Да превърнеш кръвта в гола вода

– Утре е Съединение! Как ще празнувате? – попита ме моят приятел, старият гробищен аристократ Ушакис.

Зачудих се какво да му отговоря:

– Ами… Обиждаме се един друг, караме се, мразим се, делим се. Всеки срещу всеки. По всякакви поводи… Така ще празнуваме…

Той се засмя иронично:

– Е, гледай положително, поне в нещо сте единни!

– Не ми е до черните ти шеги! – подхвърлих унило.

Помълчахме дълго. Накрая той наруши тишината и попита:

– Нали си идвал тук на Задушница?

– Разбира се! – отговорих.

– А сега си я представи без молитва, без сълзи…

– Тоест, Задушница да е като всеки друг ден, само че Задушница! Ушакис, започваш да звучиш като Божинката…

– И все пак, вие точно така сте свикнали да празнувате Съединението. Някакъв формален празник. Спомени за герои. Празни слова, които след няколко минути ще бъдат забравени. Не само от тези, които са ги чули, но и от тези, които са ги изрекли. Просто един почивен ден, който изисква суетна подготовка, но няма никаква връзка с настоящето.

– Не си ли прекалено строг към нас?

– Силата на подобни чествания не е в тяхната ритуалност – изказвания, ръкопляскания и заря. – продължи той, без да обръща внимание на въпроса ми. – А в това те да са връх на нещо, което е свързано с целия живот. Трябва да вземете логиката на единението и да я прилагате всеки ден. И един път в годината да ликувате от спомена за нейната (българска) сила. Празникът трябва да бъде завършек и център на нещо, което се случва постоянно. Или поне се желае постоянно. СъЕдинението трябва да се препотвърждава, а не да се отбелязва. А вие точно това правите откакто се помня. Нали така казват по новините: „Днес отбелязваме Съединението.“ Барем големците да те викнат да отслужиш една панихида. Да се знае, че това са минали работи, извършени от отишли си хора, но поне съзнавате, че им дължите едно: „Бог да прости!“, а не политически клишета.

– Какво ли мислят за нас те сега? – промълвих. – Сигурно са ни сърдити!

– Сигурно! – каза. – Но повече се безпокоят за вас. Като бащи за разхайтени наследници. Човекът, който няма съзнание, че е част от нещо, което продължава във времето, е осъден на хаотичност. Страстите на света го превземат лесно. Егоистичната и инфантилна мисъл, че всичко добро започва от самия теб, води емоции като омразата, за която спомена…

Погледа малко встрани и продължи:

– Дълго време сте трупали леда на равнодушието в сърцето си, докато сте повредили дори сетивата си. Само погледни… Някакви хора влизат всеки ден в най-важната сграда на страната. На обединената от мечтите и усилията на много герои страна… Минават покрай надписа “СЪЕДИНЕНИЕТО ПРАВИ СИЛАТА” и това не им влияе никак. Не само във взаимоотношенията няма единение, но на някои от тях дори гащите им са скъсани. Не се съмнявай, няма да има нов Симеон Радев, нито глава от книга „Разпраните панталони на строителите на съвременна България“. Не всичко може да бъде опошлено. Затова ти споменах за “празната” Задушница. Вие сте лоши синове, които виждат делата на родителите си като списък от имена. Уж се възхищавате на миналите подвизи, но от силата им сте се отрекли…

Беше набрал скорост. Не можех да го прекъсна. А и не знаех какво да кажа. Затова изчаках да отмине поредната му пауза. После продължи:

– И кои, в крайна сметка, са тези, които държат речи и желаят да стопанисват държавата на Съединението? Какво добро са направили? 6 септември не се е самопоявил. Преди него е имало много пролята кръв, след него също… А знаеш ли какво е кръвта? Тя е саможертва! Кой ви дава право да отговаряте на саможертвата с формалности? И със самолюбиви разпри? Кой ви дава право да превръщате кръвта в гола вода? Кой ви дава това право?

Сконфузено измрънках:

– Ние сами гласуваме за тези хора…

– Не! – отсече той. – Вие ги излъчвате! Родили сте ги, отгледали сте ги и на всеки един от тях в свое време сте се радвали. От тези ваши „радости“ са и безрадостните ви празници. И те ще продължават, докато не се промените…

– А ако не се променим?

Ушакис не отговори. Нямаше и нужда.