от числата “да порасне”. Или да се занули. – посмя се малко на шегата си и продължи. – Страх ви е от гробища! Идете на църква, още по-добре. Започнете да търсите отговорите на важните въпроси. Борете се за душите си! Излезте от зоната на самодоволството и чувството за невинност. Изправете се срещу собствения си егоизъм. Викайте към Бога. Шепнете пред Него. Не търсете суетни похвали, а милост от Бога. Дори и да сте малко. “Малко квас заквася цялото тесто”, казва апостолът. Важно е само сърцето да е горещо… Горещото сърце не се възхищава на надути пуяци. Нито възлага надеждни за бъдещето си на тях. Напротив – искрено ги съжалява. А хладното и пресметливо сърце е триж окаяно, защото се уповава на тези, които са достойни за съжаление.
– Но, Ушакис! Това изисква време… Кога ще се каем, ще се молим, пък ще чакаме нещо да се промени? Пък да се възпитат нови хора?
Днес гробищният аристократ се държеше по-достойно от всякога…
– Дори три дни са достатъчни! – каза уверено. – Споменах ти, че едно време хората не са били като вас. Спомни си какво се случило по времето на св. Борис Покръстител, великият и всегдашен владетел на българите. И тогава имало хаос. Неговият син бил обсаден от маджарите. Царят-монах обявил тридневен пост в цялата държава и със старците победил тези, които громели елитните войски.
– Три дни пост за целия народ е невъзможно нещо.
– Значи хаосът не ви плаши достатъчно! – рече убедено. – Но, впрочем, казах го, за да ползвате символа. И малко постници могат да спасят много войска. И да послужат за вдъхновение на останалите. О, Боже, помогни им! Та, вие сте българи. От вас идва за пръв път чудото на властта: цар-монах, господар-роб, богат-нищ! Защо не викате за помощ към него? Нима той е станал незаинтересован към съдбата ви, след като се е преселил в Царството Небесно? Или усещате, че ще ви домързи да постъпите така, както св. цар Борис би ви повелил? Питаш ме какво да правите, защото вкупом сте забравили кои сте! Не можете да си спомните и си измисляте сурогати: да викнем тоя, да викнем оня, да дойде някой от чужбина, да доведем млади хора, тоя бил пич, оня разказвал хубаво мръсни вицове, третият можел силно да стиска юмруче, четвъртият бил от елитните българи, дето всъщност са гелосани северноамериканци… И все не са тези, които трябва! Но кои сте? Кажете ми, кои сте? Тук, от гробищата, ви питам – живи ли сте? И по какво се разбира…